Нарин усещаше, че и той е разтревожен.

— Добре.

— Не гледай мрачно. Ще поговорим като се върна.

— Добре.

Като знаеше, че ще говорят с Фърат, когато той се прибере, помръкна още повече. Нямаше какво да се каже за онова, което бяха направили преди малко. Нямаше какво да се каже, освен „Сгафихме и не бива да го правим отново“. Пред тях имаше още една нощ. На другата сутрин Фърат щеше да има с какво да се занимава ако въпросът с продажбата бъде разрешен, а Нарин щеше да отиде до каменоделеца да поръча мраморни надгробни плочи за майка си, брат си и сестра си. Бяха починали преди дванайсет години, и макар да не е била там, за да види, беше сигурна, че над главата на всеки гроб има по парче дърво. Трябваше да уреди това, за да не се налага още веднъж да идва в Яслъхан. Не беше силно религиозна, но един глас в нея й говореше, че има задължения, които трябва да изпълни.

Обади се на господин Ерол да каже, че няма да ходи на работа в понеделник поради семейни проблеми и мъжът се изненада. Сигурно се е чудил какви проблеми може да има Нарин със семейството си, при което не ходеше да вижда, но все пак показа вежливост и не зададе твърде много въпроси. Ще бъде ли на работа във вторник? Да, ще бъде. В такъв случай, няма проблем. Приключи разговора, реши да разгледа Яслъхан на дневна светлина и напусна къщата. Разходи се из старата борса за търговия на едро, покрай „Кафенето на ъгъла“ и пазара. Остана удивена от новите общински автобуси и микробуси. Навсякъде беше още пусто, защото беше неделя сутрин, но редиците от коли, паркирани отстрани край пътя, показваха колко много се бе увеличило населението на града. Мина бавно покрай търговците на бяла техника и магазините, и огледа грозните модерни кооперации, издигнати в центъра на града. По фасадите на повечето от тях имаше безсмислени шарки от цветна мозайка. Макар че тези части попадаха малко далече от квартал Муратели, това бяха места, които познаваше като дланта на ръката си. Малко по-нататък, точно срещу парка, на мястото, където някога се намираше къщата на дядо й, се издигаше светлозелена кооперация. Трябва да беше най-грозното зелено на света. Зачуди се дали вуйчовците й все още живеят там, дали сградата е тяхна, но това любопитство трая само няколко секунди. Дявол ги взел. Ако не беше тяхната алчност, семейството й щеше някак да преживява. Мехмет нямаше да се депресира, че няма да бъде футболист, Шадийе нямаше да прави това, което правеше, и кой знае, Реджеп може би нямаше да избяга. Може би пак не би дошло щастието при тях — защото парите нямат връзка с щастието, а имат с нещастието, но ако бяха получили пари от дядо си, дали щяха така да бъдат разпилявани с всеки повей на вятъра. Поне нямаше да се отровят и да измрат като плъхове заради непочистения комин. В смъртта има благородство, в отравянето от печка няма. Има само срам от нищетата, невежеството и от това да си всъщност никой. Случилото се със семейството й не беше като да умреш от рак или да умреш, защото те е блъснала кола. Приличаше на съдбата на измръзнало от студ куче и внушаваше пълно отчаяние. Почувства, че й призлява и веднага след това коленете й омекнаха. Седна на оградата на парка и докато гледаше къщата на дядо си, постепенно се почувства по-добре. Нямаше начин да се разплати с миналото, защото миналото отминава. Ти си това, което остава.



В понеделник, веднага след края на лекцията, бързо събра нещата си и хукна по коридора. Имаше повече от час, за да стигне до работа, но бързаше да не закъснее още първия ден. По-добре беше да подрани, отколкото да закъснее. Краката й бяха в плачевно състояние от многото вървене из Истанбул през първите дни, но вече се бяха тренирали с помощта на младостта й. Сега спокойно можеше да върви почти час и половина — два. Знаеше, че това не ще продължи вечно, че Истанбул е толкова голям, че не можеш да живееш с ходене пеша и в последните дни беше започнала да проучва автобусите, номерата на автобусите и знаците, които показваха автобусните спирки, хората които слизаха и се качваха в тези автобуси. Когато има малко пари и когато се почувства готова, и тя ще се качи. Първо щеше да започне с малки разстояния, ще се качи пред университета и ще слезе малко по-нататък. Като свикне, щеше да отиде и по-далече. Зави й се свят само като помисли за това. Плашеха я бутането и блъскането, тълпите, отварящите се със съскане врати.

На излизане от университета не можеше да свали очи от автобусите. Студенти, които знаеха къде отиват, просто поглеждаха номера и скачаха вътре, без да се колебаят дори за миг. Имаше даже и такива, които на групи от момичета и момчета се качваха със смях и бърборене. Нарин искаше да е една от тях. Самоуверена и весела като тях… В този момент минаваше пред автобус, в който се качваха, и се опита да забележи как младежите пъхат билетите си или показват картите си. Беше наблюдавала много пъти преди това, но й харесваше да го повтаря. Беше насочила вниманието си изцяло към билетите, които слагаха в кутията до шофьора и не видя колата, която изскочи внезапно иззад автобуса. Полетя във въздуха и се блъсна в асфалта, а хората започнаха да тичат към нея. Дори тогава не разбра, че е ударена от кола. Беше шокирана какво й се случва. Един мъж я хвана за рамото и се опита да й помогне, тя понечи да се изправи, но болката в крака я накара да падне обратно на земята. Когато едно момиче с дълга къдрава коса коленичи, обляно в сълзи до нея, тя беше на ръба да изгуби съзнание.

— Добре ли си? Нищо ти няма, нали? Аз… толкова съжалявам… Изскочи неочаквано зад автобуса. Не те видях — каза момичето. Влажните й очи бяха изпълнени със страх и Нарин осъзна, че я познава. Беше високото момиче от университета. Ходиха на едни и същи лекции няколко пъти и всеки път момичето беше облечено с такива красиви неща, че Нарин не можеше да отлепи очи от нея. Знаеше и името й: Дениз. Това беше последното нещо, което си помисли, преди да изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, лежеше на носилката в една линейка и към ръката й беше включена система. Дениз седеше на пейката отстрани до нея сред дежурния екип и очите й бяха подути от плач.

— Вижте, отвори си очите — извика тя развълнувано. — Дойде в съзнание.

Един от мъжете в линейката поднесе светлина пред очите й и попита:

— Как се чувстваш?

— Кракът ме боли.

— А някъде другаде?

— Не знам. Къде отиваме?

— В болницата.

Нарин замълча. Нямаше смисъл да казва, че трябва да отиде на работа.

— Но аз нямам никакви пари.

— Сега не мисли за това.

Тези думи на мъжа я разтревожиха още повече. Когато стреляха по Мехмет и го приеха в болницата, имаше огромни разходи. На теория болницата беше държавна, но като се сложат лекарствата и това-онова, ако Дебелият Неджати не беше платил повечето от тях, не знаеше какво щяха да правят. А сега като го нямаше Дебелия Неджати да хлътне с пари…

— Не се притеснявай, аз ще платя всичко — намеси се Дениз. — Аз те ударих, значи аз трябва да платя.

Нарин изпита такова облекчение, че за момента забрави работата си, на която не можеше да отиде. Но само за един момент. После отново сърцето й се сви.

— Днес щях да започвам работа…

— Ще оправим и това, не се тревожи. Ти само се оправи, а ние ще се погрижим за всичко.

Дениз плачеше. Нарин се изуми, че едно момиче с толкова красиви дрехи плаче.

Двадесета глава

Точно както се беше досетила, гробовете представляваха купчини пръст, парче дърво на всяка от тях с имената, написани с криви букви, и много бурени. Ако пожелаеше, можеше лесно да махне парчетата дърво и да размени местата на имената, за да заблуди завинаги хората относно идентичността на онези, които бяха погребани тук. Ничий дух нямаше да почувства ако го направи, но основното беше, че понеже и тримата нямаха много посетители, и следователно никакъв помен нямаше записан в тяхна памет, промяната нямаше да има значение. Беше сигурна, че вуйчовците й не наминаваха; никой не иска да се изправя срещу греховете си, особено ако тези грехове са под земята. Не й беше трудно да се досети, че дори Мехмет и Шадийе да имаха любими хора, то те бяха забравили починалите, тъй като отдавна са починали, и бяха отплавали към нови любови; за нещастие спомените гният по-бързо от телата.

Погледна към Фърат, който стоеше малко по-нататък и се усъмни, че мислите й са верни. Пред нея стоеше споменът на живота й и не изглеждаше ни най-малко прогнил. Искрящите му кафяви очи излъчваха живот и светлина. Нарин си помисли, че това бяха най-искрящите очи, които бе виждала през живота си. „Хубав мъж“, помисли в себе си и не пропусна да добави, „Дано бог да го запази за неговата собственичка“. В този случай негова собственичка беше Ърмак. Коленичи в краката на майка си, така че да бъде в средата на трите гроба и започна да се моли. Три пъти Kulhavallah, един път Elham, три пъти Kulhavallah, един път Elham, три пъти Kulhavallah, един път Elham, заедно с „в името на Аллах, състрадателния, милостивия и милосърдния“ и накрая „Амин“… Знаеше, че това би направило майка й щастлива. Нищо не би могло да направи щастлив онзи простак Мехмет, но Шадийе сигурно ще е доволна. Шадийе ревлата! Какво ли прави под земята сестра й, която се страхуваше от всичко? Молеше се и пак се молеше. Знаеше, че никой друг няма да дойде да се моли за тях, затова сърце не й даваше да спре. Това беше единственото нещо, което можеше да направи за тях и даваше всичко от себе си.

Тръгнаха си от гробището и се качиха в колата на Фърат. След дълго мълчание Нарин попита: