Дъглас се опита да се покаже преситен. Беше опитен мъж, мъж, забавлявал се с много жени. Мъж, който подбираше, студенокръвен, както го беше нарекъл Райдър, защото можеше винаги да контролира страстта си. Но в интерес на истината той беше смаян. Освен най-хубавите гърди, които някога беше виждал — доста големи за нейната крехка фигура, — тя имаше още тънко кръстче и плосък корем, а къдричките, покриващи венериния й хълм бяха меки и тъмночервени. Краката и бяха дълги и добре оформени. Точно под пъпа й имаше малка бенка. Изглеждаше много красива. Изобщо не приличаше на малко момиче. Стоеше изправена и изглеждаше висока, въпреки че беше малка. Искаше му се да й каже да се обърне, за да може да види гърба и хълбоците й.

Боже Господи! Какво трябваше да направи?

— Ела тук — каза той, преди съзнанието му да успее да отмени заповедта, и разтвори крака.

Тя застана между тях, неподвижна и мълчалива. Той не я докосна — само я гледаше и отново я гледаше, сега вече корема й, и тя го знаеше. Настойчивият начин, по който този мъж изучаваше тялото и, беше повече от това, което би могла да понесе. Дори тя самата никога не се беше разглеждала така, както той сега го правеше.

Накрая, може би след цяла вечност, Дъглас вдигна глава и я погледна в лицето.

— Не ме разочарова. Женските ти достойнства са неоспорими. Би ли разтворила краката си, за да видя и останалата част от теб? Не? Това не влиза в твоя прелъстителен план? Докъде си планирала да стигнеш, ако аз не направя нищо? — Той извърна поглед към огъня. — Не казваш нищо. Вече те накарах да застанеш между краката ми. Не можеш ли да се сетиш за нещо, което ти самата би могла да направиш?

Алис вдигна едната си ръка към гърдите, а с другата покри венериния си хълм. Това беше абсурден жест, но тя не можеше да понесе да остане по-дълго така открита пред него. Неговото безразличие беше толкова очевидно и болезнено, че тя не можеше да го понесе.

— Знаеш ли, Алекс — каза той, като я погледна отново, — аз не само мога да те любя колкото искам, но мога и да не позволя да забременееш. За мен е лесно да изляза от теб, преди да съм разпръснал семето си в тялото ти. Не съм момче, аз съм мъж и като такъв мога да се контролирам. Не гледай така глупаво! Ти не можеш да имаш дете, ако семето ми не достигне утробата ти. По този начин мога свободно да получавам това, което ми се предлага, и въпреки това да анулирам тази пародия на брак. — Той махна с ръка към нея. — И въпреки това тази вечер, в тази минута, когато стоиш пред мен покрита само с бялата си кожа, откривам, че нямам никакъв интерес. Ти не си Мелисанда. Не си жената, която съм искал. Върви си.

Александра не чувстваше унижението. Тя почти не мислеше за болката, която я пронизваше, за болката, неуспеха, празнотата, който неговите думи бяха издълбали в нея. Стоеше там, на не повече от тридесет сантиметра пред него, защото не можеше да помръдне. Не се чувстваше объркана, беше унищожена. Той я беше отхвърлил — напълно. Не се бе държал преднамерено жестоко, просто се беше придържал към фактите. Беше изразил чувствата си съвсем ясно. И въпреки че я намираше привлекателна, все пак не я желаеше достатъчно, за да получи всичко, което може, а след това да я захвърли. Не му трябваше за нищо. Този път Райдър не беше преценил вярно чувствата на брат си. Беше сгрешил. Тя не би могла да направи нищо повече.

Тя се отдръпна от него — кръвта й пулсираше диво по цялото тяло — и избяга от спалнята. Дъглас видя проблясване на бяла кожа и чу как междинната врата се затвори тихо. Остана неподвижен дълго време. После стана и вдигна захвърлената нощница. Погледна към стаята й и след това напълно съзнателно я остави в креслото си.

Знаеше какво беше направил. Беше я отритнал веднъж, след това още веднъж. Да върви по дяволите, той не желаеше да го притискат до стената, да го подкупват или изнудват със секс. Никога няма да позволи една жена да го командва, да го кара да губи разума и логиката си, като развява пред него тялото си. Но какъв израз имаше лицето й докато той говореше! Изруга, докато сваляше халата си. Захвърли го и той се приземи до нейната нощница на креслото. Ругаеше, докато се качваше на голямото празно легло и се пъхаше под завивките. Отвращаваше се от себе си, но нямаше да се предаде. Ще прави това, което иска да прави, и със сигурност няма да бъде обуздан от едно осемнадесетгодишно девойче, което имаше най-хубавите гърди, които някога беше виждал.

Дъглас се събуди посред нощ с чело, обляно в гъста и лепкава пот. Постара се да остане абсолютно неподвижен. Беше чул някакъв шум. Почака, напълно разсънен и нащрек. Отново чу странния шум. Изглежда, беше жена. Тя плачеше съвсем тихо, но все пак той я чуваше ясно. Не, това даже не беше плач, а по-скоро дълбоко ридание, болезнено и горчиво. Знаеше, че тя страда заради голямата болка. Не разбираше откъде го знае, но беше сигурен в това. Намръщи се в тъмнината към междинната врата. Това беше абсурдно.

Наистина беше Александра, която плачеше, защото той я беше поставил на мястото й. Сега се цупеше, защото не бе успяла да осъществи замисъла си и се надяваше да изтръгне съжаление от него. Крокодилски сълзи — нищо повече. Точно това беше. Той беше мъж, но нямаше да се повлияе от момичешки сълзи, при това неискрени, защото не бе успяла да го накара да си загуби ума. И все пак това не беше плач… — това беше ридание, това беше много, много дълбока болка. Той изруга и отхвърли завивките.

Пристъпи гол до междинната врата и леко я открехна. Знаеше, че това трябва да е Александра. Трябваше, но той остана безмълвен, а вратата не издаде нито звук, докато я отваряше.

Дъглас влезе в спалнята. Тънък лъч лунна светлина струеше през прозореца и осветяваше средата на леглото. То беше празно. Не, почакай, тя беше там — стоеше от другата страна на леглото и гледаше надолу и плачеше така тихо, че той можеше да се закълне, че устните и изобщо не помръдват и тя не издава никакъв звук. Но той чуваше плача, чуваше риданието съвсем ясно в главата си. Беше толкова тихо, че не можеше да си представи как я беше чул в спалнята си. Беше обвила ръце около себе си, после вдигна глава и го видя.

Сега стоеше неподвижна. Той отвори уста, но не можа да издаде нито звук. В следващия момент тя изчезна, разтвори се като нежна бяла сянка в тънкия лунен лъч.

— Не — каза Дъглас, — не, по дяволите! Няма да приема това!

Той изтича към другия край на леглото. Александра не беше там. Проклятие! Той беше сънувал всичко това, Беше се почувствал виновен и получаваше тези странни видения заради вината си.

Къде беше Александра? Признаваше й, че бе успяла да се скрие много бързо. Не бяха много местата за претърсване. Погледна в гардероба и. Даже падна на колене, за да погледне под леглото. Не беше там. Никъде я нямаше. А беше посред нощ.

Къде, по дяволите, беше?

Видя ясно лицето й в съзнанието си. Видя бледността, видя унижението в очите й, когато я удряха думите му — груби, без жалост, думи, които дълбоко нараняваха. Той даже беше запратил по нея сестра и, докато тя стоеше неподвижна и сама между краката му, гола и уязвима и ужасно, ужасно самотна. Тя беше побягнала от него, лишена и от последната частица достойнство, дълбоко наранена, и въпреки това той я беше оставил да си отиде.

О, по дяволите!

Слава Богу, не беше толкова късно, колкото си бе помислил в началото. Минаваше малко след полунощ. Само някакви минути, след като беше заспал, за да се събуди така рязко. Облече се бързо и тръгна тихо надолу. Не запали лампа, защото не му бе нужно. Той познаваше всяка педя от Нортклиф за разлика от нея. Съществуваха милион места за криене, но тя не ги знаеше. Не, тя нямаше да иска да остане тук.

Не се питаше как разбра това. Той отключи масивната външна врата и се озова в студената тъмна нощ. Сребърната лунна светлина я нямаше, небето бе покрито с гъсти сиви облаци. Скоро щеше да завали — студен и силен дъжд. Въздухът беше влажен и тежък.

Не беше се сетил за студа и сега потреперваше благодарение на непредвидливостта си. Беше само по риза, бричове от еленова кожа и ботуши. Вятърът се усилваше. Бурята приближаваше.

— Александра!

Вятърът шумолеше в листата. Един капак се удряше в прозореца на горния етаж. Почувства, че трябва да действа. Затича се към конюшните. Те изглеждаха пусти, което беше естествено, тъй като всички момчета, които работеха в тях, бяха в леглата си. Когато наближаваше яхъра на Фани, запристъпя още по-тихо, след това спря. Безшумно, но бързо той запали лампа пред вратата на конюшнята. Вдигна я и погледна.

Алекс изпусна седлото и се изви назад, когато светлината я огря. Тя не можеше да види нищо, защото светлината беше насочена към очите й и я заслепяваше.

— Кой е там?

Изглеждаше изплашена. Е, добре, тя го заслужаваше. Сега й беше ядосан, бе го вдигнала от дълбок сън — е, очевидно представляваше кошмар, — но все пак вината беше нейна. Тя го принуди да тръгне да я търси. Причини му тревога, накара го ненужно да страда и да се чувства виновен.

— Моля ви, кой е там?

Той свали лампата.

— Ако се помръднеш и на милиметър, ще те набия — каза й и тръгна към нея. Гарт позна господаря си и започна да цвили. Фани изви глава и също изцвили в отговор.

— Свали юздата!

Беше й време да се прояви.

— Не — отговори Алекс. Седлото беше много тежко, но сега тя се притискаше към него, като го държеше пред гърдите си.

— Имаше намерение да откраднеш кобилата на сестра ми?

— Не. Е, само за малко. Аз не съм крадла. Щях да я върна.

— Остави проклетото седло, преди ръцете ти да се откъснат.

Вместо да го послуша, Алекс прехвърли седлото върху гърба на Фани. Кобилата размаха опашка и се наведе с намерение да захапе Алекс по рамото. Успя да се отдръпне навреме.

— Мога ли да попитам къде планираш да отидеш?

— Вкъщи. Сега ще ме оставиш ли? Напускам, анулирай женитбата, не ме интересува! Чуваш ли ме: не ме интересува! Само се махни!