— На колко години си?

— Знаете, че съм на осемнадесет. Казах ви снощи.

— Достатъчно голяма, за да бъдеш жена и съпруга. Каза и това. О, не по дяволите. Просто си мълчи, чуваш ли?

— Но аз не казах…

— Дяволите да те вземат, мълчи или ще поискам да свалиш жакета си за езда, за да видя гърдите ти, зърната им, ребрата ти, цялата ти горна част. Толкова скъпо съм платил за това.

Алекс мълчеше като гроб.

Дъглас я погледна, изчака, но тя остана мълчалива и спокойна и правата пръчка беше стриктно на гърба й. Той сви рамене.

— Ще водя Гарт. Добрата разходка е утеха за клетата душа.

Тя се зачуди защо той придоби такъв блуждаещ вид, но беше достатъчно мъдра да запази любопитството за себе си. Гледаше го как върви отпред. Имаше една лошо съдрана цепка на панталона. Виждаме се част от косматото му бедро, черни косми. Изглеждаше й много хубав. След това погледна себе си, дръпна ризата и огледа всяка част от кожата. Изправи се отново и задържа погледа си върху гърба на съпруга си през целия път към конюшните.

Тази работа с анулирането още й беше странна. Трябваше да попита за това Тони. Знаеше твърде малко за бракове и неща от този сорт. Всичко, което знаеше за девствеността и девиците, беше, че е една тях. Трябваше да е в леглото на съпруга си, за да престане да бъде такава.

Трябваше да попита мъжа си, но се поколеба, не би той да възприеме въпроса като резултат от моментно настроение.

Внезапно той спря по средата на пътя и се обърна, за да я погледне.

— Уморен съм, и Гарт също. Слез долу и ела тук. Ще си починем за малко под онова дъбово дърво.

Алекс се плъзна от седлото, без да каже дума. Дъглас не се потруди да завърже Гарт, просто освободи юздите му.

— Седни — каза Дъглас и посочи едно тревисто място.

Алекс седна.

Дъглас също седна на три стъпки от нея. Облегна се на дървото и кръстоса краката си в глезените. Въздъхна, скръсти ръце на корема и затвори очи.

— Съжалявам, че сте толкова изморен — каза Алекс. — Тони каза, че изпълнявате някаква мисия и затова е дошъл вместо вас.

— Да, направих грешен избор, нали? Просто е доверих на недостоен човек. Исусе, целият ми жакет е съсипан, защото…

— Успешна ли беше мисията?

Отвори очите си и я погледна. Тръпка премина по вените му.

— Всъщност трябваше да прибера хубавата дама, която спасих в Париж, да е тук вместо теб. Казва се Дженайн и е жена, а не момиче, което си играе на жена, а тя се интересуваше от мен повече като мъж. Предложи ми без лукавство, без да се прави на кокотка. Обаче си мислех, че съм женен мъж, вярвах, че Мелисанда ме чака тук, не я взех. В действителност накарах я да се махне.

Той отново затвори очи.

— Вие сте женен мъж.

— Ти обаче не си Мелисанда.

— Жената, която сте спасили, французойка ли е?

— Да, и любовница на много влиятелен човек.

— Сигурно не бихте желали нечия любовница за жена?

— Защо не?

— Това е повече от глупаво! Казвате го само за да ме нараните, да ме накарате да се чувствам ужасно. Няма мъж, който иска жена му да не е както трябва. Всичко е въпрос на наследство. Чух баща ми да казва това на един съсед.

— Говорят осемнадесетгодишна мъдрост и подслушано мнение.

— Ще ме отхвърлите ли?

Той мълчеше.

— Няма ли поне да ми дадете шанс?

— Тихо. Искам да почивам сега.

Алекс погледна Гарт, който дъвчеше спокойно трева встрани от пътя. Ако фрасне Дъглас, нямаше да може да изсвири на коня и той щеше да я отведе обратно в конюшните на Шербрук. Въздъхна и затвори очи. Затопляше се и сутринта се изясняваше. Скоро слънцето щеше да огрее с пълна сила. Тогава Алекс каза:

— Първата нощ, когато бях в къщата ви, в спалнята на графинята, имах толкова странен сън. Сънувах, че в стаята има една млада дама. Стоеше до леглото ми и просто ме гледаше. Помислих, че иска да каже нещо, но тя запази мълчание. Изглеждаше толкова тъжна и красива. Когато се разсъних, нея я нямаше, разбира се. Сън, макар и да изглеждаше толкова истински.

Дъглас отвори очи. Вторачи се в нея. Каза много бавно:

— Дяволът, казваш.

— Сънищата са странни, нали? Изглеждат толкова истински, толкова осезаеми, но разбира се…

— Сън, нито повече, нито по-малко. Забрави го. Разбираш ли?

Защо трябваше да се държи толкова странно заради един глупав сън? Тя кимна:

— Разбирам.

ОСМА ГЛАВА

— Да, Холис, аз съм наистина този Шербрук, когото нито си очаквал, нито си искал да видиш. Знам, че ти се ще да съм в Джерикоу, но ето ме обратно тук. Безпокойството ми бе по-голямо, отколкото можех да издържа. Казах на майка, Тайсън и Синджън, че отивам за надбягванията в Нюмаркет. Всички повярваха, освен Синджън. Не съм изненадан, тя е малка умна девойка, понякога прекалено умна, пустите й очи. Но забрави това. Исках да видя съпругата на Дъглас.

Холис беше слисан. Взираше се в младия мъж, брулен от вятъра, когото познаваше и обичаше през целия си живот, млад мъж — много по-жизнен и красив, отколкото бе добре за него, човек — прекалено млад, за да е толкова циничен. Сега, когато го видя, Холис се насили да се усмихне.

— Не, изобщо, господарю Райдър, хайде влезте, макар да знам, че Джерикоу е много хубаво място по това време на годината. Да, влизайте. Дайте плаща си. Ще видите, че новата графиня е чаровна млада дама. Обаче както ви бях казал, ще отнеме повече време на негова светлост, докато разбере, че е за негово добро. Знаете, че новата графиня беше някак неочаквана.

— Да, и ти реши Дъглас да бъде оставен сам тук и да прецени нещата без намеса от семейството. Казвам ти, Холис, не завиждам на момичето, когато майка ми се завърне. Значи Дъглас не одобри особено жената, с която го свърза Тони. Знам, че Тони винаги е имал изтънчен вкус към жените освен към тази Карлтън, която по някакъв начин изтръгна неговото предложение, и това ще остане загадка в аналите на мъжката половина на човечеството. Добре, Дъглас е капризен и си търси дявола.

— Не смятам, че капризът е особено благородно качество, господарю Райдър, и не подхожда много на характера на негово благородие. Не, вярвам, че с времето ще се промени. Внезапната промяна е трудна и за най-добрите мъже. Новата графиня, както казах, е жената, която всеки джентълмен би пожелал да има.

— Аха! Започвам да разбирам. Момичето не е толкова апетитно. Не е нищо в сравнение със сочната Мелисанда, прав ли съм, Холис? Това ли се опитваш да ми кажеш с твоя изтънчен похват?

Мелисанда, която веднага забеляза от вратата на трапезарията елегантния млад мъж, с приятен вид и още по-приятен глас, помисли, че не може да определи смисъла на сочна, но че намерението беше повече от очевидно. Прокашля се и каза:

— Здравейте, аз съм лейди Мелисанда. Кой сте вие, господине?

Райдър се обърна към непознатия глас и видя жената, която стоеше там. За най-голямо учудване на Мелисанда този джентълмен, противно на всички останали мъже, които познаваше, не се хипнотизира при вида й, не падна метафорично в краката й като мъртво куче. Тя знаеше, че начинът, по който изглеждаше, беше достатъчен да съкруши и най-преситените мъже. Какво не беше наред? Дали косата й не беше изрядна? Или фигурата й не бе изрядна, а може би светлолилавият цвят на сутрешния й копринен халат бе по-прекрасен от бялата й кожа? Или беше късоглед?

Разбира се, всичко й беше наред. Никога не изглеждаше зле. Въпреки това той едва я гледаше, с обърната на една страна глава. Никога през целия си живот Мелисанда не беше виждала човек, у когото да не поражда белези на заслепение; а тук нямаше внезапна бледнина или сковаване, нито намек за сантиментално благоговеене в хубавите му сини очи. Или, може би езикът му се беше завързал и това бе измъчената реакция от нейното сочно присъствие. Тогава той се усмихна и каза с ленив и гладък като течен мед глас:

— Аз съм Райдър Шербрук, брат на Дъглас. Къде е новата графиня? А вие какво правите тук?

— Тя е с мен, Райдър.

— Здравей, Тони. — Райдър се ухили на братовчед си, който излезе заедно с жена си от трапезарията. Пристъпи напред и сграбчи ръката му.

— Радвам се, че още си жив или това все още под въпрос? Дъглас още ли ти се заканва, или успя да го убедиш, че той спечели от това, което направи за него?

— Слушай, Райдър, аз…

— Не, братовчеде, Холис не е издал никакви тайни просто исках да дойда и да се уверя с очите си. Добре е, че си цял, Тони.

— Аз съм Мелисанда.

— Да, знам. Приятно ми е. Райдър веднага й обърна гръб.

— Това подути устни ли са, Тони? Май имаш на раняване по бузите? Значи си се оплел с Дъглас, нали! Обзалагам се, че си му върнал това, което си получил!

— Аз съм жената на Тони.

— Да, знам. Моите почитания.

Райдър продължи с братовчед си:

— Така е, нали?

— Какво?

— Че си треснал Дъглас в красивото му лице?

— Успях с няколко добри удара, но не бяха достатъчни. Жена му ме нападна.

— Аз съм Мелисанда. Аз нападнах Дъглас.

Райдър знаеше, че славното създание е нацупено, и се забавляваше от това. Очевидно Тони си мислеше, че е Атлас сред мъжете; щеше да му бъде нужно, за да контролира този очарователен пакет суета, който беше негова жена. Ако не успееше да се справи с нея, може би по-скоро щеше да поиска да понесе на плещите си целия свят. Това не беше проблем на Райдър, слава Богу, така че той каза:

— Хайде, Тони, искам да чуя всички подробности. Дъглас тук ли е?

— Не, мисля, че той и Алекс са на езда.

— Алекс?

— Александра.

— Аз съм Мелисанда, сестра на Александра.

— Знам. Моите почитания, госпожо. Хайде, Тони.

Мелисанда, изоставена в преддверието, се взираше след отдалечаващите се мъже, Холис внимателно се покашля:

— Ще иска ли нещо дамата?

— Не — каза Мелисанда разсеяно, тъй като още страдаше от дребния шок. — Трябва да се кача горе и да видя какво не е наред.