— Изглеждаш прекрасно. Сега си истинско бисерче!

— Няма да ме оставиш сама, нали? — попита тя.

— Кълна се, няма да те оставя и за минута. Във всеки случай там ще бъдат всички хора, които познаваш. Гайе, Ебру, Шехназ, Йозлем, Алтан, Тони, Осман… Те са все хора, които идват в тази къща, познаваш всички. Представи си, че сме у дома!

Нарин кимна, зарадва се, като разбра, че и те ще бъдат там.

— Всички ще си паднат по тебе тази нощ — каза Дениз, оглеждайки я с възхищение.

— Преувеличаваш както винаги.

— Според мен винаги си носи косата така, стига си я връзвала като слугиня.

— Не знам, не съм свикнала. Според теб наистина ли стана добре?

— Какво „добре“, миличка? Изглежда супер, ти си супер! И най-важното, никога досега не си излизала, затова ще любопитстват. Ще има много досадници около теб тази нощ — каза Дениз.

— Не ме плаши!

— Добре, добре. Не се тревожи!

Качиха се заедно в колата и потеглиха към нощния клуб в Етилер. Нарин непрекъснато оправяше дългата си руса коса и гледаше краката си, които се виждаха под късата пола. Струваше и се, че към нея бяха прикачени чужди крака, тъй като никога не ги бе виждала под къса пола. Протегна ръка и лекичко се докосна по коляното, за да се убеди, че са нейните крака.

— Защо не искаш да си имаш приятел? — попита Дениз между другото. — Този живот не минава, скъпа, от къщи в училище, от училище на работа и от работа — вкъщи. Виж, ако си си намерила някой в университета и не ми казваш, много ще се разсърдя за това. Аз ти казвам всичко за мен.

— Не, честна дума, не съм си намерила никого — отговори Нарин и същевременно се почувства виновна, защото не беше казала на Дениз нищо за Фърат. — Но има един в Яслъхан… — изрече с отслабнал глас.

— Не думай! Наистина ли? Как се казва?

— Фърат.

Гласът й замря, след като каза името му.

— Добре, виждате ли се?

— Не, как да се виждаме. Аз съм в Истанбул, той е в Анкара.

Дениз я погледна удивено и каза:

— Охооо, в такъв случай не сте се виждали около шест месеца.

— Ще станат някъде около две години.

— Каквооо? Две години? Хей, как може да сте гаджета?

— Не сме точно гаджета… Искам да кажа, аз го обичам, но…

— Извинявай, но нищо не разбирах от всичкото това. Вие не сте гаджета, не си го виждала две години и продължаваш да мислиш за него? — попита Дениз. Гледаше Нарин недоумяващо. Кой знае какво щеше да каже, ако знаеше, че е виждала Фърат само три-четири пъти?

— Да, понякога мисля — отговори Нарин, без да отделя поглед от коленете си. — Даже понякога го сънувам.

— Ох, тогава наистина си влюбена.

— Не знам…

— Хайде кажи ми, много ли си влюбена?

Нарин се изчерви и наведе очи.

— Ако ме попита някой има ли по-красив човек на света, ще кажа, че няма. Ако ме попитат какво най-много искам на света, ще кажа, че искам него. Ако ми кажат, даваме ти го, но след три дни ще умреш, и на това ще кажа „добре“ — каза тя. — Ти прецени сега малко ли съм влюбена, много ли съм влюбена…

— Много си чиста, ти бе! — каза Дениз и очите й се насълзиха. — С такава невинност много ще ни е трудно с теб в Истанбул.

В онази нощ Нарин щеше да преживее много неща за първи път. За първи път щеше да отиде в бар, щеше да изпие първата си напитка, и за първи път щеше да се напие. Всичките тези неща малко или повече предвиждаше, но дори през ум не й бе минало, че ще види самолет за първи път в живота си. Когато влезе в нощния клуб на най-широката улица в Етилер, най-напред не разбра какво е жълтото нещо, което влиза вътре откъм задния край на сградата. Устата й остана отворена от удивление, когато Дениз й каза, че е истински самолет, че може по-добре да го види от ресторантската част на горния етаж, и че ако иска може да го разгледа от там. Въобще не можеше да проумее защо самолетът беше там.

— Самолетът върху сградата ли е паднал? — попита тя.

— Какво ти падане, това е част от декора, скъпа, сложили са го там, за да е по-оригинално — засмя се Дениз.

Никой не гледаше самолета освен нея, хората се трупаха около двата бара, единият от които беше голям, люлееха се под звуците на музиката и се опитваха да разговарят, като си викаха един на друг в ушите. Приятелите на Дениз се бяха събрали в ъгъла на големия бар. Нарин се почувства по-добре, когато отидоха при тях, защото, както беше казала Дениз, вече познаваше повечето. Ако можеш да влезеш в един от най-популярните нощни клубове в Истанбул и да кажеш здрасти на много хора там, няма от какво да се страхуваш. Отпи от чашата, която Дениз пъхна в ръката й и направи гримаса:

— Какво е това?

— Водка с тоник — отговори Дениз.

— Как го пиете това?

— Ще свикнеш!

Двадесет и четвърта глава

Мрак, мрак. Пълен мрак.

Понякога душата се обръща с лице към нощта, а после слънцето изобщо не изгрява. Денят вече не е цикъл, а приема формата на еднообразна линия и превръщайки света в съвършено равен лист хартия, животът спира да бъде неравен, превръща се в самата неравност. Такива периоди ги наричат лоши дни. В действителност трябва да се наричат мъртви дни, това са дни като блато, в което всеки човек попада през различни моменти от живота си. В спомените заемат място като много черни, малко бели или съвсем безцветни, периоди, в които съжаляваш, че си се родил… Дни, нощи, познати само на изживелите ги, подценявани от гледащите ги отстрани… Никой не може да види колко е черен твоят мрак, тъй като второто пришествие за всеки се стоварва върху него самия и пожарът за всеки се подпалва за него самия. „Ще мине“, казват от позицията на разбиращи, „ще мине, не се тревожи“. Това което казват е истина, наистина ще мине, но едва след като си бродил толкова сам, достатъчно дълго през мрака.

Нарин вървя цели петнадесет дни по този равен път. Петнадесет дни минаха така. През това време беше едновременно и щастлива, и нещастна, че Дениз е на почивка в Америка. Беше добре, че с отсъствието на Дениз, нямаше новини от Ърмак и Фърат. Благодарение на това не беше принудена да слуша истории за тях, нито да ходи на места, които те двамата посещаваха. Последното, от което имаше нужда, беше да се окаже някъде, където Ърмак и Фърат ще влязат хванати за ръце или пък да ги гледа как се целуват и си гукат. Трябва да има граници на злото, което човек може сам да си причини, а всичко това беше напълно извън границите на Нарин. Можеха да си живеят щастливо до безкрай в някой далечен ъгъл на света, стига да са далече от нея. Например в дъното на пъкъла.

Лошата страна на това, че Дениз я нямаше в Истанбул беше, че без нея Нарин се чувстваше съвсем сама. След двата дни, прекарани с Фърат в Яслъхан, беше успяла да види Дениз само веднъж, и понеже не знаеше как да й каже, как да й съобщи новината, че майка й, Мехмет и Шадийе са мъртви, бе изчакала тя да замине за Америка. Беше й казала по телефона за случилото се, докато се намираха на хиляди километри разстояние една от друга. Малко лъжа, малко истина… Частта за това, че го е научила от някакъв човек, когото случайно срещнала, беше лъжа, останалото беше истина. Дениз беше пищяла по телефона, викайки с цяло гърло бе плакала вместо Нарин. Поиска да се качи на първия самолет, който намери и да дойде, но Нарин я спря:

— Да не си посмяла! Да не си посмяла да се връщаш! Добре съм, не се тревожи.

За първи път дори работата не беше лек за терзанията й. Не можеше както обикновено да потъне в работата и да забрави всичко останало. Като че не й стигаха мъртвата майка, брат и сестра, ами Фърат също не излизаше от главата й. Постоянно си повтаряше, че е най-добре изобщо да не се виждат, но дълбоко в себе си не можеше да се откаже да чака обаждането му. Разболяваше се от мисълта, че той разменя думи на различно място, с различни хора, усмихва се, шегува се или се ядосва. Опитваше се да не навлиза във фрагментите, в които Фърат и Ърмак се хранят, гледат филми, разхождат се по улиците, плътно прегърнати и правят любов, защото, ако си спомняте, трябва да има граници на злото, което човек може сам да си причини. Продавачът на гевреци на ъгъла, продавачът в магазина и дори сервитьорът в ресторанта можеха да говорят с Фърат, само Нарин не можеше. Фърат можеше да се обажда на всекиго, само номерът на Нарин не можеше да избере. Понякога хората жадуваха само за едно изречение; ето така се чувстваше Нарин, жадна за едно изречение, доволна и на една дума… Умираше да го види. Не го виждаше, за да не умре.

Мисълта, която й мина през главата, я накара да вдигне глава от компютъра. Беше открила решение. В рамките на няколко минути идеята започна да й се струва още по-възхитителна. Защо не се беше сетила по-рано? Възможно ли е да е толкова лесно? Стана и се заразхожда из стаята. Отново щеше да направи нещо, което беше правила преди. След като бе успяла веднъж, нямаше причина да не успее пак? За първи път от дни насам сърцето й затуптя лудо: щеше да отиде в друг град! Анкара, Измир, където и да е… Знаеше, че ще може да си намери работа там. Щеше да говори с Ерол бей и за няколко месеца щеше да успее да си подреди живота на новото място. Така нямаше да се налага да прекарва всяка минута от живота си лице в лице с Ърмак и Фърат, да се усмихва на сватбата им, да тича да подари златна монета, когато им се роди дете. Щеше да си създаде блестящ живот в нов град, с нови хора. Какво я обвързваше с Истанбул? Единствено Дениз. Намръщи се и раменете, изправени преди минута, се приведоха. Как може да остави Дениз в Истанбул и да замине? Опита да се успокои, като си каза, че хората се разделят с децата си, но не успя. Дениз беше всичко за нея. Нейна приятелка, майка, баща, дете, психотерапевт, пациент, учителя й, ученика й, кафето, водата, виното, душата й, дробовете й. Във всяка добра идея си има слабо място и слабото място на идеята за Анкара беше Дениз. Има телефони, самолети, няма да се разделям с Дениз. А може би ще се върна отново като мине малко време и се стабилизирам.