Катрин Каултър - Невестата от Шербрук

— Александра — обърна се той към нея. — Слушай ме сега. Ти си много болна, но искам бързо да се оправиш. Чуваш ли ме? Спри с тези глупости. Отвори очи и ме погледни. По дяволите, отвори очи.

Тя ги отвори. Погледна го и очите й бяха бистри.

— Здрасти — отрони тя. — Боли ли те главата, Дъглас?

— Кой го е грижа за главата ми? Ти как се чувстваш?

— Боли ме всичко.

— Знам. Така по-добре ли ти е? — И той постави кърпата върху гърдите и корема й.

— О, да — отговори тя и затвори очи.

Дъглас продължи да го прави, докато Том почука на вратата, носейки специалния чай на майка си.

Дъглас покри Алекс и я повдигна да се облегне на възглавниците. Седна до нея и я обхвана с ръка:

— Събуди се отново, Александра. Искам да пишеш този чай. Важно е да пиеш течности, иначе ще получиш обезводняване, което може да е фатално. Хайде, отвори уста.

Тя се подчини. Задави се с чая и той наклони чашата така, че да изтича много тънка струйка. Беше търпелив. Тя изпи цялата чаша. След това отново изстена. Отново и положи назад и се зае да измива с кърпата тялото и.

След около час треската беше преминала. Алекс скоро започна да трепери и да се тресе от студ.

Дъглас не се поколеба. Пропълзя при нея в леглото и я притисна до себе си. Тя също се устреми към него, като се опитваше да се зарови, а краката и се блъскаха в неговите, лицето и беше под дясната му ръка. Той се усмихна, когато направи опит да изправи тялото и. Скоро се обля в пот, но не се дръпна от нея, а я притисна още повече към себе си, сякаш искаше да покрие всяка педя от нея. Странно беше, че е толкова гореща, а същевременно толкова студена отвътре. Много е странно, помисли си Дъглас, като опря бузата си до челото й. Косата й поне сега беше суха. Напълно осъзнаваше, че носи отговорност за Алекс, както и това, че ръцете му я галеха, плъзгайки се нагоре и надолу по гърба й. По дяволите!

Тя изстена леко, а носът й се заби в едно от ребрата му съвсем близо до сърцето. Усети нещо съвсем непонятно и нежелателно, когато топлият й дъх погали като с перце кожата му.

Събуди се на зазоряване. Утрото беше сиво и мрачно, а дъждът продължаваше да се лее, изгубил съвсем малко от силата си. Нямаше да е в състояние да я заведе обратно в имението. Никаква карета не би могла да пътува до хижата на Том, а той не можеше да рискува да я носи през целия път. Беше много болна.

Накара я да пие още чай, като шепнеше ласкави думи или я заплашваше, докато чашата се изпразни. Том тръгна за имението, за да вземе лекарства от госпожа Пийчъм, както и дрехи за двамата.

Дъглас продължаваше да я държи в прегръдките си и да я измива с мократа кърпа. Треската й се усилваше и спадаше на цикли, безкрайни цикли, които го плашеха до смърт.

Беше толкова уплашен, че започна да се моли.

Очакваше госпожа Пийчъм да дойде с Том, защото тя бе отгледала всичките Шербрукови, откакто той се помнеше, но тя не се появи. Само Финкъл, някогашният му паж бе придружил Том. Финкъл, як и силен, току-що бе минал четиридесетте и беше почти толкова нисък, колкото Александра. Той каза без предисловие:

— Този идиот докторът е на легло със счупен крак. Аз ще ви помагам, милорд. Донесъл съм всички видове лекарства. Нейно благородие ще се оправи за кратко време.

Дъглас продължаваше да се грижи за нея, като ту я насилваше да пие чай, ту да яде от гъстата овесена каша, приготвена от Том, ту миеше Александра. Към края на един от най-дългите дни в живота си Дъглас разбра, че тя ще оживее. Бе забравил собственото си главоболие и бе учуден, че усеща подутината над лявото си ухо, където се бе ударил в скалата при падането.

Стоеше надвесен над леглото, втренчен в нея, и знаеше, че треската бе отстъпила, че само ако тя поиска, можеше да получи подобрение.

— Да не си посмяла ла се предаваш точно сега — каза й той. — Ще те нашляпам хубаво само ако си посмяла да се предадеш.

Тя лекичко изстена и се опита да се обърне на една страна. Помогна и, след това подгъна одеялата, така че да й е удобно.

— Ще се справи — обади се от прага безстрастно Финкъл. — Нейният дух е достоен за член на Шербруковия род.

Дъглас отиде до вратата и внимателно я затвори след себе си. Той се обърна към слугата си:

— Престани да се правиш на нахален пред мене. Тя е само временно член на рода, докопала се до това чрез измама и предателство и само защото е болна, не означава, че ще бъде моя съпруга по задължение.

Финкъл, който беше на служба при негово благородие от единайсет години, отговори:

— В момента не мислите ясно, милорд. Тя ще живее благодарение на всемогъщия Бог, който живее над нас, и вие сте този, който я спаси. Веднъж щом спасите живота на някого, вие не можете да изхвърлите спасения като стар ботуш.

— Мога да правя каквото си поискам с проклетото измамно момиче. Толкова ли бързо забрави какво направиха тя и баща й, както и моят любим братовчед Тони?

— Сестра й, лейди Мелисанда, каза, че нейно благородие, която лежи сега тук, никога не е боледувала. Тя каза още, че е много вероятно това е някаква уловка, за да спечели симпатиите ви, но каза също, че е неин дълг да дойде и сама да се увери.

— О, Господи — произнесе Дъглас и се обърна към вратата, сякаш очакваше Мелисанда да се появи всеки момент.

— Тя не е тук, милорд.

— Как я спря?

— Казах й, че нейно благородие съвсем не се преструва и че е много възможно тя самата да се зарази от тази треска, която обезобразява външния вид за цял живот. Казах й, че треската винаги оставя белези но лицето на жените.

Дъглас остана вторачен в слугата си.

— Боже мой, много добра работа си свършил.

— Лорд Ратмор също се съгласи, че нещата стоят точно така и че самият той е бил свидетел на подобно явление много пъти. Той обаче каза също, че това не би могло да я задържа. Разчиташе на нейния егоизъм и любезно попита дали би искала да я докара дотук да види сестра си и сама да се погрижи за нея, ако наистина е болна, а не се преструва. Лейди Мелисанда изпищя. Доста силно. Лорд Ратмор се разсмя.

— Много добре си се справил, Финкъл, както и братовчед ми, разбойникът. Сега, тъй като трябва и няма кой друг, ще се върна при момичето, за да я видя. Защо госпожа Пийчмън не дойде с теб?

— Тя и Холис решиха, че не трябва.

— Ха! Холис решил! По дяволите с неговото вмешателство! Защо той иска това момиче да остане като графиня Нортклиф, за мен не е понятно. Той би трябвало да помни много добре към кого трябва да е лоялен.

Финкъл се задоволи само да хвърли едни поглед на господаря си:

— Разочаровате ме, милорд — каза той и остави Дъглас сам.

— Е, добре, по дяволите — изруга Дъглас.

След няколко минути той вече се намираше под завивките до Александра. Очакването му се потвърди. Отново и беше студено. Студът идваше отвътре навън.

По-късно през същата нощ, когато тя се сгуши в него и двамата бяха голи и затоплени, той реши да я вземе. Щеше да и достави удоволствие, нямаше никакво съмнение. Това щеше да я направи фантастично щастлива и в това нямаше съмнение. В края на краищата тя се опита да го съблазни. Беше лейди, млада лейди със съвършено потекло и възпитание, която въпреки всичко си бе съблякла дрехите пред него. Е, той би могъл да я задържи. Може би тя щеше да му прилегне, както която и да е друга. Добрият Бог знаеше, че баща й щеше да падне на колене и да шепне благодарствени молитви. Всеки щеше да бъде доволен с изключение може би на самия него. А, но тя вероятно щеше да му подхожда, както която и да е друга жена.

За съжаление не беше хубава като Мелисанда.

Но на земята не съществуваше друга млада лейди с красотата на Мелисанда.

Нямаше смисъл да се опитва да издирва друга жена с равна на нейната хубост. От друга страна, той нямаше да следи за всеки мъж, който попадаше в полезрението на Александра дали му е взела напълно ума. Нито щеше да се тревожи дали флиртува с мъжете, на които взимаше ума. Намръщи се при тая мисъл, защото Мелисанда не само флиртуваше, а флиртуваше като отвързана. Тя скачаше в потока от комплименти, които мъжете изсипваха върху хубавата й глава. И той за първи път започна да се чуди дали Тони ненавижда въздействието, което тя оказва върху всеки мъж, който не е умрял и се намира на възраст между десет и осемдесет години. Чудеше се дали някой ден няма да попита братовчед си.

Съмняваше се. Все още искаше да убие Тони.

Александра извика леко до него. Дъглас несъзнателно я целуна по челото и я придърпа по-близо до себе си.

Какво да прави?

Щеше да го обмисли. Представяше си облекчението и радостта на лицето й, когато й каже, че е решил да я остави при себе си.

Защо да не я направи божествено щастлива?