Около час по-късно с Дениз напуснаха заведението заедно и тръгнаха към колата, а умът й беше пълен с взаимноотричащи се въпроси.

— Много беше мълчалива… — забеляза Дениз.

— Ти говори вместо всички ни.

— О, не, пак ли прекалих с говоренето?

Нарин не отговори. Умът й беше объркан, а мислите й се въртяха непрекъснато около една-единствена тема.

Възможно ли бе изминалите години — лесно е да се каже, шестнайсет дълги години — да са я променили толкова много, че да не я познае? Дългата й руса коса сега беше късичка и черна, но извън това не мислеше, че се е променила неузнаваемо. Теглото й, сините очи и трапчинката на лявата буза не се бяха променили. Отново си зададе въпроса, изучавайки отражението си в отсрещна витрина, покрай която минаваха: „Аз го помня, той защо не ме помни?“ После събра кураж и отново самата тя си отговори на въпроса, който си беше задала вероятно повече от десет пъти през последния един час:

„Ти го помниш, защото ти се влюби в него.“



Само седмица след идването на Дебелия Неджати в дома им Нарин отново беше в своето училище, а Мехмет — в Яслъханспор. Плащаха за момчето същата сума, която изкарваше в железарията и останаха глухи за молбите на Реджеп да оскубе повече. Когато Червенокосия се опита да удължи пазарлъка, Неджати поглади голата си глава и рече:

— Както искаш! Или приеми тези пари, или синът ти ще пропадне по улиците. Ти решаваш!

Заради това Реджеп бе стиснал зъби и отчаяно се беше съгласил с предложената сума. Какво щеше да прави, ако не я приемеше? Точно когато бе смятал, че е жив погребан и животът му е свършил, беше открил сламка, за която да се хване. Нощем се изтягаше в леглото, забравяше колко е черна спящата до него Черна Хатидже и мислеше за издигането на Мехмет, за клубовете, които ще се надпреварват за момчето и за снимките му до сина, които ще публикуват във вестниците. Щом докопа парите, на мига щеше да се разведе с Черната Хатидже. Щеше да остави нея и момичетата в Яслъхан и заедно с Мехмет щеше да отиде в Истанбул. Щяха да си купят апартамент на най-хубавото място и да го обзаведат. След това щеше да се облича хубаво, да живее прилично и да се забавлява. Беше по-прекрасно дори от наследство от тъста.

В действителност Реджеп обичаше и трите си деца, когато се родиха. Гледаше малките им ръчички и крачета, розово-белите личица, сините очи, бавно удължаващите се мигли, наследени от него, и не ги пускаше от прегръдките си. Когато се роди Мехмет и видя изражението на мъжа си в мига, в който акушерката го подаде на таткото, Хатидже полудя от радост и с цяло сърце повярва, че се е сбъднало онова, което й бе казала една врачка: „Ще родиш момче и след това мъжът ти ще се привърже към дома и към теб, ще стане коренно различен.“ Това бяха точните думи на жената и щом Хатидже видя как Реджеп гледа сина си, как го целува, как му гука, благослови хиляда пъти парите, които бе платила на жената. Макар че в дните, които последваха, видя, че в държанието си към нея Червенокосия не се беше променил, че продължаваше да преследва пиенето, хазарта и жените както преди, все пак раждането на Мехмет, макар и малко, бе разпръснало мрачната атмосфера в техния дом. Реджеп обичаше сина си, докато навърши три и видя в него Хатидже. Една гореща лятна сутрин момчето се бе събудило изпотено, беше се изправило в леглото и бе погледнало баща си с очите на Хатидже. Всъщност огромните сини очи на Мехмет нямаха никаква прилика с черните като въглен очи на Хатидже; но този поглед… Жена му коварно се беше промъкнала в този поглед. Още преди детето да се отърси от сънливостта си и да стане от леглото, Реджеп се беше изхлузил от любовта си както охлюв от своята черупка. Внезапно и напълно.

Преди дори да навърши една година, Шадийе получи шамар заради това, че протегна ръчички — всяка от тях точно копие на майчините — към баща си, за да я прегърне. Червенокосия Реджеп не бе отворил уста и не бе казал дума, но Хатидже бе видяла с каква омраза погледна Шадийе. И детето бе погледнал по същия начин, по който винаги гледаше нея. На мъничката бузка на момиченцето не се бяха отпечатали и петте му пръста, защото само три от огромните му пръсти можеха да се поберат на нея. Докато Шадийе врещеше със следите от трите пръста на лицето си, Реджеп блъсна вратата и излезе, като остави Хатидже да успокоява момиченцето.

Нарин беше онази от тях, която имаше късмета да задържи бащината си любов най-дълго. Ни най-малък белег от майка й не се беше появил в момичето, докато навърши шест. Беше красиво като розова снежинка дете и дори Реджеп не можеше да се насити да я гледа.

