Алекс подскочи, като почти щеше да падне от гърба на кобилата. Тя се завъртя, като наблюдаваше толкова изненадана и ужасена, че не можеше да повярва в това, което виждаше. Гърмът беше ударил един дебел клон в основата му. Клонът се счупи, като избълва дим и се строполи на пътя на една стъпка разстояние от предните копита на Гарт. Жребецът полудя от страх, започна да цвили и да се мята, после се понесе към гъсталака от клен.

Дъглас нямаше никакъв шанс. Той беше хвърлен и падна отстрани на пътя. Остана неподвижен.

Алекс изпищя, високо, истерично, ужасено. За миг тя се намери до него и коленичи, като се опитваше да го предпази от проливния плющящ дъжд.

Той не помръдваше. Накрая тя намери пулса му. Беше бавен и равномерен. За момент тя се отпусна назад върху глезените си, като го наблюдаваше:

— Събуди се, проклет да бъдеш, Дъглас!

Тя поклати глава, след това го зашлеви силно.

— Събуди се. Няма да позволя това! Ти не играеш честно, ама никак! Задържаш ме тук, защото си безпомощен. Не е правилно от твоя страна. Не, не мога да те оставя в това положение. Събуди се!

Той оставаше неподвижен. Очите му бяха затворени. Тогава тя видя кръвта, която се проточваше зад лявото му ухо. При падането се бе наранил в скала.

Александра не осъзнаваше в началото, че се люлееше напред-назад върху него, като нареждаше на умряло, и беше толкова изплашена, че думите се давеха в гърлото й.

— Съвземи се, Дъглас! Не лежи така. — Гласът й бе силен и трябваше да предприеме нещо. Дъглас имаше нужда от нея. Тя погледна нагоре. И двата коня бяха изчезнали, вероятно на път за Шербруковите конюшни. Бяха сами. Валеше като из ведро. Дъглас беше в безсъзнание, може би умираше.

Какво да прави?

Наведе се над него и защити лицето му от дъжда. Само ако можеше да дойде на себе си. А ако не станеше? Ако той си останеше безмълвен като умрял, докато наистина умре?

Тя не можеше, не искаше да приеме подобно нещо. Не можеше да го повдигне или пренесе. Вероятно беше в състояние да го влачи по земята, но накъде?

Положи главата му в скута си, надвеси се над него, за да го предпази, доколкото беше възможно. Беше се схванала и й беше толкова студено, че по тялото й преминаха тръпки, после остана безчувствено.

— Боже Господи, да не се каниш да ме задушиш, жено?

Тя замръзна, невярваща, че е чула глас, глас, пълен с раздразнение и досада, приглушения му глас, извиращ от гърдите му. Бавно повдигна лице и го погледна. Очите му бяха отворени.

Косите й висяха около лицето му, тежка завеса от вир-вода кичури.

— Дъглас, добре ли си?

— Разбира се. Да не ме мислиш за хърба? Главата ме боли ужасно, но иначе съм добре. — Той спря за момент. Носът му беше на някакви си два инча от нейния. — Във всеки случай предпочитам да заровя лицето си между гърдите ти.

Тя остана вторачена в него. Нямаше да умре. Беше прекалено лош, прекалено несговорчив, прекалено самонадеян, за да умре. Тя се усмихна и каза:

— И конете избягаха. И двамата сме в капана. Не зная колко сме далеч от дома. Вали много силно. Зад лявото ти ухо има кръв. Удари си главата на скалата, не е кой знае каква, но си е скала и следователно твърда, а от това и кървиш. Беше в безсъзнание за минута-две. Ако ти помогна да се изправиш, направо ще подгизнеш. — Тя спря, като не знаеше какво още да каже, и се вгледа в него.

Дъглас бавно се вслуша в тялото си. Само главата му се обаждаше, но не беше нещо сериозно, само постоянно вътрешно пулсиране. „Раздвижвай се“, каза си той.

Надигна се до седнало положение и за момент главата му клюмна, след това я изправи и се огледа:

— Виждаш ли тясната пътека там? Близо сме до хижата на моя пазач на дивеча. Името му е Том О’Мали и от всичките ми хора той е единствен, който няма да припадне от притеснение, когато след полунощ пристигнем на прага му измокрени и в това жалко състояние. Хайде, Александра, помогни ми да се изправя и ще отидем там. Много е далече да се опитаме да тръгнем обратно към имението. — За момент в главата му проблесна, че тя бе назовала имението дом. Глупава мисъл. Тя не трябваше да го казва. Не беше неин дом и вероятно никога нямаше да бъде.

Дъглас остана безмълвен, докато се изправяше на крака, и осъзна, че се чувства малко замаян. Дори повече от малко. Раздразнението му беше очевидно, когато се обади:

— Трябва да се подпра на тебе. Достатъчно ли си силна да поемеш и от моята тежест?

— Да, разбира се — отговори тя и обви ръка около кръста му, после се вгледа в него през силния дъжд. — Готова съм, Дъглас. Няма да те изпусна.

Главата го болеше. Беше му студено и се чувстваше замаян. Погледна надолу към измокрената жена, която се притискаше към него. Беше му наполовина и въпреки всичко се опитваше да го крепи изправен. Не можеше да се сдържи и се разсмя.

— Истински Херкулес. Просто не мога да повярвам. Оттук, Александра.

Той падна и я повлече след себе си на колене.

— Надявам се, че не е коприва — каза тя, като се задъхваше, докато разчистваше съмнителните листа. — Добре ли си, Дъглас? Съжалявам, че те изпуснах, но този корен ме подведе.

Той изпита желание да повърне, но не го направи, въпреки че много му се повдигаше. Остана на колене за момент, знаеше, че трябва да стане, знаеше, че нямаше да се предаде, така че се изправи, лицето му беше бяло, устата стисната, раздразнителността му преглътната.

— Не, грешката не беше твоя. Аз вече падах, когато ти се спъна в корена. Не те нараних, нали?

— Не, никак — отрече тя, като се опитваше да се изправи. Трепереше от студ и се пляскаше с длани.

— Слава Богу, не е коприва, иначе сега щяхме да бъдем целите ожулени. Да побързаме. Вече не е далеч.

Хижата на Том О’Мали беше разположена на края на тясната пътека в средата на малка полянка. Очевидно беше дом на някой, който държеше на самотата си. Хижата имаше наклонен покрив от як дъб, беше едноетажна и прясно боядисана. Имаше рози и орлови нокти, за които бяха полагани много грижи, така че те обвиваха стените на хижата. На Александра й приличаше на замък, тъмен като гроб.

— Не искам да ни застреля — каза тихо Дъглас и почука лекичко на стабилната врата, произнасяйки: — Том, Том О’Мали. — После почука по-силно. — Аз съм лорд Нортклиф! Хайде, човече, пусни ни да влезем.

Александра не знаеше какво да очаква, но много високият, изключително неприветлив човек на средна възраст, облечен напълно, остана доста спокоен при вида на господаря си на прага посред нощ, а тя не се надяваше на това. Той имаше дълъг и тънък нос, който потрепна, когато произнесе с нисък хриплив глас:

— О, милорд, но разбира се, че това сте вие. А това трябва да е новата графиня? Да, сигурно е тя, защото Уили от конюшнята ми каза за нея, че била приветлива и имала лека ръка с конете. Добре дошли, милейди. Ще направя огън, за да се затоплите. Няма значение, че сте измокрени. Подът ще изсъхне, в края на краищата дърво е. Влизайте, влизайте. Не стойте на този отвратителен дъжд.

— Това е Том О’Мали — представи го Дъглас на Александра. — Той и майка му пристигнаха в Нортклиф от Каунти Корк преди двайсет и пет години, слава тебе, Господи.

— Да, това съм си аз, милорд, а онова беше преди двайсет и шест години. О, имате кръв по лицето, милорд, ударили сте си главата. — Той сръчно зае мястото на Александра, като помогна на Дъглас да се настани на прост с висока облегалка стол пред огнището. — Поемете си дъх, милорд. Милейди — добави той, като се обърна към Александра, от която се стичаше вода много близо до един красив разноцветен килим, изработен ръчно от памук.

Тя бързо отстъпи встрани и възкликна:

— О, колко е красив, г-н О’Мали.

— Тъй, милейди, моята благословена майка го направи със собствените си сръчни ръце, да, така е, тя беше прекрасна жена. Елате тук сега и се стоплете. Нуждаете се от сухи дрехи. Нищо особено, нали разбирате, но сухи.

— Ще бъде чудесно, г-н О’Мали. Негово благородие и аз ви благодарим.

Тя се придвижи бързо до Дъглас, който седеше в стола, като гледаше втренчено в огнището.

— Главата ти още те боли, нали?

— Стъкни огъня, моля ти се — погледна той към нея.

Тя постъпи, както й заповяда, след това избърса ръце в подгизналата си пола. Той я изгледа и каза:

— Всъщност само се опитвах да повярвам, че съм с теб посред нощ в хижата на моя пазач на дивеч. Не е нещо, което съм очаквал. Не се вписва дори в списъка на най-страшните ми кошмари.

Тя навири брадичка.

— Нямаше да се намираш тук, ако не беше такъв инат. Дори нямаше да бъдеш тук, ако можеше по-добре да водиш коня си.

Като словесен удар не беше лошо. Дъглас искаше да й отговори с друг също толкова добър, но се почувства прекалено скапан. Успя само да произнесе:

— Не си прави повече шеги с мене. Млъкни и се приближи до огъня. Не, не ме гледай, като че ли предавам Богу дух. Главата ми ме наболява съвсем малко. А, ето го Том със сухите дрехи.

Александра не се помръдна, докато Дъглас отиде първи в малката спалия, за да свали измокрените си дрехи и облече сухи. Когато се появи, тя се засмя. Изглеждаше й чудесен в панталоните от домашен плат и ръчно изработена бяла ленена риза. Панталоните му бяха тесни и му се впиваха и тя осъзна, че не може да се обърне настрани толкова бързо, колкото се изисква от една лейди. Ризата се завързваше отпред, но Дъглас не си беше дал труда да върже всички памучни връзки по врата. За няколко мига тя забрави, че беше мокра, замръзнала и изпоцапана.

— Твой ред е, Александра. Изглеждаш доста зле. Не е нужно да казвам, че Том не разполага с рокли. Ще изглеждаш на нещо като мой близнак.

И така след десет минути господарят и господарката на Нортклиф Хол седяха на грубо скованата пейка в хижата на пазача и отпиваха от най-превъзходния чай, който някога бяха пили, облечени в дрехите на Том О’Мали.

Техните дрехи бяха проснати да съхнат наоколо. Графът каза: