— Нямаше какво да се направи — каза Нарин и сви рамене. — Случило се е преди години. Колко много неща си накупила.

— Малко напазарувах.

— Няма да се поберат в багажника, ще сложим единия на задната седалка.

— Нарин, добре ли си? Кажи ми истината.

— Не знам. Понякога съм добре, друг път съм зле.

— Значи така.

— Точно когато си мисля, че ми е минало, започва отново, а точно когато си мисля, че няма да ми мине, ми олеква.

Двете с мъка наместиха куфарите в старото Волво на Нарин. През целия път Дениз отрупваше с въпроси Нарин. Как е станал инцидентът, от кого е научила, как е отишла в Яслъхан, била ли е къщата същата като по-рано, видяла ли е някой познат, какво е почувствала, когато е отишла там, какво е гробището, как се е прибрала и къде е нощувала. Въпроси, въпроси, въпроси… След половин час Нарин беше изморена от измисляне на лъжа след лъжа.

— Да приключим с тази тема — каза тя. — Сега ти ми разкажи за Ню Йорк.

— Толкова съм недосетлива, нали? Разстроих те веднага щом пристигнах.

— Не, не съм разстроена. Да си кажа право, добре ми се отразява да поговоря за тях. Жестоко е да погребеш някого и да го забравиш.

Дениз помълча малко и намери начин да смени темата набързо.

— Има ли някой вкъщи?

— В момента няма никой, но доколкото знам Ърмак събира всички довечера.

— Отлично! Липсвахте ми всички.

— Можеш да си вземеш душ и да си починеш, докато пристигнат.

— Не съм уморена, спах по време на цялото пътуване. Хайде да отидем някъде да хапнем.

— Добре, какво ти се яде?

— Лефер.

Отидоха в претъпкан рибен ресторант в Истиние. Дениз не обичаше тихите места. Поръчаха си риба и ракия и потънаха в разговор. Нарин си помисли колко самотна се бе чувствала в нейно отсъствие. Знаеше, че ако беше възможно да й разкаже всичко така, както се беше случило, нямаше да потъне в такава дупка. Ако Ърмак не беше сестра на Дениз, а на някой друг! В такъв случай Дениз нямаше да я съди, а щеше да направи всичко по силите си да я накара да се почувства по-добре. Но сега щеше да я загуби. Не само нея, щеше да изгуби всичко, за което се беше борила. Дениз, приятелите си, работата си, дома си, този град… Застрашаваше всичко това заради човек, когото не можеше да спечели: Фърат! Щеше да се лиши от целия си начин на живот за нищо.

— Слушаш ли ме? — попита Дениз и се наведе през масата към нея.

— Да — отговори Нарин.

— В такъв случай защо не отговаряш на въпроса ми?

— Извинявай, какво ме попита?

— Попитах те защо плачеш?

— Не знам. Сълзите просто така си текат…

Без да обръща внимание на хората в ресторанта, Дениз стана от мястото си, седна до Нарин и я прегърна силно.

— Не го прави. Всички ни гледат — пошепна Нарин и се опита да се усмихне.

— Кой гледа?

— Съседната маса. Заради тебе ще ни вземат за лесбийки.

Дениз се обърна към тримата мъже, седнали на съседната маса, и каза:

— Не сме лесбийки — и мъжете смутено обърнаха погледите си към чиниите пред тях.

Нарин скри лице в ръка и каза на Дениз, която продължаваше да я прегръща:

— Не мога да повярвам, че го направи.

— Ти също ме прегърни!

Нарин направи каквото й казаха и за кратко обви с ръце врата на Дениз.

— Добре, прегърнах те, хайде сега, върви си на мястото.

— Защо се срамуваш от всичко? — попита Дениз и я пусна.

—Не се срамувам.

— Винаги се тревожиш какво ще си помислят другите хора. Какво значение има за нас? Виж, мисли по този начин: само ние имаме значение, става ли? Другите хора са само фигуранти. Всъщност, дори не са фигуранти, те не съществуват. Никой от тях не е реален.

Нарин се засмя. Идеята й допадна. Може би дори Фърат не беше реален; представляваше само илюзия, изградена от Нарин. Може би коминът никога не се беше запушвал и нейната майка, брат и сестра не бяха отровени от печката. Кой знае, може би всичката тази тъга, агония и обърканост са резултат от изградени от самите нас съновидения?

— Бих искала да повярвам в това — каза Нарин.

— В кое?

— Че всичко е само сън. Че можем да виждаме сънища от плът и кръв.

— В каквото вярваш, то е истината. Причината да са значими останалите хора е това, че ти ги цениш.

— Ти сякаш си се върнала от Индия, а не от Америка — каза Нарин през смях.

— Хайде да тръгваме вече. Ърмак изпрати съобщение, че ни чакат вкъщи.

Когато платиха сметката и станаха, лицето на Нарин отново помръкна.

По целия път се бореше със себе си да не започне да гризе ноктите си и накара Дениз да повтаря всеки въпрос по два пъти. Щеше да види Фърат за първи път от седмици насам и не знаеше какво ще се случи. До какъв край щеше да ги доведе всичко това? Когато влезе през вратата с разтуптяно сърце, цялото й тяло бе отпаднало, но успя да изглежда спокойна. Ърмак отвори вратата, прегърна сестра си като пищеше театрално, сякаш не три седмици, а три години не се бяха виждали. Любвеобилността й стана причина Нарин да смръщи лице. Държеше се така, сякаш не беше живяла в чужбина с години и не беше свикнала да се разделя със сестра си. Какво намира Фърат в тази идиотка? Мина покрай двете сестри, влезе в дневната и се озова лице в лице с Фърат, който разговаряше с Алтан на дивана точно срещу вратата. Завръщането на Дениз изглежда беше върнало настроението на всички. От всяко кътче на жилището се извисяваха смехове и весели звуци. Нарин целуна първо Алтан, после Ебру, който седеше непосредствено до тях. Когато дойде ред на Фърат, почувства, че цялата пламва и след бърза целувка се настани в най-далечния от него ъгъл, намери си едно местенце до Мемо. Дългата маса в дневната отдавна беше сложена и всички очакваха поръчаната от китайски ресторант храна. Нарин усещаше, че Фърат постоянно я гледа, но понеже се страхуваше, че някой ще забележи, не можеше да обърне очи към него. Чу звука от телефона за получено съобщение, вдигна чантата си и отиде в тоалетната. Знаеше от кого е, беше видяла Фърат да пише на телефона си. „Не мога да го преодолея, обичам те“, гласеше съобщението. Нарин седна на ръба на тоалетната, без да сваля панталона си и дълго гледа съобщението. В отговор написа: „И аз теб“, пусна водата в казанчето, излезе и се оприличи на хладнокръвна убийца. Когато срещна в коридора жертвата си и й се усмихна, почувства същото.

— Оправи си косата! — каза Ърмак на минаване и като се протегна, дръпна настрани бретона, който беше паднал върху лицето на Нарин.

Седна, улови погледа на Фърат и поклати глава, сякаш искаше да каже: „Загубени сме!“

Фърат погледна надолу и се усмихна леко.

Цялата вечер двамата си разменяха есемеси. Пишеха си по време на вечерята, когато вечерята свърши и докато седяха сред групичките от хора.

„Чудесно е, че те виждам“ — написа Фърат.

„И аз теб“.

„Какво ще правим?“ — попита Фърат.

„Не знам“ — отговори Нарин. Наистина не знаеше.



Бяха минали две години, откакто дойде в Истанбул. Стреснатата птичка бе свикнала с града, в който беше кацнала, беше разучила кварталите му и се беше научила да живее. Дните, в които бе дишала страх вместо кислород бяха останали назад в миналото, бяха се превърнали в избледнели измислици. Беше събрала достатъчно смелост, за да направи всичко, можеше да говори с всеки, да отиде навсякъде. От известно време не се чувстваше вече като прикрепена с неподходяща безопасна игла към единия край на града — бе успяла да се превърне в част от течащия трафик, пешеходците и изблиците смях. Вървеше по собствени улици, не по тротоари, дадени на заем, дишаше свой собствен въздух, не останалия от другите, трепереше от собствен студ и се печеше на собствено слънце. Когато нощем повдигнеше глава към небето, там виждаше своите собствени звезди. В края на двете години разбра, че ако принадлежиш на един град, тогава и той ти принадлежи. Все още живееше заедно с Дениз и работеше в същия ресторант. През последната година Мурат бей й беше позволил да сервира. За Нарин беше добре да избяга от смесената миризма на препарати за миене и пара в умивалното помещение. Беше единствената жена, която работеше там и макар през първите дни клиентите да го намираха за странно, скоро свикнаха с присъствието й. Мурат бей беше толкова доволен от нейното усърдие и дисциплина, че сериозно се замисли да наеме повече жени на работа.

В петъчните вечери ресторантът беше много претъпкан и този петък не правеше изключение. Макар че сложиха допълнително столове на всяка маса, все пак имаше пет-шест души до вратата, които чакаха да се освободи място. В такива дни Нарин беше много доволна. Колкото повече пари изкарваше Мурат бей, толкова по-щастлива беше тя. Искаше бизнесът да се разраства все повече и всичко, до което Мурат бей се докосне, да се превръща в злато. Обаче през онзи ден Мурат бей беше странен. Мина няколко пъти покрай Нарин, но дори не я поздрави. Той, който винаги се интересуваше от нея или поне й кимаше за поздрав. Ето защо се разтревожи, когато майстор Байрам й каза, че шефът иска да я види. Беше притеснена, когато влезе в стаята на Мурат бей. Чудеше дали не е направила нещо, което да го разсърди, но не се сещаше какво.