През дългите часове, които прекараха заедно в болницата, Дениз й разказа страшно много неща. В онзи ден Нарин научи, че преди година тя беше загубила майка си и баща си при катастрофа и заради това през последната година бе изоставила следването, че макар да е второкурсничка, имаше да наваксва много уроци от първи курс, че сестра й учи в гимназия в Швейцария, че живее сама в апартамент, наследен от семейството й, че нейният чичо управлява семейните компании след смъртта на баща й, че той се грижи за Дениз и сестра й, че чичото е добър човек, но с Дениз често имат проблеми, защото той не одобрява нейния начин на живот. И също така научи, че Дениз не можеше да спре да говори и не можеше да стои на едно място.

Денят, в който излязоха от болницата и се качиха в червената мазда на Дениз, гласът на Нарин стана дрезгав от вълнение. Колата имаше черни кожени седалки и миришеше прекрасно. Нарин, която до този ден беше влизала в кола само няколко пъти, естествено не разбра, че така мирише една нова кола. Дениз щеше да я заведе първо в ресторанта, щеше да я изчака да говори с Мурат бей, и след това щеше да я остави в нейния апартамент.

— Можеш ли да ме упътиш? Чувала съм името, но не знам къде се намира ресторантът — каза Дениз.

Нарин си зарадва като чу, знае името на ресторанта и се почувства горда. Значи, беше намерила работа в наистина известно заведение. Но когато се сети за възможността да е изгубила тази работа, белите облаци се разпръснаха и вместо тях се струпаха черни.

— На две или три пресечки по Истиклял — обясни Нарин.

— Това е много дълъг булевард… Трябва да знаем точно къде е, защото не можеш да ходиш в това състояние.

— Намира се на страната откъм площад Таксим. Не знам как се отива дотам с кола. Винаги съм ходила пеша.

— Тогава ще питаме и ще го намерим.

— Кое е това място?

— Какво имаш предвид?

— Ами, как се казва кварталът, в който се намираме сега?

— Аааа, в Нишанташъ сме.

— Близо ли е до Таксим?

— Близо е.

Наистина, след като попита двама души за пътя, Дениз успя да паркира точно пред ресторанта, и като измъкна патериците, които трудно се бяха побрали в задната част на колата, подаде ги на Нарин и попита:

— Какво ще работиш тук?

— Ще мия мръсни съдове. Чаши…

— Ще миеш мръсни съдове?

— Да — отговори Нарин и ужасеният израз, покрил лицето на Дениз, я накара да се почувства неловко. — По-скоро щях да мия съдове, но вероятно няма да ми разрешат да работя в това състояние.

Понеже Дениз не знаеше какво да отговори, затвори вратите на колата и отвори вратата на ресторанта, за да влезе Нарин.

— Ще чакам отвън.

Беше само единайсет преди обяд и освен двама сервитьори, които подреждаха масите, не се виждаше никой друг.

— Господин Мурат не е ли тук? — попита Нарин.

Двамата сервитьори се спогледаха и понеже не бяха на работа в деня, когато Нарин беше работила там, не я познаваха. По-възрастният я изгледа с подозрение и каза:

— Вътре е, в неговия офис…

— Трябва да говоря с него.

— Чакай тук, ще погледна. Как се казваш? Защо искаш да говориш с него?

— Кажете, че го търси Нарин. Той ще се сети, идвах за работа онзи ден.

Човекът изчезна и Нарин погледна към Дениз, която чакаше облегната на колата пред ресторанта. Сякаш не беше достатъчно вниманието, което предизвикваше червената й кола, та с високия си ръст и чупливата коса беше станала притегателен център за квартала. Минувачите забавяха стъпки, за да могат да я разгледат, някои дори спираха. Дениз обаче си пушеше цигарата невъзмутимо, сякаш не забелязваше погледите, които се лепяха по нея. Нарин беше толкова погълната да гледа Дениз, че не забеляза кога Мурат бей застана пред нея. Когато той каза:

— Сега ми стана ясно… — тя се стресна. — Какво ти се е случило, моето момиче?

— Една кола ме блъсна пред университета. Идвах насам…

— Зло да те забрави! Ай, ай, ай! Бях изненадан, че не дойде и си помислих, че си намерила по-добра работа.

— Извинявайте, че не можах да ви кажа, преди малко излязох от болницата. Държаха ме два дни, защото имах сътресение.

— Разминало ти се е на косъм.

— Да, но сега съм добре. Исках да попитам дали мога да работя.

— Моето момиче, кракът ти е в гипс, как ще работиш?

— Мога да мия чашите седнала.

— В никакъв случай, миличка. Ела и започни когато се оправиш, ще ти пазя мястото. Но така не можеш да работиш, не е възможно. Луда ли си, ще се осакатиш завинаги.

— Трябва да работя, Мурат бей.

Човекът не знаеше дали да се смее или да плаче.

