Катрин Каултър - Невестата от Шербрук

Тя спря за момент, изправи се и се пристегна още малко. Погледна към Тони и кимна с глава.

— Както желаете, господарю. Ще спя в съседната спалия, ако нямате нищо против.

— Спи в коридора! Спи с Тони, все ми е едно. В края на краищата той те е оженил.

— Наистина, Дъглас…

Александра се обърна, без да каже нищо друго, и напусна. Взе свещ от огромната испанска маса в преддверието. Отправи се бавно към широкото стълбище. Какво очакваше тя? Че той ще я погледне и ще припадне от възторг заради подаръка на Тони? Че той ще я сравни с Мелисанда и на часа ще отсъди в нейна полза? Че веднага ще се влюби лудо в нея? Че ще запее алилуя и ще дари богатството си за благотворителни цели за сметка на това, което Тони е причинил? Или по-скоро това, в което я беше убедил баща и? Хм, нейният баща… Тя си спомни какво точно бе казал, как я молеше, просеше, използваше чувствата й срещу самата нея, а сега… Александра тръсна глава. Не, това се дължеше на нея, не на някой друг, всичко това. Ако тя беше искала да прекрати играта, ако действително искаше да откаже, баща и нямаше да я насили да се сгоди за Дъглас чрез посредник. Ами парите? Той се нуждаеше от тях отчаяно и всъщност мислеше, че присъединяването на Дъглас Шербрук и Антъни Париш към семейството ще принуди слабоумния му син, Реджинълд, когато се завърне в Англия, да обуздае дивите си прахоснически маниери.

Хм! Тя отново правеше това. Опитваше се да намери причини, които да убедят самата нея, че е направила нещо хубаво, справедливо и наистина прекрасно. Когато всъщност нямаше никакви разумни причини. Дъглас бе предаден от братовчед си, от Мелисанда, от баща й. И от нея. Тя се беше надявала отчаяно, че когато научи за нея, реакцията му ще бъде по-друга, но сега Дъглас беше вкъщи и действително показа разяреното си лице. Всичко ще се оправи. Не трябва да се отказваш. Ще бъде наред. Колко глупава беше, си мислеше Александра, докато изкачваше стълбите. Глупава и незряла…

Мелисанда чакаше горе на стълбите и конвулсивно скопчи ръце пред гърдите си.

— Добре ли е? — попита без предисловие. — Започнаха ли да се бият отново? Извадиха ли пушки или саби? Ще се бият ли за мен?

— Тупка ли ти сърчицето?

— Не, не бъди глупава. Какво искаш да кажеш.

Александра само поклати глава. Злобата на двамата мъже към ябълката на раздора не можеше да се опише.

— Каза ми да си лягам — рече тя и вложи всичките си чувства в гласа си.

— Знаеше, че това ще се случи, Алекс. Предупредих те, предупредих и татко, но той си приказваше, за да му се махнеш от главата. Предупредих Тони. Всички знаехте, че Дъглас отчаяно иска мен, не теб. Как ще иска теб или някоя друга жена, след като е видял мен? Той даже не си спомня за теб, нали?

Александра разтърси глава.

— Не съм против да си графиня, Алекс, но въпреки това няма да бъдеш щастлива. Ако съпругът ти те мрази, ако не може да те гледа, ако напуска стаята, когато влизаш, как тогава ще бъдеш щастлива? Не, аз съм тази, която трябваше да бъде дукеса или графиня, но ето — аз съм само виконтеса. Но това е, което сама си избрах, нали? Избрах Тони и той нямаше избор след това. Горката Алекс! Горкият Дъглас! Сигурна ли си, че Дъглас няма да опита отново да убие Тони?

— Холис ще наблюдава и двамата.

— Иконом, който дава заповеди — каза Мелисанда. — Нямаше да допусна това, ако бях господарка тук. Повече от странно е.

— Да — каза Александра, докато минаваше край сестра си. Каза през рамо много тихо: — Той иска теб разбира се, права си за това. Може би винаги ще иска теб.

Мелисанда се усмихна:

— Казах на Тони, че няма да му прости. Казах му, а той не искаше да ми повярва. Разбрала съм, че мъжете не винаги приемат истината даже когато им я предоставят искрено и откровено. Винаги си мислят, че могат да прекроят нещата така, както им харесва.

Мелисанда замълча за момент и дълбока бръчка се очерта на красивото й чело.

— Сега започвам да мисля, че направих грешка. Тони не е човекът, за когото се омъжих. Той иска да ми заповядва, да се отнася с мен като притежание. Даже ми каза, че не е джентълмен като Дъглас. Всъщност той иска свобода за моя сметка, Алекс, в широк смисъл, а не нещо от Клейбърн Хол! Можеш ли да повярваш това? Не мога да допусна такъв чудовищен характер на мъж. Може би Дъглас не е толкова неделикатен, толкова небрежен към женските чувства. Да, вероятно направих грешка. Знаеш ли, че той заплаши да… — Мелисанда затвори уста, за да не изпусне още нещо.

Алекс погледна слисано сестра си. Мелисанда съжаляваше сега, че се е омъжила за Тони? Как е възможно това? Несъмнено Тони я дразнеше и подиграваше, но изглеждаше, че на Мелисанда това и харесва. О, Господи, имаше още толкова неизяснени неща.

— Тогава защо нападна Дъглас?

— Защото ти нападна Тони. — Мелисанда отвърна делово. — Това трябваше да направя. Преди Тони да слезе долу и да говори с Дъглас отново, прегърна ме и каза, че следващия път ще ме изпрати да убия някой дракон. Хареса му, че се държах мъжки, че крещях и почти отскубнах косата на Дъглас. Всичко е много странно. Той е съвсем непредвидим. Мъжете са доста непредвидими.

Александра можеше само да се взира в сестра си.

— Тони ще оправи нещата с Дъглас. Двамата са много близки. Холис каза така.

Мелисанда сви рамене.

— Мисля, че Тони ще страда от това, което направи.

— Но ти го направи заедно с него!

— Тони е мъж, той носи отговорността.

— Това е лигавене — каза Александра и остави сестра си на стълбите, да се взира над парапета. Избърза надолу по източния коридор, чиито стени бяха покрити с портрети на стари шербруковцн. Лицата и костюмите на много от тях се нуждаеха от реставриране. Тя влезе в съседната спалия и застана в средата на стаята, като трепереше. Леглото беше много по-малко и късо от това в господарската спалия. Александра си помисли, че щом е малка и ниска — това няма значение.

Спомни си, че когато Холис й показа господарските покои, тя стоеше там, взираше се в огромното легло и за пръв път осъзна, че мъжете и съпругите им понякога спят заедно, ако искат да имат деца, че това е леглото, където ще бъде заченато дете. Тя не разбираше как става това, но мисълта да не носи дрехи пред някой мъж накара мозъка й да се стегне и блокира. Холис, да е благословена неговата проницателна душа, каза спокойно:

— Вярвам, че е разумно да оставим негово височество да свикне. Трябва да бъдете призната за жена, уважаема лейди, преди да бъдете призната за Шербрукска невеста.

Тази стая беше много по-студена и празна, далеч по-празна, преди Дъглас да се завърне у дома.

Тя подряза фитила на свещта и се качи в леглото, жестоко трепереща между студените чаршафи. Чудеше се дали ще остане в тази стая през останалите дни от живота си. За момент бе изгубила оптимизма си за тази женитба. Права ли беше Мелисанда? Ще я пренебрегва ли Дъглас, или ще се отнася лошо с нея?

Това дори не беше брак по споразумение, защото Дъглас Шербрук беше заплатил скъпо за нея. Всъщност той беше платил скъпо за Мелисанда и вместо това получи нея. А тя нищо не му донесе.

Тони часове наред й разказваше за Дъглас, вдъхваше й увереност, разказваше й анекдоти за хубави времена. Тя знаеше, че всичките му въпроси към нея бяха, за да прецени заслужава ли почитаемия му братовчед. Тя поне издържа изпитанията на Тони. Той каза, че иска да му стане снаха, и когато тя му отвърна, че вече е балдъза, той придоби онзи блясък в очите, който Мелисанда обожаваше, и каза:

— Тогава ще те въведа толкова дълбоко в семейството, че никога няма да избягаш.

Отново и отново той казваше, че Дъглас не обича Мелисанда, че тя е само много красиво удобство за него, че изобщо не я познава и ще бъде ужасен, когато разбере, че се е оженил за нея, и бързаше да добави, че той, Тони, определено я познава, по това няма значение за него, защото не е Дъглас. Всичко бе много объркващо наистина.

Значи Дъглас Шербрук не обичаше Мелисанда. Хм! Значи той беше сгоден за некрасиво удобство и също не я обичаше.

Александра се зарови по-дълбоко в чаршафите и си представи как съпругът и се втурва в спалнята. Тя не беше го виждала цели три години. През изминалите два дни тя се чудеше дали се е променил, дали е напълнял, или е изгубил косата или зъбите си и тогава той се появи, а тя можеше само да се взира в него съвсем глупаво. Изглеждаше по-стар, помисли си тя, докато го наблюдаваше. Човек със строги черти на лицето, тъмна коса, с още по-тъмни очи и силно извит нос, който го правеше да изглежда крайно властен, крайно високомерен. Като че ли, за да разруши многовековната задължителна представа за благородство, природата беше добавила една трапчинка в средата на брадичката му. Но той беше красив, този мъж, който сега бе неин съпруг; неговото тяло, толкова слабо и твърдо, колкото изражението му беше строго; най-изящният мъж, който някога си беше представяла.

Изглеждаше странно, но Александра не бе разбрала, че го обича, до момента, в който той отметна иззад глава, изкрещя като луд и се хвърли върху своя братовчед.

Това беше мъжът, когото тя искаше. Естественият й оптимизъм надделя за момент. Тя си повтаряше, че всичко ще бъде наред. Беше още будна, когато няколко часа по-късно чу, че той се движи в съседната спалия.

Какво ли ще се случи, помисли си тя, на сутринта?