— Какво стана със земята?

— Приключих, продадохме я.

— На късмет да е.

— Благодаря.

— Къде отиваме? — попита тревожно Нарин, защото Фърат пое по един път, който извеждаше от Яслъхан.

— Реших, че не искаш да засядаш вкъщи — отговори Фърат, но Нарин не се затрудни да отгатне, че искаше да каже: „По-добре да не оставаме вкъщи сами“.

— Какво ще правим в такъв случай?

— Ще те заведа в един рибен ресторант край морето. Някога често ходехме там. Попитах и ми казаха, че още работи.

— Ще седим край морето в този студ?

— Не се тревожи, има закрита част.

— Добре тогава, надявам се, че имат ракия.

— Е как! — засмя се Фърат.

— Знаеш ли, че за първи път видях морето, когато бях на тринайсет.

— Шегуваш се.

— Честна дума — каза Нарин.

Морето се намираше само на двадесет километра и беше сигурна, че тя е единственият човек в Яслъхан, освен слепите, който на тази възраст не беше виждал море. Наистина слепите дори може да са ходили край морето, да са вдишвали миризмата му, може би са потапяли краката си в него или може дори да са плували, но нейното положение можеше да се смята за по-лошо.

Майка й като малка беше ходила много пъти на плаж, беше се научила да плува в онези дни. Нарин се опита да си представи как е плувала майка й, когато е била дете, но не успя. В представите й майка й се разхождаше край морето, запретнала поли, но не отиваше по-далече. Нямаше представа дали баща й може да плува, но знаеше, че когато е в добро настроение често ходи на брега да се напива. Мехмет и Шадийе бяха ходили край морето със съседи. Но никой не се сещаше, че Нарин не е виждала морето. Нито приятелите й, нито съседите, нито майка й, нито баща й, нито брат й и сестра й… Не я оставяха вкъщи нарочно, но просто така, не било писано. Пък и в крайна сметка и тя не ги беше подсетила: „Вземете и мен“; не й беше минало през ума. За да може да поиска нещо, човек трябва да се научи да иска, а нея никой не я беше научил.

До тази възраст беше виждала морето само по телевизията и в книгите. Необятно пространство от вода, чудовищна капка вода. Пък и не беше толкова любопитна… Какво любопитно имаше в солената вода, но плуването наистина възбуди интереса й. Как се движеха хората напред-назад като риби? Как се гмуркаха в толкова много вода, без да се страхуват? През един пролетен ден, когато беше на тринайсет, по настояване на Юмюхан двете семейства заедно отидоха на плажа. Бяха седнали под огромно дърво. Времето не беше достатъчно горещо, за да влязат в морето, но Нарин беше изтичала и бе потопила краката си в него, беше вървяла по плажната ивица и наблюдавала как мокрите камъни изсъхват на слънцето.

— И таз хубава! — възкликна Фърат.

— Ами, не знам, просто не ме вземаха! Но сега живея в дом, който гледа към морето, а името на най-добрата ми приятелка е Дениз — море. Да го кажем по този начин: запълнила съм празнината. Затова няма нужда да ме съжаляваш.

— Не те съжалявам, скъпа, бях изненадан.

Паркираха близо до брега, където бяха наредени необитаеми рибни ресторанти. Минаха покрай котки с проскубани опашки, които през лятото обитаваха мястото заради изобилието от храна, а през зимата поради липсата й си издираха очите, увиха се добре в палтата си да се запазят от вятъра, който беше станал доста силен. Влязоха в ресторанта, посрещна ги бумтящият огън на камината. От десетината маси вътре бяха запълнени само две. Млада двойка и едно семейство, състоящо се от весела майка, плешив баща и две момчета, които започваха да се окосмяват. Клиентите на ресторанта този ден бяха шестима.

Сервитьор с бяла риза ги посрещна възторжено.

— Ооо, Фърат бей, добре дошъл, оказвате ни чест. Отдавна не сте идвали по тези места. Колко време стана? Ако не греша, за последно бяхте тук преди четири години с баща си.

— Иса, каква памет имаш! Браво, идвахме точно преди четири години, прав си — каза Фърат и раздруса ръката на възрастния мъж.

Иса притежаваше гордостта на човек, който винаги върши работата си грижливо и с внимание. Грабна бутилката с вода с елегантен жест и с размах напълни двете чаши.

— Какво ще пиете? Ракия?

— Аз ще пия кока-кола — каза Нарин.

Фърат я погледна изненадано.

— Нямаше ли да пиеш ракия?

— Така казах, но всъщност е по-добре да не пия. Не ми действа добре, когато съм разстроена — каза Нарин. Не беше лъжа, вярно беше, че се напива по-лесно, когато има тревоги и тогава ставаше още по-песимистична. Беше го проверила неведнъж.

— Ще изпиеш една чаша, от толкова няма да ти стане нищо — протестира Фърат и като намигна на сервитьора, каза: — Донеси ни ракия, бай Иса. Кажи й моля те, не може да дойдеш чак до тук, и да пиеш кока-кола.

— Разбира се, че не може — Иса повдигна вежди сякаш да я засрами и изду гуша. — Когато човек види морето, трябва да отвори бутилка ракия. Ракия на брега на морето и сирене до ракията… Така казват.

Нарин не беше чувала да казват такова нещо, но не протестира; нищо нямаше да й стане от една чаша, всъщност, може би щеше да й помогне да се отпусне малко. Поръчаха от подноса с мезетата, почувства най-сетне че започва да огладнява. Гледката на съдовете върху подноса и чиниите на страничната масичка бяха достатъчни, за да изострят апетита й. Взе една от филиите препечен хляб с мащерка, потопен в зехтин, който Иса, без да губи време, донесе на масата им, и започна да гризе от него.

— Съжалявам за случката тази сутрин — каза Фърат. — Не трябваше да се случва, но се случи… Но мисля, че не бива да преувеличаваме това. Искам да кажа… Казвам, че можем да го преодолеем.

— Ние?

Фърат я погледна въпросително.

— Ами продължаваш да казваш „ние“ — напрегнато каза Нарин. — Можем да сме приятели, можем да преодолеем това, ние, ние…

— Какво лошо има в това?

— Няма нищо такова като „ние“ — каза Нарин. — Ти си някой, когото някога познавах, и си гадже на Ърмак — това е всичко.

— В такъв случай трябва да ти напомня, че тази сутрин ти целуваше гаджето на Ърмак.

— Това беше залитане.

— Но не беше много нормално залитане.

— Добре, хубаво, ако не ме беше целунал отново, всичко си беше дотам.

— Ти също ме целуна.

— Добре, аз също те целунах. Какво да направя, да ти дам ли наградата „двадесетия мъж, когото целувам в живота си“?

— Първият мъж, когото целуна също бях аз. Тоест, мисля, че бях аз.

Нарин направи физиономия.

— Направихме нещо, което не биваше да правим и осъзнаваме, че беше грешка. Какво повече? Надявам се да не се наложи да се самоубиваме заедно или нещо такова. Поне аз няма да го направя, за теб не знам.

— Всъщност аз казвам същото нещо, не трябва да го правим отново. Освен това не искам отново да се караме заради това — каза Фърат.

— Какво значение има ако се скараме?

— За мен има значение.

— Защо?

— Защото искам с теб да сме приятели.

— Изобщо не вярвам в това. Ако един мъж иска да е приятел с една жена, тогава със сигурност…

— Със сигурност иска да спи с нея. Това ли щеше да кажеш?

— Да, това щях да кажа.

— Не искам да спя с тебе.

— Сигурна съм.

— Луда ли си?

— Да, луда съм, затова ще е най-добре да се откажеш от идеята да бъдем приятели.

— Какво ти става?

— Продължаваш да бръщолевиш като идиот и ми лазиш по нервите. Хората не говорят за такива неща. Не казват: „Виж, повече не трябва да се целуваме“. Сякаш сме заедно и ти ме напускаш…

— Ооо, разбирам — засмя се Фърат. — Взела си присърце това, което казах. Искаше да тичам след теб и ти да ми кажеш „не“.

— И аз те разбрах. Ти си болен, и то сериозно болен. Наследил си го от майка си, предполагам — каза Нарин и веднага щом се чу, се разкая. — Съжалявам, извини ме, говоря глупости — опита се да поправи нещата, но в някои случаи това, че съжаляваш не е достатъчно.

— Няма нищо — отговори Фърат, но Нарин усети, че е нервиран. Не знаеше как можа да каже такова нещо. Изскочи от устата й от гняв. Ощипа се по крака под масата. Иса дойде и докато пълнеше чашите им не размениха нито една дума, около половин час устните им не се раздвижиха с друга цел, освен да ядат и да пият.

Накрая Нарин повече не можеше да издържи и попита:

— Още ли ми се сърдиш?

— Малко — отговори искрено Фърат. — Споделих с теб нещо лично и ти при първата възможност го използваш против мен.

— Знам, съжалявам. Всъщност не правя често такива неща, дори изобщо не го правя, но днес сякаш не съм на себе си.

— Това е, защото те целунах — каза Фърат със саркастична физиономия и посегна към скаридите.



Гипсираха счупения крак на Нарин и я оставиха в болницата два дни, защото имаше леко сътресение на мозъка. Имаше шест шева на челото и натъртвания на различни места по тялото. Дениз не я остави нито за миг през тези два дни. Бяха настанени в специална стая в частна болница и лекарите се въртяха на пети около тях. Даже чичото на Дениз дойде на посещение. Беше представителен, очевидно богат и добродушен човек. Целуна Нарин по бузата, седна в края на леглото и държа ръката й дълго време. Нарин беше трогната от близостта му с Дениз. Докато нейните вуйчовци не се бяха поколебали да измамят своите племенници и да ги оставят гладни, този човек се държеше с Дениз като със собствено дете и се отзоваваше на всяка нейна нужда.