Те всички имаха дрехи и коли, кои от кои по-хубави. Говореха за ски ваканциите, които бяха прекарали заедно в чужбина, или за нощите си в Бодрум. Почти всяка сутрин Нарин се сблъскваше със следите от дългите нощи на Дениз и приятелите й. Преди да излезе от къщи занасяше в кухнята празните чаши и пепелниците, пълни с фасове до ръба, отваряше прозорците широко, за да проветри жилището и отиваше в университета. Дениз я придружаваше, когато веднъж или два пъти седмично отиваше на лекции. През останалите дни Нарин я викаше през вратата на стаята и, но Дениз я отпращаше с думите:

— Ти върви, аз искам да спя — защото си беше легнала прекалено късно, за да стане рано сутринта.

През първите няколко месеца Нарин реши да стои колкото може по-далече от приятелите на Дениз, понеже не се чувстваше удобно в тяхно присъствие, и въпреки настояванията на Дениз, упорстваше да остава в стаята си и да зарови глава в уроците си. Дениз не я притискаше прекалено много, защото знаеше, че силният натиск има обратен ефект и Нарин направо подивява. Когато двете останеха сами, обаче, тя следваше Нарин като сянка, сядаше до нея и й разказваше куп смислени или безсмислени истории. Говореше за безброй забавни, странни или трагични събития като побоища в нощни клубове, любовни игрички, кой кого обича, кой на кого е хвърлил око и какво се е случило предната вечер. Нарин не се усещаше, че надавайки ухо, започва да свиква с един нов свят, който й беше чужд. Скоро започна да задава въпроси, свързани с разказаното от Дениз, да се интересува от развоя на събитията и с времето започна по-малко да избягва приятелите й. В действителност не бяха хора, от които трябваше да се страхува. Държаха се любезно с Нарин и правеха всичко по силите им да се чувства една от тях. Гневът, който бе хранила към тях през първите дни, се стопи, когато разбра, че те не са нищо повече от шепа младежи, богати търсачи на удоволствия. Не бяха родени там, където беше родена тя, не бяха израснали по местата, където беше израснала тя, и не бяха научили за живота неща, които знаеше тя. Животът, който те познаваха, беше съвсем различен, от този, който Нарин познаваше и това не беше нечия вина или избор. Ако тя бе имала възможност да избира или ако някой бе застанал пред нея, за да й предложи избор, тя несъмнено щеше да поиска да е на тяхното място. Би предпочела да израсне в изобилие и радост и да се губи в ежедневни, прости грижи. По-добре беше да е родена сред установен ред, семейството й да има планове за нейното бъдеще, да учи в колеж и да получи чисто нова кола в деня, в който завърши, беше по-добре отколкото да се бори сама и да си троши главата. През онези дни тя проклинаше късмета си повече от всякога, сърдеше се на едно от неговите проявления, наречено орис и останалото, което не знаеше как да именува. Не беше по-глупава от тези млади хора, но когато говореха на английски — защото сред тях често беше и дъщерята на един английски дипломат — гледаше тъпо и се чувстваше като истински идиот. Повечето от тях, освен английски, говореха френски и немски, а тя все още не беше преодоляла яслъханския си диалект. Въпреки всичките усилия, които беше полагала от дете вместо акцента на семейството си да възприеме този на нейните учители, понякога говореше на диалект и думите, които произнасяше, ставаха причина другите да се превиват от смях; в такива моменти толкова се срамуваше, че с цялото си сърце искаше да потъне в земята. Това бяха изречения като: „Отивам доле“ и когато Дениз я поправяше и казваше: Долу, миличка, долу! Не „доле“!, тя ставаше огнено червена. Но беше изпълнена с решителност, и както всеки човек, който беше преодолял много неща единствено с труд, знаеше, че ако желаеш нещо много силно, не може да не го постигнеш. Така както беше успяла да напусне Яслъхан, да дойде в Истанбул и да се подреди в този гигантски град, така можеше да поправи говора си. Имаше ли голямо желание, можеше да научи и английски, да се облича като хората около нея и да си придава важност. Същественото беше да иска, а тя искаше — и то много.

Двадесет и втора глава

— Няма ли да дойдеш? — извика Фърат.

Нарин стоеше вкаменена насред салона с телефона в ръка. Чу стъпките на Фърат, вдигна глава и го погледна. Беше сложил ръце на хълбоците си и я гледаше, без изобщо да се притеснява от голотата си.

— Станало ли е нещо?

— Не.

— Станало е.

— Нищо не е станало — каза Нарин и се опита да се усмихне, Фърат направи няколко крачки към нея, обви голото й тяло с две ръце и я погледна в очите:

— Не лъжи.

— Няма да е лошо да се облечем. Тук е студено — каза Нарин.

— Не е студено, а на тебе ти е студено, според мен. По-точно измръзнала си. Кой се обади?

— Дениз.

— Еее?

— Какво „еее“?

— Какво те разстрои?

— Не съм разстроена, само искам да се облека.

Фърат целуваше врата и раменете й, галеше гърдите й, сякаш не беше чул.

— Мисля, че сме достатъчно облечени.

Нарин го избута и рязко каза:

— Престани.

