— Щях да пояздя, господарю.

— О? Може би зрението ми изведнъж е намаляло, защото не виждам никакви чужди коне в моята конюшня. Къде е конят, който ще яздиш? Въпреки че аз съм магарето в тая драма, очевидно не можеш да яздиш мен.

Алекс замълча за момент, след което каза съвсем спокойно:

— Господин Маккалъм ми даде да яздя Фани, откакто съм тук.

— Фани е на сестра ми.

— Знам. Това е темпераментна кобила със симпатична муцуна и добър нрав. Знам как да яздя, господарю, наистина. Няма защо да се тревожите, че не мога да я управлявам добре. Или предпочитате да яздя друг кон?

Той се намръщи жестоко към нея.

— Значи не си донесла свой кон?

— Не.

Всъщност баща й беше продал много от конете си преди два месена и освободи прочутите някога конюшни на Чеймбърсови, преди да узнае за Дъглас и предложения от него щедър дар и преди да разбере, че ще е нужно нещо повече, отколкото щедростта на Дъглас, за да спаси Клейбърн.

— Носиш ездитен костюм, въпреки че не е нов, нито пък е последна мода. От това допускам, че почитаемият негодник-крадец те е изпратил поне с достатъчно дрехи за първо време, преди да измъкне още малко от мен?

Като словесен удар беше обещаващ.

— Не знам. Не бях мислила за това.

В същото време той изсумтя и тя чу в отговор подобно пръхтене от една от затворените конюшни.

— Това е Гарт — разсеяно каза Дъглас. — Значи ти не мислиш за волани, панделки, украшения…

— Разбира се, когато е необходимо.

— Не мога да си представя Мелисанда да не иска хубави дрехи, украшения и всички други неща, които обичат жените, за да привличат мъже и да ги правят на глупаци. Защо да си различна?

— Мелисанда е красива. Тя се нуждае от красиви неща, обожава ги и…

— Хм! Тя не се нуждае от нищо. Тя ще изглежда великолепно само по гола бяла кожа.

Като словесен удар беше по-силен от предишния.

— Да, това също е вярно. Какво желаете да направя, господарю?

— Искам да превърнеш цялата тази проклетия в нощен кошмар, от който да се събудя.

Беше трудно. Алекс остана изправена, запази непроменено изражението на лицето си, насили се да не му изкрещи или да стисне юмруци, или да падне на колене и да чака.

— Исках да кажа дали искате да яздя Фани или някоя друга кобила, или изобщо да не яздя?

Дъглас прокара пръсти през косата си. Той се вторачи в малкото женско същество, за което всички му казваха, че наистина е негова жена. Изглеждаше бледа в сянката, а гърбът й беше изправен, като че ли пръчка е завързана плътно за гръбнака й. Косата й беше силно натъпкана под доста старомодната шапка за езда. Един дълъг кичур се беше освободил и свободно се спускаше по рамото и. Косата й имаше приятен цвят, по-скоро странен тъмночервеникав оттенък, но това изобщо не го развълнува. Можеше да бъде и синя, нямаше да го впечатли.

Тази жена беше напълно непозната.

Той изруга дълго и зловещо.

Алекс не помръдна изобщо.

— О, по дяволите. Хайде, можеш да яздиш Фани, а аз ще преценя дали яздиш достатъчно добре, за да продължаваш да я яздиш.

Господин Маккалъм, петдесетгодишен, жилав, силен като двадесетгодишен мъж, препеченокафяв от слънцето и женен за млада двадесет и две годишна вдовица, стоеше отвън пред конюшнята и даваше заповеди на едно момче, когато двамата изведоха конете.

— Добро утро, господарю.

Дъглас само кимна в отговор. Маккалъм го беше предал дотолкова, че беше дал на проклетата жена кобилата на Синджън. Както го бяха предали и братовчед му, този проклет Тони, заслужаващ да бъде разстрелян, и собственият му иконом Холис.

— Нейно височество има хубава стойка и леки ръце — каза Маккалъм, без да знае, че разпалва гнева на Дъглас, докато галеше меката муцуна на коня. — Не бива да се притеснявате, че Фани ще си изпати от лошо обяздване.

Дъглас изсумтя. Кой го беше грижа дали тя ще може да язди или не? Него не го интересуваше. Всъщност, кой се интересуваше от него? Никой, нито един проклетник.

Подложи на Алекс да се качи и се обърна да възседне Гарт. Огромният жребец, оставен в конюшнята цели две седмици, пръхтеше, отметна назад глава, заигра встрани, накратко — направи чудесно изпълнение. Дъглас се разсмя високо от удоволствие. Говореше на жребеца си, потупваше го по врата и без да погледне назад, го засили в галоп. Алекс погледна за момент жребеца и мъжа и каза:

— Добре, Фани, може би трябва да му покажем, че сме направени от жилаво тесто, и да не се осланяме да бъдем задушени от неговия прах.

Махна весело към Маккалъм и последва съпруга си по дългата алея, отбелязана с широка ивица вар и брези — добре разклонени, гъсти и плътно зелени.

Дъглас я чакаше точно до старата каменна порта. Наблюдаваше как язди към него. Изражението му не се промени, Маккалъм имаше право. Яздеше много добре. Зарадва се на факта само защото не искаше меката уста на Фани да бъде наранена. Леко кимна и подкара Гарт в галоп. Прескочи една ограда в северните поля на Нортклиф, като гледаше с ъгълчето на окото си как Алекс и Фани с лекота прескочиха оградата зад него. Най-после спря на ръба на тесен поток, което беше едно от любимите му места за ловуване като момче.

Когато спря Фани до Гарт, Алекс се огледа и каза с удоволствие:

— Какво прекрасно място. Този поток прилича много на един в имението Чеймбърс. Когато бях малко момиче, прекарвах там много часове в риболов и плуване, въпреки че водата обикновено беше толкова плитка, че не ставаше за нищо друго, освен да се намокриш, — въобще беше чудесно време.

Опитът й да започне разговор не успя. Дъглас погледна назад към Смитърстоун и каза направо:

— Кажи ми защо го направи.

Алекс усети как сърцето и се разтупа с тихи тъпи удари. Добрият господар знаеше, че има много истини, които трябва да се кажат. Тя ще му каже една от тях и се надява това да го задоволи, тази, която Тони без съмнение се опитваше да обясни миналата нощ. Това беше главната, всъщност основната от гледна точка на баща й.

— Баща ми отчаяно търсеше средства, защото брат ми току-що беше напуснал Англия и остави купища дългове на плещите му, а каквото и да можеше да уреди Тони — не беше достатъчно и… Не разбираш ли, господарю времената бяха такива, че в противен случай щяхме да загубим дома си и…

Дъглас замахна с ръка във въздуха. Гарт прие това като отклонение от особения характер на господаря си, завъртя встрани глава и ухапа Фани по врата. Фани изцвили и се повдигна на задните си крака. Алекс, извадена от равновесие, извика от изненада, вдигна ръце, за да запази равновесие, не успя и се хлъзна от задницата на Фани като се приземи на тясната пътека.

Тя седеше там и имаше чувството, че костите и са натрошени на парченца. Страхуваше се да се движи. Погледна нагоре към Дъглас, който успокояваше коня си. Той отправи поглед към нея, бързо скочи от коня. Очите му бяха тъмни, почти черня. Фани се освободи, отново се изправи на задни крака и полетя в галоп към конюшните на Шербрук.

— Добре ли си?

— Не знам.

— Късмет е, че си добре подплатена с всички тия фусти и други подобни. Можеш ли да станеш?

Алекс кимна. Коленичи, почувства странно замайване и разтърси глава, за да се освободи от това чувство.

Дъглас я хвана под мишниците и я изправи. Тя не тежеше много, си помисли той, докато продължаваше да я подкрепя. Тя изглеждаше много женствена. Накрая той усети, че се е схванала от врата до кръста.

Пусна я. Тя се размърда малко и се изправи.

— Добре съм.

Погледна назад към къщата, скрита на две мили между дърветата и полето.

— Фани ме изостави.

Грешката беше негова, си помисли Дъглас и му идваше да изкрещи, защото това означаваше, че сега трябва да държи — буквално да държи това момиче пред себе си. А той не искаше дори да я гледа, още по-малко да бъде в една компания с нея или да я държи.

Даже трябваше да и говори, защото той беше виновен, че тя беше хвърлена от коня.

— Очевидно не си толкова добра в ездата, за каквато претендираш, иначе щеше да бъдещ нащрек.

Това беше най-добрият словесен удар, защото посегна на чувството й за гордост, новородено в нея. Тя не беше просто добра ездачка, тя беше най-добрата. Яздеше, отпреди да е проходила. Беше много над най-доброто.

Гласът й беше толкова студен, колкото зейналата пукнатина в гордостта й.

— След като вашият жребец е толкова злонамерен, че върши странни неща само защото сте се качили на гърба му, да, безспорно сте прав.

Тя се обърна и закрачи по дългата алея към къщата.

Дъглас видя как се отдалечава. Трябваше да се извини. Трябваше да я качи на Гарт. Добре, по дяволите.

Костюмът и за езда беше прашен и той видя цепнатина под дясната й ръка. Дълго парче от подгъва се беше отпрало и се влачеше след нея в мръсотията. Шапката и бе паднала на пътя и косата падаше по гърба й. Леко куцаше.

Той изруга, скочи бързо върху Гарт и тръгна след пея.

Алекс го чу да идва. Продължи да върви. В този момент й идваше да го разкъса на парченца. Внезапно той връхлетя, хвана я през кръста и я повдигна да седне странично пред него.

— Извинявай, по дяволите.

— Това беше изпълнено възможно най-романтично. Госпожа Редклиф не би могла да опише по-бляскаво изпълнение.

— Само защото не исках отново да споря с теб, да слизам отново от коня… Каква глупава езда!

— Можех да повървя — каза тя по-меко. — Не е толкова далече.

— Изглеждаш като дрипла, като слугиня, която се е наслаждавала с половин дузина мъже, но не ги е задоволила достатъчно и не са й платили за работата.

Тя не каза нищо, просто седеше изправена и гледаше встрани от пътя.

— Предполагам, че сега трябва да ти купя нов ездитен костюм.

— Ще излезе, че не е трябвало да измъквам от теб нищо.

— Тъй като това беше до известна степен моя грешка — твоето падане, — ще отпусна компенсация. Въпреки това трябва да си по-нащрек, по-подготвена за неочаквани реакции…