— Кога ще свалят гипса?

— Казаха поне месец.

— Тогава ела след един месец. Ще ти дам парите за този месец. Ще ги удържим от заплатата ти по-късно.

— Не, не мога да го приема.

— Можеш, можеш — каза Мурат бей и без да дава възможност на Нарин да си отвори устата, извади тесте банкноти от джоба си, изтегли няколко и й ги подаде. — Как стигна до тук?

— Човекът, който ме блъсна, беше така добър да ме докара. — Нарин пое парите и очите й се насълзиха. — Чака ме там, пред вратата.

Мурат бей се протегна и погледна Дениз.

— Късметлийка си, в тази страна те удрят и бягат.

— Благодаря ви — каза Нарин и сълзите потекоха като ручейчета по бузите й. Не можеше да си спомни кога за последно беше плакала. Не беше плакала когато баща й ги остави, нито когато простреляха брат й, нито когато една нощ напусна семейството си. Но сега не можеше да спре сълзите си пред този човек, който й подаваше пари.

— Хайде, хайде, не плачи. Виж, имам дъщеря на твоята възраст. Тя също ще отиде в университета, ако е рекъл господ. И освен това, ти ще работиш и ще ми ги върнеш, ще ти ги отрежа от заплатата, така че това е нищо.

— Бог да ви благослови! — каза Нарин и забеляза, че изразът на лицето на Мурат бей се смени изведнъж.

Неволно обърна глава натам, накъдето гледаше той, извън ресторанта, и разбра защо господин Мурат е втрещен. Дениз биеше един мъж. Нападаше го с неконтролируема енергия, налагаше го с всичка сила. Съседните търговци бяха излезли пред вратите си и гледаха какво се случва. Мъжът, когото биеха, се бе свил на земята и се опитваше да запази с ръце главата си от ударите. Мурат бей остави Нарин и изтича отвън, двамата сервитьори го последваха.

Докато Нарин излезе от ресторанта със счупения си крак, Мурат бей и сервитьорите бяха издърпали Дениз от мъжа, но конфликтът в действителност не беше стихнал, защото Дениз се опитваше да се освободи от ръцете на двамата сервитьори, които я държаха, и същевременно бълваше нечувани псувни срещу свилия се мъж, когото Мурат бей беше уловил здраво.

— Да еба и майка ти, и жена ти, копеле! Негодник! Мръсник, и син на мръсник!

— Дъще, спри да псуваш и ни кажи направо какво ти направи този човек — намеси се Мурат бей, стискайки здраво превития мъж.

— Опипа ми задника, копелето. Кой по дяволите си мислиш, че си, бе животно, да ми пипаш задника! — гласът на Дениз кънтеше из целия квартал.

— Ахмет, извини се на дамата — каза Мурат бей.

— Какво ти извинение, бе! Той ще ми се извини, че ми е пипал задника, а аз какво да кажа после? „Добре, няма нищо“? — протестира Дениз.

— Миличка, човекът е луд, просто е луд.

Някои от търговците се подсмихваха скришом пред дюкяните си, а други подвикваха на Ахмет, който след яростния бой трепереше от страх под ръката на Мурат бей:

— Ахмет, май пак те натупаха, а?

Дениз направи няколко крачки към Ахмет, Ахмет се опита да се измъкне, но Мурат бей не го пусна.

— Хей, ти наистина ли си луд, човече? — попита Дениз.

Ахмет сложи главата си на рамото на Мурат бей.

— Ох, сърце не ми дава да ти направя нещо. Ела, хайде ела де, да се сдобрим — този път Дениз разтвори ръце широко и пристъпи към Ахмет. Под изумените погледи на всички прегърна Ахмет, потупа мъжа по гърба и каза със смях: — Бедничкият, не трябваше да те удрям толкова по главата. Но престани да опипаш хората, малкия. Разбрахме, че си луд, но тук има хора, които са по-луди от тебе. — След това се обърна към обитателите наоколо и ги упрекна:

— Хора, грижете се за този ваш луд човек, бяхте го оставили на моята милост.

Влязоха в колата и Дениз се смя толкова много на това, което й се беше случило, че Нарин се усъмни дали не й се е разхлопала някоя дъска. Не спираше да повтаря:

— Ударих луд човек. Но никой не се опита да ме спре, честна дума, хората се забавляваха, стояха си и гледаха. Този, дето хвана мъжа, твоят шеф ли беше?

— Да.

— Е, какво стана? Разреши ли ти да продължиш работа?

— Да, но каза да отида след един месец.

— Правилно.

Нарин се страхуваше, че Мурат бей няма да я приеме след сцената, която направи Дениз, но не й го каза. Щеше да е по-добре поне да не беше псувала така. Мурат бей изобщо не приличаше на човек, който харесва такива неща.

— Симпатяга е твоят шеф — каза Дениз.