Фърат беше предложил на Ърмак да се оженят. Кога ли е станало това? На рождения ден на Ърмак или по-късно? Незнайно защо до този момент не си беше помисляла, че Фърат обича Ърмак. Защо не беше помислила? Трябва да е влюбен в нея, щом й е предложил и от това Нарин се чувстваше дълбоко наранена. Значи Фърат мислеше за Ърмак, когато си лягаше нощем и правеше бъдещи планове, свързани с нея. Беше така изпълнена с омраза и гняв, че за миг си помисли, че ще експлодира. Ще избухне и ще се пръсне на парченца наоколо.

— Кажи ми какво не е наред? Изведнъж стана друг човек.

— Не съм.

— Чакай да отгатна, говорила си с Дениз, сетила си се за Ърмак и си се почувствала зле или…

— Или? — Нарин го погледна и вдигната вежда.

— Знам ли, сетила си се за нея и ревнуваш.

— Аз да ревнувам? Това наистина е смешно. Съжалявам, но за да ревнувам, трябва да изпитвам нещо към теб — каза Нарин. Гласът й прозвуча спокойно.

— Но ти не изпитваш нищо, така ли?

Нарин поклати глава и каза:

— Само правихме любов… Не е нещо, на което да се придава голямо значение.

— Лъжеш — Фърат се смееше и се чувстваше така спокойно в кожата си, сякаш не съзнаваше голотата си. — Какво искаш да кажеш, че правиш любов с всеки, който застане пред теб?

— С част от тях, да — каза Нарин и тръгна към библиотеката, за да намери дрехите, които беше съблякла. Когато влезе вътре, не знаеше какво я задушава, гневът или болката в сърцето. Знаеше само, че нещо я душеше и я оставяше бездиханна. Щяха да се оженят, да имат деца, а Нарин щеше да е принудена да бъде очевидец на случващото се. Сякаш всяка клетка на тялото й скърбеше. Ръцете й бяха пълни с тъга, краката й бяха вцепенени от болка, далакът я изгаряше, а докато от всяка нейна част капеше отчаяние, сърцето й биеше с омраза.

— Атъф например, с него правила ли си любов? — подвикна Фърат.

— Да.

— Каза ми, че не ти е гадже — Фърат се беше облегнал на вратата на библиотеката със скръстени ръце и я гледаше.

Нарин видя, че лицето му беше пребледняло и изпита облекчение, натискът върху гърлото й леко отслабна.

— Казах, че не ми е гадже, не съм казала, че не съм спала с него — усмихна се Нарин, излезе от библиотеката с дрехите си в ръце и се прибра в своята стая. Когато затвори вратата, светът сякаш увеличи скоростта си на въртене. Легна и затвори очи.



Станаха три месеца, откакто се беше преместила в дома на Дениз в Мачка. Сега можеше да се качва в автобуса, говореше с хората без страх и бързо свикваше с Истанбул. Една вечер, когато се прибра от работа, завари Дениз да седи сама в дневната да чете списание.

— Здрасти, сама ли си тази вечер?

— Да — отговори Дениз, като разрошваше отегчено косата си. — Никой не пожела да излезем. Джан бил изморен, Ебру имал семейна вечеря, Мемо ще е на среща с момиче…

— Ами това е добре, и ти да си починеш малко. — Нарин седна до нея, пое дълбоко въздух и каза: — Дениз, намерих си апартамент, не се тревожи — този път не е като предишния, на това място живеят две студентки като божи кравички и е близо до университета. Утре ще отида да го огледам.

Дениз остави списанието, което държеше и попита:

— Защо, не си ли щастлива тук? — изглеждаше разочарована.

— Щастлива съм, но това е твоят дом — отговори Нарин. Изненада се, че Дениз е толкова разстроена. Почувства се виновна.

— Аз нямам никакви оплаквания от присъствието ти тук, можеш да останеш колкото искаш. Колко пъти съм ти го казвала?

— Знам, казвала си го много пъти. Бог да те благослови, живея много удобно благодарение на теб, но стоях достатъчно дълго.

— Хубаво, ти си знаеш най-добре. Върви и го огледай, може би няма да ти хареса.

— Ще ми хареса, наемът е много нисък — засмя се Нарин. — Лягам си, хайде лека нощ. Да те събудя ли сутринта? Ще идваш ли на лекции утре?

— Не, няма — отговори Дениз. Беше нацупена.

Нарин не можеше да й каже, че харесва живота си в тази къща, но когато миналия месец сестрата на Дениз си беше дошла за една седмица от Швейцария, тя се бе почувствала ужасно. Наистина, когато Ърмак си дойде в Истанбул след много месеци и видя, че сестра й е прибрала едно провинциално момиче в дома си, беше показала много ясно, че въобще не одобрява това положение. Почти не разговаряше с Нарин и предпочиташе да се държи така, сякаш нея я няма там. Колкото повече Дениз се стремеше да прикрие студенината на сестра си, толкова по-неудобно се чувстваше Нарин. Още преди Ърмак да си тръгне за Швейцария, Нарин започна усилено да си търси квартира и накрая намери една. Не само това — новият апартамент беше близо до университета и наемът изглеждаше поносим. Беше спокойна, защото двете момичета, които щяха да й бъдат съквартирантки, бяха от онези дето не вдигаха главите си от книгите. Легна си спокойно в леглото, макар и разстроена от състоянието на Дениз, и заспа в мига, в който затвори очи.