Хващаше я за ръка и тръгваха по улиците на Яслъхан, а фактът, че минувачите се спираха да погледнат дъщеря му, че искаха да й се порадват, изпълваше гърдите му с гордост. Ако Юмюхан не бе проявила нетактичността да каже: „Това момиче върви също като майка си“, може би Реджеп никога нямаше да забележи, че тя стъпва навътре точно като Хатидже. Но щом Юмюхан каза това, той се обърна, погледна дъщеря си и видя, че тя стъпва по същия начин като жена му. Призля му, сърцето му се изпълни с ненавист. Толкова беше свикнал да обича Нарин, че дни наред пи, без да осъзнава, че пие от мъка заради загубата на тази любов. От този ден нататък вече не поглеждаше дъщеря си в лицето. Само за един миг Нарин бе паднала в очите на баща си далеч по-долу от Мехмет, от Шадийе, дори от Хатидже. Бедната Хатидже не можеше да разбере какво стои зад внезапната враждебност на мъжа й към децата. Накрая намери обяснение за случилото се — според нейния начин на мислене — и твърдо се хвана за него: правеха магии на мъжа й! Мира в дома им разрушаваха хора, които завиждаха на Реджеп за хубостта му, хора, които завиждаха, че се е оженил за Хатидже. Беше сигурна в това. Беше така сигурна, както че се казва Хатидже, нямаше да остави нещата на тях. Редовно започна да отъпква пътеки до вратите на врачки и баячки. Без Реджеп да узнае, стигна много далече и откри хора, които бяха известни специалисти по тази част, откри праведници. Нямаше нещо, което не би направила, за да задържи съпруга си вкъщи. Веднъж сложи курешки от щъркели в кюфтетата му и му ги даде да ги изяде. Като видя, че няма резултат, реши, че не са й дали курешки от щъркели и повтори опита. Резултатът беше същият, но Хатидже не съжаляваше. Всеки път, когато мъжът й я пребиваше, тя си мислеше как нагъва кюфтета с курешки и й се повдигаше, поставяше ръце на гърдите си и си казваше: „Така ти се пада! Така ти се пада, Реджеп! Аз ям бой, ама ти ядеш лайна, така ти се пада!“

Пета глава

Работата е най-добрият начин да запазиш разума си и, слава богу, в онези дни Нарин затъна до шия в нея. Напускаше къщата си в Кабаташ в ранни зори, отиваше в офиса си в Маслак, и в късните часове на вечерта, капнала от умора, се връщаше обратно. Но дори и за секунда през главата й не й минаваше мисълта да се оплаква. От детските си години винаги беше работила много. На това отдаваше факта, че никога не бе изпадала в депресия, въпреки многото поводи. А и да беше изпадала, тя не го беше разбрала, защото условията налагаха веднага да се отърси от това и тя с много бързи крачки се връщаше към задълженията си. Животът не търпеше капризите на всеки. От друга страна, дори и при този обем от работа, тя намираше време да мисли за срещата си с Фърат. Не можеше да разбере защо тази среща толкова силно я беше разтърсила. Знаеше, че няма смисъл да се измъчва с огорчения и тревоги дни наред и да преувеличава инцидента до такава степен, но въпреки това не можеше да го преодолее. Всеки мъж, който видеше, й напомняше за Фърат. Ръцете на всеки бяха неговите ръце, косата на всеки ставаше неговата коса. Ако някой се усмихнеше, усмихваше се Фърат, и всеки поглед сякаш беше отправен от него. Отгоре на всичко се получаваше така, че тя не беше оставила никаква следа в паметта на Фърат… Лошо е да бъдеш някой, който е забравен, но да си забравен, а ти да не можеш да забравиш, е ужасно.

Ако Дениз не я беше потърсила и не се бе развикала:

— О, хайде стига, да върви по дяволите тая твоя работа. Хайде да излезем поне да вечеряме — Нарин с радост щеше да приключи и тази вечер в леглото пред телевизора. Сменящите се образи и светлини й помагаха да освободи ума си и да заспи по-лесно.

— Добре — отговори неохотно. — Но, моля те, не се опитвай след вечерята да ме завлечеш на друго място. Наистина съм уморена.

— Не се тревожи. Искам да поседим с тебе и да си поговорим. Много неща се случиха, а не можахме да разговаряме. Трябва да ти разкажа. Нали знаеш, че не мога да живея без да говоря — засмя се Дениз.

— Аз ли не го знам… — въздъхна Нарин.

В живота на Дениз нямаше нито един ден без да се е случило някакво събитие. Приятелят й, Джан, с когото постоянно се разделяха и събираха, други мъже, които се появяваха междувременно, несекващите търкания с чичо й, който беше и неин шеф, нейните приятели, които с вълнение допускаше в живота си и не след дълго се отегчаваше от тях… Край нямаха темите на Дениз. Човек не можеше да бъде несправедлив към нея — не беше лошо нещо да имаш приятелка, която влиза и излиза през всички тайни ъгълчета на света, откъдето открива и разказва хиляди различни истории. Единствено, че беше малко изморително.

Срещнаха се в един наскоро отворен ресторант в Шишхане. Запазената марка на Дениз беше да открива модни места. Дори не се налагаше да ги открива, защото никой бар, ресторант или нощен клуб в Истанбул не можеше да отвори без знанието на Дениз. Не съществуваше такава възможност. Нарин осъзнаваше, че кремавият й костюм с панталон и синята копринена блуза изглеждат прекалено строги за тази обстановка, и поради тази причина пожела веднага да отидат на тяхната си маса, не искаше да послуша Дениз, която настояваше да поседят малко на бара.