— Нарин! — беше все още тъмно, когато подскочи от гласа на Дениз.

— Не се бой, не се бой, аз съм! — каза Дениз и седна на ръба на леглото.

— Какво стана? Какво има? Случи ли се нещо?

— Нищо — Дениз хлипаше.

— Тогава защо плачеш?

— Защото си тръгваш и аз пак ще остана сама.

— Не си сама, имаш цял куп приятели — Нарин беше изумена.

— Моля те, не си отивай! Моля те, не ме оставяй сама! — извика Дениз. Плачеше толкова силно, че Нарин едва разбираше какво и казва. Стана бързо и светна лампата, и когато видя подпухналото лице на Дениз, разбра че беше плакала с часове. Не знаеше какво да прави. Седна до Дениз и я прегърна.

— Защо плачеш? Хайде, Дениз, пила ли си? Кажи ми, защо плачеш?

— Не искам да остана сама в тази къща. На мен ми е добре, когато си тук. Но ти скоро ще си заминеш и аз ще остана сама. Ще остана с призраците.

— Призраци? За родителите си ли говориш?

— Да, когато няма никой вкъщи, и двамата идват и аз не мога да го понеса. Моля те, не си отивай, стой с мен, моля те. Откакто се нанесе тук, не са идвали. Най-сетне ме оставиха на мира.

— Няма призраци, Дениз. От мъка ги виждаш в сънищата си. Защото са мъртви…

— Аз ги убих — каза Дениз.

— Защо ти да си ги убила, миличка, било е катастрофа. Баща ти е карал колата.

— Да, той караше, но се скарахме. Толкова го ядосах, че той се обърна да ме удари и в този момент изгуби контрол над колата.

Нарин замълча. Дениз не беше споделяла това преди.

— Умряха заради мен. Не можах да кажа това дори на Ърмак. Ако знае, сигурно ще ме намрази. Толкова ги обичах, а ето, аз ги убих.

Нарин се опита да я успокои:

— Било е катастрофа. Все пак е било катастрофа.

— Те ме обвиняват. Аз във всеки случай се обвинявам, но това не им е достатъчно. Не си отивай, умолявам те. Ще направя каквото поискаш.

— Добре, няма да си отида — каза Нарин и я прегърна силно. — Ще остана тук с тебе, а ти ще идваш с мен всяка сутрин на лекции.

След онзи ден тези същества от два далечни свята постепенно ставаха все по-близки, споделяха тайните си и отваряха сърцата си една за друга. Сдърпваха се, караха се с жестоки думи, сърдеха се, прощаваха си. Не отнемаше много време, за да се превърнат от двама души, натрапени един на друг в резултат от пътен инцидент, в две близки приятелки. Тези две самотни души, две деца с разбити сърца, се уловиха едно за друго, за да пораснат. Стояха заедно двете, защото в началото нямаше друг клон, за който да се заловят, а после не желаеха да се залавят за никой друг.

Нарин й разказа за Яслъхан, за майка си, баща си, Мехмет и Шадийе. Дениз не можа да сдържи сълзите си, когато научи как Мехмет е бил прострелян точно когато можеше да отиде във Фенер. И се разпсува, щом Нарин й разказа как я бяха пребили като каза на майка си, че брат й е продал Шадийе на шивача. Харесваше Дебелия Неджати колкото Нарин и съчувстваше на Ердоган колкото нея. По онова време не беше разказала на Дениз единствено за Фърат. Всъщност щеше да говори и за него, но не й се превърташе езика да изрече името Фърат.

Двадесет и трета глава

Нарин стана рано сутринта и излезе от къщата, без да я види Фърат. След обаждането на Дениз и двамата бяха отишли всеки в своята си стая и прекараха нощта разделени. Бяха обърнали гърбове към ледената стена, която разделяше стаите им и бяха изчакали да изтекат часовете на нощта. Понякога правенето на любов сближава хората, но друг път ги отдалечава, а когато двама души обърнат гръб един на друг, разстоянието помежду им е равно на обиколката на света.

Нарин вървеше бавно с ръце в джобове по улиците на Яслъхан и си мислеше как само за няколко минути климатът между двама души може да премине от лято в зима. Чувствата й се бяха струпали на куп като пътници в задната част на автобус, който рязко беше натиснал спирачки. Чувстваше се виновна, защото бе измамила сестрата на най-добрата си приятелка. Тъгуваше, защото Фърат обичаше Ърмак. Чувстваше се незначителна, защото Фърат не я обичаше. Беше объркана, защото не разбираше какво харесва в Ърмак. Беше изморена, защото бе пробягала разстоянието между щастието и тъгата със скорост, която можеше да бъде смятана за световен рекорд.

Най-напред се отби при Ердоган и разгледа стария квартал на дневна светлина. Хората внимателно я оглеждаха, но никой не я позна. Отидоха заедно с Ердоган при каменоделеца, Нарин избра надгробни плочи за майка си, брат си и сестра си и даде на човека малко пари. Щеше да изпрати остатъка от Истанбул, когато той ги довърши. Остави на Ердоган номера си и взе неговия, прегърнаха се дълго, прехапали устни да задушат и скрият сълзите си един от друг, и се разделиха. Пътьом се обърна и погледна Ердоган в гръб, и като видя колко е остарял преждевременно и как се е прегърбил на две, почувства болка в сърцето си, очите я заболяха и сълзите й потекоха. Силният и здрав Ердоган сега ситнеше с малки стъпки като старче. Животът го беше изтощил, и не само че не му бе подарил един светъл ден, ами бе отнел и младостта му. В Истанбул мъже на същата възраст позираха за светски списания с младите си съпруги, ходеха на ски и танцуваха по празненства.

— Чичо Ердоган! — извика тя с всичка сила. Ердоган спря и я погледна. Нарин бързо се приближи до него и отново обви врата му с ръце.

— Чичо Ердоган, какъв добър човек си ти. Някой друг на твое място щеше да обърне гръб на семейството на този, който е избягал с жена му, а ти никога не ни обиди, винаги беше добър с нас. Не прехвърли към нас омразата, която изпитваш към баща ни.

— Но аз не мразех Реджеп — каза Ердоган и оправи шапката, която Нарин беше изместила.

— Не си го мразил?

— Не съм, кълна се.

Нарин погледна с недоверие очите на Ердоган. Погледът му беше чист като на човек, който казва истината.

— Ами Юмюхан? — попита Нарин. — И нея ли не мразеше?

— И нея.

— Никак ли?

— Никак.

— Мили боже, а аз си мислех, че мразиш и двамата.

През ясния поглед на Ердоган преминаха облаци и той каза:

— Умрях, моето момиче, в онзи ден. Мъртвите мразят ли?

Нарин за първи път видя как думите изхрущяват, трошат се и падат на земята, а студът я удари в лицето като бич. И Ърмак ли щеше да умре като Ердоган, ако научи, че двамата с Фърат са правили любов? Ще отлети ли душа й достатъчно далече от тялото, за да не е в състояние дори да мрази? До там ли ще се пречупи сърцето й, че да не тупти повече? Както никога до сега се почувства за миг дъщеря на Ердоган. По какво се различаваше от баща си? Различаваше ли се по нещо от Реджеп, от когото се отвращаваше? Той беше избягал с жената на най-големия си приятел, тя беше спала с Фърат. Не беше по-добра от баща си. От баща си дори! Светът първо се завъртя няколко пъти около себе си, след това около слънцето; дните се превърнаха в нощи, нощите в дни, летата в зими, а зимите отново в лета, времето потече и накрая Нарин, като всички прокълнати хора, беше заприличала на човека, към когото изпитваше най-силен гняв.

Върна се в къщата, Фърат още го нямаше наоколо. Нарин предположи, че е затънал в сложна бюрократщина. Събра пръснатите си наоколо неща в малката раница и зачака. Беше нетърпелива колкото може по-скоро да се прибере в Истанбул. Този огромен град, където всеки се губи, беше станал мястото, където тя намери себе си. От години насам за Нарин Истанбул беше Ерусалим, Мека и Ватикана. Беше мястото, където душата й беше спасена, градът, в който животът й се усмихна. Там беше спокойна като хората, които знаят мястото на всяко нещо върху разхвърляната маса. В Яслъхан, който беше една стотна спрямо Истанбул, беше въпрос на секунди, за да пропусне пътя или да изгуби края на доброто и злото.

— Върнала си се по-рано, много ли чака? — влезе Фърат, понесъл две двадесетлитрови тенекии със зехтин.

— Току-що дойдох, преди десет-петнадесет минути. Какво носиш?

— Зехтин, взех едно тенеке и за тебе.

— Благодаря ти, но аз не готвя вкъщи. По-добре го дай на някой друг.

— Ти го дай, ако не го искаш.

— Защо го носиш тук? Трябваше да го сложиш в багажника.

— Вярно — смути се Фърат. — Ама че съм глупав! Мозъкът ми май е спрял да работи.

— Кога тръгваме?

— Можем да тръгнем веднага.

— Добре, аз и без това съм готова.

— Нарин…

— Добре, ще забравим случилото се — прекъсна го Нарин.

— Нямаше това да кажа.

— Аз го казах.

— Защо?

— Защо ли? Нормално ли ти се струва да спиш с някой веднага щом си предложил брак на друг?

Фърат се изчерви.

— Дениз ми съобщи новината вчера вечерта, когато се обади. Поздравления.

— Съжалявам, но…

— За какво съжаляваш? Не е твоя вината, че си се родил толкова нагъл!

— Не съм предлагал на Ърмак, просто разговаряхме за брака, това е… И е направо нелепо, че е стигнало до тебе. Беше само един разговор от рода: „Какво ли ще е ако се оженим“ и разни подобни…

— Наистина си жалък. Защо не се изправиш като мъж, да кажеш: „Да, женя се“?

— А ти защо започна да се държиш като принцеса сега? Дали съм женен или не — какво променя? В края на краищата ти и Ърмак сте приятелки… Ще рече, ти спа с гаджето на приятелката си — Фърат беше повишил тон.