— Не помислих за това.

— А защо не? Не можеш сама. Аз се грижех за тебе и свърших добра работа. Помниш, нали?

— Какъв ден сме?

Той се намръщи:

— Сряда е, ранният следобед. Беше много болна през последния ден и половина. С моя помощ скоро ще си съвсем добре.

— Как ти е главата?

— Главата ми е пълна отново със собственото си значение.

— Още ли се намираме в хижата на Том О’Мали?

— Да и както ти казах, ти трябваше да ме повикаш, ако си имала нужда от нещо. Финкъл се върна до Нортклиф Хол за карета. Скоро ще бъдеш в собственото си легло.

— Не съм облечена.

— Знам.

— Това не ми харесва. Ти си облечен, а аз не съм.

— Искаш ли отново да те измия и да ти помогна да се облечеш? В роклята, която носеше, но поне е суха.

— Мога и сама.

— Лошотията няма да ти помогне да оздравееш. — Той отстрани ръката си. — Добре тогава, стой си с ината. Трябва да осъзная, че ти никога не си лоша. Нещо повече, дори не си инат. Моминската ти чувствителност те ръководи във всяка дума. Мисля, че просто трябва да те увия в завивките и така да те отнеса в имението.

След един час каретата на графа спря пред Нортклиф Хол, а двата сиви коня, които я теглеха, изпръхтяха в топлата следобедна светлина. Графът излезе от каретата с графинята на ръце.

Дъглас се вкамени, когато чу гръмогласното поздравление от страна на прислугата. Погледна към Холис, който се хилеше като стара лисица. Той беше отговорен за това излияние, Дъглас не се съмняваше. Чудеше се дали Холис беше платил на слугите, за да го приветстват така ентусиазирано с добре дошъл. Щеше да му даде да се разбере веднага, щом положеше Александра в леглото.

Тя не каза нищо. Видя, че очите й са затворени, а самата тя е отпусната като напоена с пот носна кърпичка в ръцете му.

Той сведе глава и прошепна:

— Всичко е наред. Естествено е за теб да се чувстваш слаба. Само още няколко минути и ще те настаня.

— Защо хората ти те поздравяват?

Защото Холис ги е подкупил и ги е заплашил да го направят, помисли той, но отговорът му беше:

— Радват се, че сме живи и се завръщаме.

Тя отново се отдръпна в мълчание. Той видя Мелисанда на върха на стълбите. Изглеждаше страхотно, възхитително. Дъглас преглътна конвулсивно. Хубавото й лице бе бледо. Тя кършеше ръце. Невероятните й очи биха пълни със сълзи на загриженост, въпреки че не се приближи до сестра си.

— Алекс? Добре ли си? Наистина ли?

Александра се надигна и отлепи глава от рамото на Дъглас.

— Да, Мелисанда, сега ще бъда добре.

— Добре — каза Тони, който застана до жена си. — Чухме от Фннкъл, че Дъглас се е грижил много добре за теб. За миг не те е оставил.

Мелисанда каза високо:

— Аз трябваше да се грижа за тебе, Алекс, но Тони не ми позволи. Той не искаше да се излагам на опасност, но, о, как само исках. Аз се молех за теб.

— Така е — потвърди Тони. — Всяка вечер коленичила.

— Благодаря — каза Александра, отново облягайки лице към рамото на Дъглас.

— Вече не си заразна, нали?

— Не, Мели, не е заразна. Няма да прихванеш никакви петна.

— Не ме наричай с това ужасно име.

Тони хвана кичур от гъстата разкошна коса на Мелисанда и дръпна жена си назад, като наподоби най-прекрасните герои на госпожа Бардели. Започна да я целува продължително, докато тя млъкне. Той вдигна глава и се усмихна, след това погледна към Дъглас, който бе готов да го убие.

Той проговори спокойно, като успокояваше препускането на сърцето си, след като бе целувал жена си.

— Спестих ти голяма доза раздразнение и усложнения, Дъглас. В някоя от идващите години ще разбереш това. Темпераментът й не е на предана медицинска сестра. Открих, че тя се нуждае от постоянно внимание относно разнообразните си нужди, а те са многобройни и най-невероятни. Повярвай ми, Дъглас.

Мелисанда пое въздух и удари със свити юмручета Тони по гърдите.

Той се разсмя и отново я целуна страстно.

— Това беше комплимент, любов моя.

— На мен не ми приличаше на комплимент — възпротиви се Мелисанда, гласът й издаваше подозрението. — Сигурен ли си?

— Много по-сигурен, отколкото за цвета на глезена на моя жребец.

— Тогава ти прощавам.

— Това е чудесно от твоя страна, Мели. Наистина чудесно.

Дъглас се понесе в гневно мълчание към спалнята на графинята.

— Проклет разбойник — промърмори той най-накрая под носа си, но въпреки това бе чут.

— Той добре се справя с нея — каза Александра. — Учудващо е.

Дъглас започна да ругае цветисто.

— Не мога да си представя защо баща ми мисли, че ти оказваш добро влияние върху Реджинълд. Не е чул отвратителното ниво на твоя речник!

— Виждам, че се чувстваш много по-добре. Чувствам облекчение, защото съм изостанал с работата си по имението, за да се грижа за тебе. Вярвам, че ще се задържиш в леглото си за малко и ще ме оставиш на спокойствие.

Той почувства как гърбът и отново се вдърви и съжали за прибързаните си думи, но вече ги беше изрекъл и те щяха да останат във въздуха. Пък и си заслужаваше всяка една от тях. Тя си беше вдървена и скована и го бе предизвикала, като го бе принудила да се защитава, което го учудваше и ядосваше едновременно.

Александра не каза нищо.

— Има едно младо момиче, Тес й е името — започна Дъглас, — и тя ще следи за нуждите на нейно благородие. Госпожа Пийчъм без съмнение също ще ти пълни гушата до повдигане със съвети и лекарства, както и с всякакви видове ястия за инвалиди. Справи се с нея, както намериш за добре, но знай, че тя ти мисли доброто.

Той я остави. През останалата част на деня Алекс спа. Госпожа Пийчъм й донесе върху красив сребърен поднос най-малко половин дузина неща, с които възнамеряваше ла изкуши своята пациентка.

— Негово благородие каза, че трябва да стоя при вас, докато не се нахраните както трябва — съобщи тя и седна в един висок стол близо до леглото на Александра. На Александра й се струваше, че й брои залъците.

— Къде е негово благородие?

Госпожа Пийчъм се размърда неспокойно, но само за момент, след това кимна:

— Както знаете, млада госпожо, джентълмените наистина не са нещо подходящо за една болнична стая. Те се объркват, оплитат и противоречат.

— Той съвсем не беше объркан в хижата на Том. Държеше се като тиранин, но много добре знаеше какво прави.

— Е, там е било доста по-различно, нали?

— Да, предполагам, че е така — съгласи се Александра и опита от следващото блюдо, което се състоеше от задушени картофи и грах и което госпожа Пийчъм и предложи. Вечерта прекара сама. Нито съпругът й, нито сестра и дойдоха да я видят.

Започна да се самосъжалява.

Когато заспа, засънува сън, подобен на предишния. Една красива млада жена стоеше до нея неподвижно и само я наблюдаваше. Изглеждаше цялата въздушна и неуловима, много красива, но и изплашена. Искаше да говори, но не го направи. Някак си Александра разбра това. Тя искаше да я предупреди за нещо и Александра го разбра, без изобщо да знае как. Жената се приближи до нея и се надвеси, така че можеше да докосне лицето и, след това изведнъж заотстъпва с гръб към вратата. После вдигна ръце в молитвен жест. Беше много странно. Сънят продължаваше, докато Алекс се събуди призори. Беше толкова обзета от съня и той беше съвсем като истински, така че тя се впусна да оглежда всеки ъгъл на спалнята си. Разбира се, стаята й беше празна. Почувства нужда да се облекчи и посегна към звънеца, но знаеше, че няма да издържи да чака.

Нощното гърне се намираше зад едни параван на не повече от дванайсет стъпки от леглото й. Само на дванайсет стъпки. Съвсем не на голямо разстояние.

Алекс спусна крака отстрани на леглото. Поне Тес й бе помогнала да облече една нощница, така че не трябваше да се тревожи да намята пеньоара, който лежеше върху стола в срещуположна посока от гърнето. Затвори за момент очи, изпъждайки спомена за това, как Дъглас й помагаше в такива моменти на облекчение, когато тя не носеше нищо върху себе си. Той я е оглеждал на воля, това беше сигурно, защото нямаше кой да му се противопостави, нито кой друг да се грижи за нея. Тя бе чувала недомлъвки за това как много пъти джентълмените ставаха жертви на собствените си низки натури и това бе причина младите госпожици така внимателно да се пазят. Ако не проявеше достатъчна предпазливост, е, тогава нейна щеше да бъде грешката, ако господинът изведнъж се превърне в необуздан звяр. Тя не беше в състояние да проявява никаква предпазливост и очевидно Дъглас се бе отегчил от онова, което бе видял, не беше ли вече я отхвърлил веднъж?

Е, тогава тя беше болна и безпомощна. Но не и сега.

Надигна се и бързо сграби колоната на кревата, гравирана с плетеници, и се впи в дебелия врат на един херувим. Как бе възможно да е още толкова слаба?

Направи стъпка, после втора. Успешно. Още три залитащи стъпки и трябваше да пусне херувима. Параванът, зад който се намираше гърнето, изглеждаше все още през девет гори в десетата.

Въздъхна и пусна херувима. Стоеше, като се накланяше напред и назад, и след това си възвърна равновесието.

— Ще успея — започна да си повтаря тя с очи, вперени в паравана. — Няма да се посрамя и да се строполя като чувал с картофи на пода.

Когато отново залитна към стола и се хвана за облегалката му, проклетото нещо се плъзна по полирания под и се удари в писалището толкова силно, че мастилницата излетя, като изригна черно мастило върху пода и върху разкошния обюсонски килим. Книгите се свлякоха с тежък грохот. Александра бе толкова объркана и яростна, че искаше да крещи, но стоеше замаяна и слаба, а желанието да убие напираше в нея.

Този, който по принуда влезе през вратата между двете стаи, представляваше идеалната жертва. Беше Дъглас, който бързо завързваше колана около халата си и приближаваше към нея.

— Каква е цялата тази бъркотия? Какво, по дяволите, правиш извън леглото си?