— Мурат бей?

— Да, има вид на мъжкар.

— Какъв вид има?

— На мъжкар, мъжко момче! Нали същият код е заложен в анадолската привлекателност.

Нарин не коментира. Не разбираше това, че Дениз намира Мурат бей за симпатичен. Яслъхан беше пълен с мъже като него.

Когато стигнаха до жилището на Нарин, Дениз извика:

— Това ли е? — Гледаше, сякаш никога не беше виждала такова място.

— Да.

— На кой етаж си?

— На четвъртия.

— Има ли асансьор тука?

— Не.

— Но ти не можеш да останеш тук. Как ще се качваш и слизаш четири етажа всеки ден със счупен крак?

— Ще вървя бавно.

— Не бъди глупава, отиваме вкъщи. Ще останеш при мен докато се оправиш. Сутрин ще те карам с колата до университета.

Дениз запали колата, без да изчака отговор и Нарин извика:

— Спри!

— Да пукна ако те оставя тук. Пък и живея сама в огромно жилище.

— Моят дом е на това място и искам да остана тук.

— Добре, да се качваме тогава. Като видиш какво е да вървиш по стълбите, ще се откажеш.

— Няма нужда.

— Не, не, ще ти помогна.

Слязоха от колата и влязоха във вмирисаната на влага сграда. Понеже Нарин не можеше да се качва по стъпалата с две патерици, тя сложи едната си ръка през раменете на Дениз и отпусна тежестта си на нея. Дениз не спираше да мърмори нещо като: „Ето, видя ли…“ На всеки етаж си поемаха дъх и с пристигането им на четвъртия етаж и двете бяха изтощени от умора. Дениз пое ключа, който Нарин й подаде, отвори вратата и се стресна като видя, че апартаментът е в още по-лошо състояние от сградата.

— Що за дом е това?

— Ето такъв — каза Нарин и вдигна рамене. Беше толкова уморена, че нямаше сила да се обижда.

— Коя е твоята стая?

Нарин посочи стаята, която се падаше точно срещу входната врата. Помисли си как ли ще реагира Дениз, като види само един дюшек на земята и дрехите й, сгънати до него.

— Добре, благодаря ти, ти слизай вече — каза на Дениз.

— Остави ме малко да си почина.

Последното нещо, което очакваше, отваряйки вратата, беше тримата човека, спящи в леглото й. Нарин изпищя, тримата скочиха от леглото и се оказа, че са чисто голи. Познаваше жената в средата — беше продавачката, истинската наемателка на апартамента. Нямаше представа кои са мъжете. Вместо да прикрие гърдите си, продавачката се опита да оправи изрусената си дълга коса и се развика:

— Какво правиш тук, бе? Нямаше те няколко дни наоколо, сега ли трябваше да се появиш?

Ако Дениз не беше влязла и затворила вратата, Нарин щеше да продължи да стои на прага като статуя. Опомни се от трясъка на затварящата се врата и извика:

— Това е моята стая, какво правите тук?

Сърцето й беше изхвръкнало от гръдния кош и биеше в ушите й, затова не чу как Дениз измърмори:

— Опааа, попаднахме на групов секс!

С пронизителния си глас продавачката каза:

— От къде да знам, че ще дойдеш?

— Да вървим, скъпа, да се махаме от тук — каза Дениз. — Тия са луди, ще ни убият.

Нарин изглежда нямаше нужда от убеждаване. Но точно се обърнаха към вратата, тя спря и каза:

— Не тръгвам, без да си взема нещата.

— Зарежи сега нещата си.

— Всичко, което имам е в тази стая. Учебниците ми, всичко е там.

Дениз пое дълбоко въздух и изкрещя:

— Омитайте се от тук, ще вземем нещата на момичето.

— Спри се, курво нещастна! — извика продавачката.

— Виж ме, ако дойда вътре, ще съжаляваш, че си се родила! — сопна се Дениз.

На лицето й се беше появил същият израз, който имаше докато биеше Ахмет. Нарин усети, че тя е на път отново да излезе от релси, затова прошепна:

— Стига, сама каза, че ще ни убият.

— Не могат нищо лошо да ни направят! — процеди през зъби Дениз.

— За бога, успокой се, ще си взема нещата и ще вървим.

— Добре, не се тревожи. Спокойна съм.

Вратата на стаята се отвори отново и продавачката в сигнално зелен комбинезон излезе навън след двамата мъже, които бяха само по гащета. Жената се канеше да отвори уста, когато Дениз я сграбчи за изрусената като лен коса.

— Чакай да видим ти на кого викаш „курва“? Хайде, ела, ела и ми го кажи в лицето! Да чуем как ще го кажеш!

Ако не бяха застанали между тях двамата полуголи мъже, нямаше да мине много време преди Дениз да повали на земята жената и да я стъпче. Мъжете явно не искаха да попадат повече центъра на такава ситуация, не позволиха конфликтът да се разрасне и избутаха неспиращата да крещи жена в нейната стая.

Всичките вещи на Нарин бяха цифром и словом четири чанти. Реджеп първи беше избягал от Яслъхан, той беше взел двата куфара и Нарин нямаше друг избор. Натъпкаха четирите чанти с учебници, дрехи, обувки, бельо, два сапуна, четката и пастата за зъби, и тръгнаха.

— Каза, че си спокойна… — отбеляза Нарин, когато влизаха в колата.

— Бях спокойна, но като видях тази жена пред мен и ме хванаха бесните.

— А аз изведнъж останах без дом.

— Във всеки случай не смяташ да продължаваш да живееш в една къща с тая ненормалница. Скъпа, не разбра ли, това място е бардак.

Нарин погледна Дениз. Не спираше да говори весело, сякаш не беше тази, която преди десет минути се беше карала с някого.

— Ще ти намерим дом, не се тревожи. Докато се подобриш оставаш при мен, а след това ще видим.

Червената мазда се носеше напред, Нарин си помисли: „Естествено, скъпа, ще намерим изход“ и започна да си гризе ноктите. „Само че как ще го направим?“

Двадесет и първа глава

Беше едва шест часа, когато се прибраха в къщата, но вече се беше стъмнило. На Нарин й се струваше, че е полунощ — дали защото бе станала рано или пък защото през главата й бяха преминали толкова неща. Извънредно много я бяха изнервили обажданията на Ърмак по телефона през целия ден и оживените весели разговори на Фърат с момичето, сякаш нищо не се беше случило. Нямаше ли срам този човек? Очевидно не.

Беше започнала да избягва дивана в салона така, както избягваше дивана в дневната. От детството си имаше такъв недостатък. Щом в харесван от нея ресторант видеше някого, когото не харесва, губеше интерес към ресторанта. По същата причина можеше да зареже любим певец или филм, по който беше луда. Като допълнение към примерите можеше да се брои, че все още не минаваше по улицата, на която живееше гадже отпреди седем или осем години. Беше забравила лицето на човека, но не и улицата. Точно както не искаше да влезе в дневната, заради преживяното преди години на тъмночервения диван, така и събитията от тази сутрин върху жълтия диван правеха салона забранена зона. Предпочете да влезе в банята и да спечели време, защото би изглеждало странно да се затвори по това време в стаята.

Свали дрехите си и ги захвърли на пода, влезе под душа и дълго време не излезе от там. Когато затвори старомодното месингово кранче, върховете на пръстите й се бяха сбръчкали. Облече се бавно и неоправдано дълго суши късата си коса. Излизайки през вратата, вече беше взела решение: ще отиде в дневната. Преди всичко спомените от там не бяха от тази сутрин, принадлежаха на минали времена.

Когато влезе в дневната, Фърат й хвърли бърз поглед и каза смеейки се:

— Ти го обърна на Яслъханска баня.

Нарин се смути, но успя да го прикрие.

— Какво, да не е престъпление да си вземеш душ?

— Не, не е, но… Чакай да видя, да не би да искаш да си кажа: „Боже, какво чисто момиче“? — И Фърат избухна в смях. — Ако е така, искам да знаеш, че ме убеди. Ти си най-чистоплътният човек, когото съм виждал през живота си. Постоянно се къпеш.

Нарин го гледа мълчаливо известно време, след което заговори ясно и отчетливо:

— Имам псориазис и цялото ми тяло е покрито с язви, затова трябва да се къпя по два пъти на ден и да се мажа с лекарство. Съжалявам, че ме принуди да ти го кажа — при тези думи очите й се напълниха със сълзи.

— Занасяш се. Не, не се занасяш… — Фърат стана и дойде до нея. — Нарин, съжалявам, заяждам се само. От къде да знам, че ще излезе нещо такова. Опитвах се да те разсмея. Уф, дявол да го вземе!

— Няма нужда да се извиняваш, защото си го измислих — рече Нарин и по лицето й се разля пакостлива усмивка.

— Но ти щеше да се разплачеш, очите ти се насълзиха. Значи е било номер?

— Да — сви рамене Нарин. — Ако стоиш дълго време без да премигваш, очите ти започват да се насълзяват и всеки си мисли, че плачеш. Открих го в университета, когато се молех на лекторите. Макар че тогава не действаше особено, било писано да подейства днес…

— Не ти вярвам — засмя се. — А казваш, че не си забавна.

— Не съм. Твоята представа за забавност е странна. Мога ли за малко да поровя в онази библиотека вътре? Ако нямаш нищо против…

— Разбира се, че можеш, даже може заедно да поровим, защото и аз съм забравил какво има там.