— Дъглас — Тони се изправи, пристъпи към братовчед си и стисна ръката му — Предусещам, че си успял в мисията си, каквато и да е била.

Дъглас се усмихна доволно и продължи да потрива ръце.

— Много успешно благодарение на милостивия Бог и на един глупав генерал, който мислеше, че ще ме надхитри. О, халатът ти е страшно елегантен, но ако не внимаваш — косматите ти крака ще се подават.

Той отиде до бюфета.

— Искаш ли хубав френски коняк? Обещал съм ти толкова, колкото можеш да изпиеш до следващия век.

— Не, не искам.

Дъглас си наля от коняка, отпи голяма глътка и почувства как топлина се стича към стомаха му.

— Холис ми каза, че трябвало да говориш с мен. Било много важно и не можело да почака до сутринта. За момент си помислих, че ще закрещи, но, разбира се това са глупости. Холис никога не крещи и не вика, не показва излишни емоции. Но, Тони, наближава полунощ и съм се раздрънкал така, защото всеки момент ще припадна в краката ти. Разбира се, че като видя красивата си булка, ще забравя цялата умора. Въпреки това бях изненадан да видя Холис още на крака. Какво искаш?

— Опитах се да накарам Холис да си легне, като му казах, че аз ще те изчакам в преддверието, но Холис си е Холис — отказа.

Дъглас отпи още една голяма глътка коняк и седна дълбокото кресло до братовчед си.

— Какво има?

Настана мъртва тишина и изведнъж Дъглас разбра, че нещо, което изобщо не желае, ще се случи съвсем скоро и че Тони е вестоносецът.

— Ожени Мелисанда, нали?

Тони обърна лице към него и каза:

— Да, ожених я. — Пое си дълбоко дъх и знаейки, че е безсмислено да крие, изтърси: — Ожених също и по-малката й сестра.

Дъглас тъкмо беше отпил още веднъж от коняка, изплю погълнатото и се задави.

— Какво?

— Казах, че ожених двете жени.

Антъни Париш се обърна, за да е с поглед към камината, към нажежените въглени. Стигаше му — от репетираните обяснения. Той се почувства уморен като братовчед си. Допълнително му тежеше товарът на вината, който го караше да потъне вдън земя.

— Можеш да ме предизвикаш на дуел, Дъглас. Това с твое право. Няма да стрелям по теб, кълна се.

— За какво, по дяволите, говориш?

Но Дъглас не искаше да знае за какво говори братовчед му. Искаше ла изчезне на секундата и да се качи в огромните господарски покои, в огромното господарско легло, където го чакаше Мелисанда. Не му се слушаше повече как Тони оженил две жени.

— Не ожених Мелисанда за теб като твой посредник. Ожених се за нея, докато бях в Гретна Грийн, после още веднъж в къщата на баща й. След това ожених Александра, по-малката й сестра, за теб, като твой представител.

— Разбирам — каза Дъглас.

Той стана, остави внимателно на страничната масичка останалия алкохол, олюля се към братовчед си, взе свещта и напусна библиотеката.

— Дъглас! Чакай! Ти не разбираш. За Бога, върни се!

Но Дъглас не спираше. Той дочу стъпките на Тони след себе си и ускори крачка. Грешка, всичко това беше грешка, не, това беше дяволска шега — достойна за Райдър… не… нещо друго. Чу братовчед си на стълбите зад себе си, докато свиваше по източния коридор. Изтича в дългия хол към господарските покои в дъното му. Разтвори плъзгащата се двойна врата, втурна се вътре и завъртя ключа.

Той погледна към леглото си, като вдигна високо свещта. Завивките бяха така гладки, както ги беше оставил преди две седмици, когато напусна Нортклиф. Леглото беше празно.

Приближи и застана пред празното легло. Той беше жадувал за това легло, но не празно като сега. Не, той жадуваше за Мелисанда, лежаща по гръб в средата и с отворени обятия, чакаща го да дойде към нея.

Той се обърна силно разгневен, почти нищо неразбиращ. Погледна към съседната врата и установи, че е глупак. Естествено тя нямаше да бъде в неговото легло, а в спалнята на графинята, съседна на неговата. Той и беше непознат в известен смисъл и нямаше да й подхожда да бъде в неговото легло, поне засега, докато той като неин съпруг формално не я донесе в леглото си.

Втурна се да отвори вратата към съседната спалия. Тази стая беше по-малка, а обзавеждането й беше меко и много женствено; това беше стаята, посещавана от призрака, който не съществуваше, а никога не беше съществувал освен в отегчени и възбудени женски мозъци. Той видя, че покривките на леглото бяха сгънати, но и то беше празно. След това видя нея. Тя беше момиче и стоеше в тъмнината. Носеше дълга бяла нощница, която я покриваше от глава до пети. Той не можеше да я види много ясно, но знаеше, че е пребледняла и очевидно изплашена. И страх ли видя в нея? Страх от него? По дяволите, тя сигурно се страхува, помисли си той и пристъпи напред. Тя не беше Мелисанда. Беше абсолютно непозната и имаше дързостта да е тук, в стаята на жена му. Стоеше там, като че всичко й принадлежеше, и се взираше в него като в натрапник най-малкото, дори убиец. Той застина на място.

— Коя си ти, дявол да те вземе?

Гласът му беше спокоен и това го изненада. Заклати се настрани, вътрешностите му се свиха и той бързо остави свещта на стойката до леглото.

— Попитах те коя си. Какво, по дяволите, правиш тук? Къде е Мелисанда?

— Мелисанда е долу в хола, в западното крило. Мисля, че спалнята и се казва Зеленият куб.

Гласът й беше уплашен — висок, слаб и писклив.

— Не те познавам. Защо си тук?

Момичето пристъпи напред и той видя раменете й. На сумрачната светлина, идваща от свещта, той видя, че тя е слаба и крехка; косата й беше тъмночервеникава и спускаше по раменете и гърба й.

— Спях.

— Ти не си Мелисанда.

— Не — каза тя. — Аз съм Александра. Всъщност съм твоя жена.

Тогава той се засмя и това беше грозен, груб звук, съдържащ съмнение и изразяваш недоверчивост.

— Ти не можеш да бъдеш моя жена, скъпа, защото никога през живота си не съм те виждал. Сигурно си една от жените на Тони или може би една от многобройните му любовници.

— Виждал си ме и преди, господарю, но не можеш да си спомниш. Тогава бях на петнадесет години и ти се запозна само със сестра ми.

— Да, и се ожених за сестра ти.

Чу се силно блъскане по вратата на спалнята. Дъглас чуваше как Тони неистово натиска дръжката на вратата. Дъглас вдигна глава, като чу как Тони изкрещя:

— Дъглас, отвори проклетата врата! Александра, добре ли си?

— Добре съм, Тони — извика тя, обърна се към Дъглас и каза със спокоен глас като бавачка: — Да го пусна ли, господарю?

— Защо не? Изглежда, той е женен за всички и негово право е да посещава което и да е женско легло.

Когато непознатото момиче мина покрай него и влезе в другата стая, Дъглас избърза към вратата, която водеше към коридора, а докато Тони нахлуваше в собствената му спалия, той беше вече навън. Тони го видя как ускори бяг към западното крило.

— Дъглас по дяволите, спри! Къде отиваш сега? О, не! Спри!

Но Дъглас не сиря, докато не се втурна и отворя вратата на спалнята Зеления куб. Там, под балдахина на леглото, лежеше неговата жена, неговата невеста, Мелисанда. Тя беше седнала, замаяна, с нарастващо безпокойство. Очертаваше се на светлината на свещта. Срещна втренчения му поглед, премигна и дръпна чаршафа до брадичката си.

— Дъглас Шербрук?

— Защо си в тази стая? Какво правиш в неговото легло?

— Защото тя е омъжена за мен, по дяволите! Дъглас, моля те, ела да ти обясня какво стана.

— Не, искам да заведа жена си обратно в моята спалия. Искам я в моето легло. Не можеш да се ожениш за всички жени, Тони. Не е законно освен в Турция. Честно, ти сигурно си мохамеданин. Така че аз ще взема тази.

— Тя не е твоя жена! Омъжих я за мен, не за теб. Спах с нея, Дъглас. Отнел съм й девствеността. Тя е моя жена.

Тони избухна в началото, но успя да завърши в писъка, по-спокойна октава.

Дъглас, много блед сега, се взря в Мелисанда. Господи, това беше най-красивото създание, което някога беше виждал. Черната й коса беше разрошена около бялото й лице, изумителните и тъмносини очи — огромни и дълбоки, толкова съблазнителни, че почувства как му прималя въпреки това, което се беше случило, въпреки факта, че тя очевидно е омъжена за Тони, въпреки… Дъглас разтърси глава. Беше изморен, всъщност изтощен, но беше яздил като ученик на дявола, за да стигне вечерта у дома при невестата си. Сети се за Дженайн и си представи как ли тя щеше да се чувства тук като трета съпруга. Разтърси глава и отново погледна към невестата си. Но там нямаше невеста.

Не, това не беше вярно. Имаше невеста, казваше се Александра и той никога не беше я виждал, въпреки че тя твърдеше противното.

Бавно се обърна и погледна братовчед си.

— Искам да кажеш, че това е една от гадните ти шегички.

— Не е. Моля те, Дъглас, ела с мен долу и всичко ще ти обясня.

— Ти можеш да обясниш това?

— Да, само ми дай ш…

— Ти, гадно копеле!

Дъглас се озъби и се хвърли върху братовчед си. Стовари юмрук в челюстта на Тони и го просна долу. Тони се обърна, стана и тръсна глава. Дъглас отново го удари. Този път Тони го сграбчи за ревера и двамата се свлякоха долу. Сгромолясаха се с тъп звук, борейки се. Ръце и крака се биеха и удряха.

Мелисанда изкрещя.

Александра стоеше в отворената врата. Беше вдигнала високо свещта. Видя как Тони се преобърна, застана върху Дъглас и му заби едни юмрук в челюстта. Дъглас се отпусна в болка, сви колената си и блъсна с тях гърба на Тони, с движение нагоре. Тони отново удари Дъглас, този път по-силно, като накара главата му да се тресне назад.

Александра изрева. Бързо остави свещта на една маса и скочи върху гърба на Тони, като започна да го блъска с юмруци в лицето, след това дръпна рязко косата му.

— Пусни го! Спри, животно такова!

Тя удряше и удряше, дърпаше и дърпаше. Тони беше толкова изненадан от неочакваното нападение, че замръзна и Дъглас бързо се изправи. И Александра, и Тони се проснаха долу. Дъглас сграбчи Тони за ризата и го изправи. Заби юмрук в корема му. Тони се отпусна, наведе се и обви ръце около себе си. Внезапно Мелисанда налетя и скочи върху гърба на Дъглас, като обви крака около кръста му. Стовари юмруци по главата му и изкрещя направо в ухото му: