— Ърмак не ми е приятелка. И никога не е била. За мен тя е само сестрата на Дениз — изсъска Нарин. Забеляза, че нещата започват да стават уродливи, но не й пукаше.

— Прекрасно, според теб на Дениз ще й хареса ли ако разбере, че си спала с гаджето на сестра й?

— Вероятно искаше да кажеш с годеника на сестра й. Не, не мисля, че ще й хареса.

— В такъв случай приключваме с тази тема.

— Разбира се, че ще приключим. Какво смяташ, че ще направя? Ще се помъкна след теб ли или ще кажа на Ърмак? Върви по дяволите! Глупак, идиот! За кого се мислиш?

— Къде отиваш?

— Отивам на автогарата. Няма да мога да издържа глупавите ти дрънканици с часове.

— Аз не говоря глупости.

— Не казвай нищо повече и да не си посмял повече да се приближиш до мен.

Изразът на очите й можеше да се сравни с този на умствено болен или на убиец. Фърат беше доловил това, направи назад крачката, която смяташе да направи напред и не се опита да спре Нарин, когато тя изхвръкна през вратата, мятайки чантата си на рамо.

Нямаше нужда да тича по целия път до гарата, но Нарин тичаше. Тичаше и се заклеваше, че никога вече няма да дойде в Яслъхан и напълно ще забрави Фърат. Изреждаше в себе си цялата серия от проклятия, които знаеше. Срещу себе си, Фърат, Ърмак, съдбата и нещастието. Влезе в улицата, където някога беше съборила Мехмет и мина пред шивашкото ателие, където някога беше спипала Шадийе. Гърбавият шивач седеше в ателието си, което се бе превърнало в истинска развалина и зловещото му лице беше заровено в парцала пред него. Обеща си от сега нататък да не мисли за когото и да е от тях. През последните дни беше видяла колко струва ровенето в миналото. Зарадва се като видя, че автогарата е на същото място, на което я помнеше. Най-малкото беше се случило нещо хубаво в края. Не се натъжи, че има два часа до първия автобус за Истанбул; отпусна се на един от столовете в чакалнята, където дремеше младолик мъж. Прекара двата часа в чакане автобусът да дойде, пътниците да се съберат и в гризане на ноктите си. Най-после моментът дойде и всеки си седна на мястото.

Искаше да наблюдава отлитащите покрай прозореца дървета, пътища, постепенно разреждащите се къщи и хора, но трябваше да затвори очи, защото жената със зеления пуловер до нея беше толкова бъбрива, че да му прилошее на човек. Веднага щом напуснаха Яслъхан, тя извади от чантата си пакетче, пълно с бисквити и почерпи Нарин, а тя беше направила огромната грешка да си вземе една бисквита. От този миг нататък жената започна да говори. Не бе малко постижение да запълни първите двадесет километра от пътуването с нейния съпруг, който преди две години се беше пенсионирал като служител в Управлението на горите, синът й, който се занимавал с електричарство, снахата, която сутрин пращала внучето й на училище без да му даде закуска и дъщеря й, която се била омъжила за човек, който притежавал фабрика за юргани в Германия. Макар че онази част за юрганджийската фабрика прозвуча странно на Нарин, тя не беше задала никакви въпроси, за да не даде възможност на жената още повече да разхлопа ченето си. Жената в зеления пуловер очевидно не страдаше от липса на теми; като скачаше от една в друга, тя водеше едностранния си разговор в широк обхват — от инжекциите, които й бяха слагали заради болките в гърба, до пилафа, който се приготвя със зехтин. Чифт устни, които мърдаха непрестанно, един език, който се въртеше неспирно в устата, пръскаща слюнки, и вежди, които подскачаха нагоре-надолу… Това беше цената, която Нарин трябваше да плати за една бисквита. Жената продължаваше да разказва, без да обръща внимание на трохите, които бяха нападали по зеления пуловер, стегнал здраво огромните й гърди. Тъкмо се канеше да вдигне пръст срещу Нарин и да я предупреди никога да не слага зехтина, преди да е завряла водата за пилафа, когато Нарин повече не издържа и я прекъсна:

— Ако ме извините, аз малко ще поспя, нощес изобщо не заспах.

Жената разбира се не беше доволна от тази ситуация, но Нарин мигновено сгъна палтото си, намести го между главата си и студения прозорец и затвори очи. Не промени позата си дори когато чу сигнала, че е получила съобщение на телефона — уж продължаваше да спи. Условията, в които беше попаднала, бяха наистина смущаващи, но Нарин предпочиташе да изтърпи това неудобство, вместо да прекара часове на меката седалка в луксозното Ауди на Фърат. Това беше мястото на Ърмак, а когато седиш на чуждо място, животът знае как да те избута от него.

Преди да отвори очи изчака спътничката и да слезе от автобуса на мястото за почивка. Жената беше станала от седалката си с пъшкане и пуфтене и беше започнала да си мърмори нещо, докато си обличаше палтото. Беше ясно, че смяната на мястото за спиране от страна на автобусната компания я беше разочаровала. Нарин не трепна дори с клепач, жената слезе мърморейки и сумтейки. Отвори очи, когато се увери, че жената се е отдалечила достатъчно и първото нещо, което направи, беше да провери съобщенията на телефона. Никое не беше от Фърат. До този момент не знаеше, че именно това чака. Не знаеше колко много иска да идват от Фърат. Ядоса се на себе си, че залита и е разочарована. Чувствата й бяха като възел и нещата, които изпитваше не бяха онези, които би трябвало да изпитва. Прокле деня, в който отново беше срещнала Фърат, прокле деня, в който я бяха запознали с Ърмак и прокле съдбата, която бе станала причина двамата заедно да отидат в Яслъхан. Прокле мига, в който го целуна, прокле и себе си, и Фърат. Човек не решаваше дали ще бъде добър или лош, всичко се случваше в резултат на случайност. Беше изменила на приятелката си без никакво усилие. В този миг думата „предателство“ й звучеше по-сурово от „измяна“. Помежду им имаше разлика колкото от земята до небето. „Предателка“ беше по-лошо. Но най-лоша беше думата „любовница“, защото тези девет букви бяха натоварени с много значения, включително „предателство“.

Слезе и се разтъпка малко, за да си раздвижи краката. Мина покрай мъже, които миеха автобусите и се загледа в сапунените ивици, които оставаха по стъклата от четките с дълги дръжки, закрепени на края на маркучите. От мястото, на което стоеше, можеше да види жената, която се хранеше в ресторантската част. Щеше да се върне и да затвори очи доста преди спътничката й да стане от масата и да стигне до автобуса. Все още не знаеше, че жената скоро щеше да се сближи с хората от съседните седалки.

След осем часа стигна до вратата на своята кооперация, чувстваше се замаяна от преживяното през последните три дни, а в главата и все още кънтеше гласът на жената със зеления пуловер. Изкачи стълбите с горчив вкус в устата и спря, когато видя голямата тенекия със зехтин пред нейната врата. Какво се опитва да направи този човек? Огледа се тревожно наоколо и се отпусна, когато видя, че Фърат не е там. Заобиколи тенекията, влезе в апартамента си и затвори вратата. Нямаше да мисли за него повече и нямаше да позволи пак да я обърква. Първата й работа, когато се събуди сутринта, щеше да бъде да каже на портиера да вземе тенекията със зехтина и да го използва. Така и направи.



Нарин спази обещанието, което беше дала на Дениз и остана при нея в апартамента в Мачка, но Дениз, разбира се, не ходеше с нея всеки ден в университета. Споразуменията винаги трябва да са отворени за пазарлък в определени граници; под въздействието на тази мисъл Нарин си затвори очите за това, че понякога Дениз пропуска лекциите. В края на краищата не можеше да се отрече, че в сравнение с миналото, Дениз повече приличаше на студентка. Момичето беше намалило нощните си излети и беше започнала да учи, макар и не много прилежно. Да се очаква повече от нея надминаваше всякакви фантазии. Нарин знаеше, че тя няма да може да завърши университета в определеното време, но това не беше важно, понеже много малко от студентите успяваха да завършат истанбулския факултет по право за четири години. Самата тя се съмняваше да успее, така че притискането на Дениз на тази тема нямаше да има друг резултат освен да внуши страх на момичето.

— Довечера ще излезеш с нас, не приемам откази.

Дениз се появи на вратата на стаята й и завари Нарин да учи, изтегната в леглото.

— Не, не мога да дойда. Вчера вечерта ресторантът беше претъпкан. Бях толкова изморена, че Мурат бей ме съжали и ми разреши да почивам тази вечер.

— Ще дойдеш, ще дойдеш.

— Кълна се, не мога.

— Ще отидеш в банята, ще си пуснеш косата и аз ще я направя много хубава с четката, ще ти дам да облечеш нещо и излизаме. Не забравяй, че купонът е най-добрият начин за почивка.

— Може и така да е, когато не си толкова уморен, но…

— Искаш да умра!

— Не говори така!

— Искаш да умра!

Дениз беше открила преди три дни колко чувствителна е Нарин към този израз и оттогава насам постоянно го използваше.

Нарин разбра, че Дениз е твърдо решена и няма да излезе от стаята, без да е спечелила победа и се предаде. Роптаейки отиде в банята, позволи на Дениз да й направи косата, без да протестира облече черна блуза със скрити копчета и черна мини пола, които й беше донесла и оставила на леглото. Категорично отказа да отстъпи по въпроса с обуването на високи токчета. Нямаше намерение да прекара първата си среща с нощния живот на Истанбул търкулната на земята заради обувки, с които не може да стъпва. Тогава Дениз й даде чифт равни обувки и натъпка отпред памук, за да й станат на краката. От една страна Нарин се чувстваше много развълнувана, а от друга й беше неспокойно. Беше любопитна на какви места ще ходят, от друга страна се страхуваше до полуда. Но все пак един глас в нея й казваше да се довери на приятелката си. Дениз нямаше да разреши да я унижат. Сърцето на Нарин бе изпълнено с благодарност. Какво несравнимо блаженство беше да се довериш на някой човек ей така. Това чувство не беше изпитвала до този ден. Разликата между това да се довериш на някого сто процента и да му се довериш деветдесет и девет беше от земята до небето. Това е защото не знаеш с намаляващият един процент точно какво става по-малко и всичките измами на света можеше да се крият в това мъничко „един“. Затова деветдесет и девет процента беше по-близо до нула, отколкото до сто процента. Нарин си мислеше това докато Дениз оглеждаше своето произведение с гордост и казваше: