— Хей! — извика тя. — Събуди се.

— Добър ден — каза Фърат, без да отвори очи.

— Може ли да попитам какво правиш тук?

— Не помниш ли?

— Не.

— Започвам да си мисля, че се преструваш. Сигурно не помниш и че повърна върху мен — прозя се Фърат.

— Кълна се, не помня. Ти си отиде в стаята…

— По някое време през нощта ти се развика и аз дойдох да те видя. Каза „Нищо, имах кошмар“. После поиска да остана при теб, затова се изтегнах до тебе.

— Аз ли ти казах да ме прегърнеш? — попита раздразнено Нарин.

— Не, аз добавих това.

— Можеше да постоиш малко и да си тръгнеш.

— Имах такова намерение, но съм заспал. И като се оплакваш толкова много, защо още лежиш до мен? — засмя се Фърат. И целуна Нарин. По-лошото беше, че и Нарин го целуна.



Истанбул, 1992 г.

Събуди се в мизерен апартамент, в мизерна сграда в задните улички на Бешикташ. Беше нейната двадесет и трета сутрин в същия апартамент и не се оплакваше от това положение. Тъй като не беше виждала нещо по-добро, условията, в които живееше й се струваха съвсем в границите на нормалното. Нито миризмата на влага, която обгръщаше апартамента, нито виниловите плочки, които бяха пръснати навсякъде в него, я изненадаха. Рамките на прозорците бяха облепени с тиксо и винаги когато се опитваше да ги отвори, оставаха в ръцете й. Вместо телените рафтове, които се бяха разпаднали преди кой знае колко години, в хладилника имаше талашит. Изкривените кухненски шкафчета от формика отдавна бяха паднали от местата, на които са били закачени някога и стояха наредени на земята. Банята с пожълтели бели плочки и черни бразди от процеждащата се с години по тях вода, караха стомаха на човека да се обръща, но най-лошото беше, че Нарин нямаше пари да плати наема за следващия месец. Дори такъв коптор беше супер луксозна класа за нея.

Първият ден, когато напусна Яслъхан и дойде в Истанбул да се запише, беше намерила това жилище на дъската с обяви в столовата на университета. Нейни съквартиранти бяха ниско, очилато момиче, студентка във факултета по право като нея, и една фрапантна жена, която работеше като продавачка на булевард Истиклял. Апартаментът беше планиран като двустайно жилище и дневна, но те го използваха като тристаен апартамент. Истинската наемателка на апартамента беше продавачката, но тя беше взела двете студентки, за да си делят наема. Естествено, най-голямата стая беше нейната. Тъй като печката беше в стаята на продавачката, Нарин се страхуваше, че студените дни няма да отминат много весело за нея. На това отгоре беше сигурна, че жената беше наела апартамента много по-евтино, отколкото им казваше. Все пак Нарин смяташе за разумно да поделя наема за това жилище, което бе намерила около осем часа след като бе пристигнала в Истанбул. Поне, с малкото пари в джоба й, се беше спасила от жалко съществуване по улиците на този непознат град.

Истанбул толкова я плашеше, че навсякъде ходеше пеша. За двайсет и три дни не бе пожелала да се качи в автобус или маршрутка. Струваше й се, че тези автобуси ще я вземат, ще я закарат в непознати места и никога няма да се върнат обратно. Докато вървеше пеша, беше в безопасност. Стигаше до всяко място крачка по крачка и с питане. Сякаш колкото повече краката й стъпват по улиците, толкова по-бързо ще се превърне в жителка на Истанбул. Излизаше сутрин от квартирата и вървеше до университета, след лекциите отново се връщаше на бърз ход и минаваше с широка крачка през търговския център в Бешикташ или булевард Истиклял да си търси работа. Беше чула името на този булевард от продавачката. И същата жена я беше посъветвала да отиде там да си потърси работа. Нарин направи каквото й казаха, успя да намери мястото, питайки различни хора. Ако не беше длъжна да ходи в университета през деня, отдавна щеше да започне да работи. Магазините и ресторантите много искаха да дадат работа на това чисто на вид, красиво момиче, но въпросът с часовете беше голямо препятствие. Всяка вечер продавачката я питаше много загрижено дали си е открила работа, и като чуеше, че не е могла да си намери, оглеждаше Нарин с недоволна физиономия. Гледаше я, както би гледала престъпница. Жената се страхуваше, че Нарин няма да може да си плати наема и един ден щеше да си събере нещата и да избяга. Нарин го знаеше и се страхуваше от същото нещо.

Онзи ден нямаше лекции, защото беше събота. Нарин мислеше да прекара целия ден на булевард Истиклял и улиците, които го пресичат. Единственото, което искаше, беше да си намери работа, която може да работи вечер или през почивните дни. Работа, която щеше да гарантира, че ще плати наема в началото на следващия месец, а той щеше да дойде след една седмица, и да се храни… За момента нямаше нужда от нищо повече. Изобщо не й минаваше през ума да се наконти, да се разхожда, само се опитваше да оцелее. Стана от леглото, изми си лицето и ръцете, обу старите дънки, тениска и дънково яке, грижливо върза русата си коса на конска опашка и излезе. Купи си геврек от хлебарницата насреща, както правеше всяка сутрин откакто пристигна в Истанбул и като си хапваше, тръгна с бързи крачки по пътя към булевард Истиклял. Този ден щеше да направи всичко по силите си и нямаше да се прибере без да си е намерила работа. Щеше да влезе в колкото може повече лавки, ресторанти и магазини и щеше да чака до късно ако е необходимо, докато отворят баровете. Разбира се, на такава голяма улица трябваше да има място за някой нуждаеш се от работа вечер или през уикендите, и Нарин си беше наумила да открие това място.

В един от ресторантите, където влезе, възрастен мъж й каза, че неговото заведение затваря вечер, но знае място, където търсят работници. След това я упъти към мястото и й напомни да каже „Чичо Салих ме праща“. Ресторантът, който мъжът назова, беше в дъното на една от улиците, която Нарин беше посещавала много пъти досега. Не го беше видяла, понеже не искаше да се отдалечава много от Истиклял от страх да не се изгуби. Беше голямо заведение, предлагаше готвени турски ястия, предпочитани от туристите и също така беше много известно, съдейки по изрезките от вестници по стените. Спря един от сервитьорите и каза:

— Чух, че тук търсят персонал, чичо Салих ме праща.

Измореният сивокос сервитьор отстъпи крачка назад, огледа момичето от горе до долу и отговори:

— Шефът избира персонала. И не е тук.

— Добре, кога ще дойде?

— От къде да знам, ще дойде когато си поиска. Той е шеф. Най-добре да наминеш на свечеряване.

— Не, ще чакам.

— Може да дойде чак довечера.

— Няма нищо, ще чакам.

Сервитьорът сви рамене и каза:

— Чакай тогава.

— Да чакам ли пред вратата?

Сервитьорът погледна момичето състрадателно.

— Не се чака така пред вратата. Върви седни там засега. Но ще станеш, когато се напълни с хора.

Нарин седна на масата най-отзад, която й беше посочил сервитьорът и започна да разглежда бурканите с туршии и компоти, подредени в редици до стената. Не беше виждала подобно нещо през живота си. Когато дойде обяд, ресторантът започна постепенно да се пълни, но не беше чак толкова пълен, та да се наложи тя да стане от масата. Шефът не идваше. Нарин си помисли за възможността да си тръгне с празни ръце след като е чакала до вечерта, и започна да се притеснява. Може би беше по-добре да продължи да търси работа, вместо да чака тук бездейно и да се върне вечерта, както бе предложил сервитьорът. Точно когато реши да стане, видя, че сервитьорът, с когото беше говорила, я сочи на един мъж. Беше дребен, изморен на вид мъж на около четиридесет и пет, с няколкодневна брада на лицето и без вратовръзка на ризата, която носеше под костюма. Мъжът дойде до Нарин, без да бърза и се отпусна на отсрещния стол.

— Батко Салих те е изпратил.

— Да — каза Нарин. — Търсех си работа и…

Мъжът повика на масата един от сервитьорите и той дойде тичешком.

— Донеси ми една супа, синко. После сложи в една чиния малко домати и сирене. Гладна ли си?

— Не, не съм. Благодаря. — Нарин реши, че на лицето й е изписано че лъже и бузите й пламнаха.

Мъжът се обърна към сервитьора и каза:

— Донеси и на нея чорба.

Нарин не протестира.

— Значи, търсиш работа…

— Да. Мога да работя вечер и през почивните дни.

— Студентка ли си?

— Да, започнах в университета.

— Какво учиш?

— Право.

— Оооо, браво! Работила ли си преди в ресторант?

— Работех през лятото към края на гимназията. В Яслъхан.

— Къде в Яслъхан?

Нарин разказа на мъжа за нейното малко градче в полите на планината Каз, така както беше разказвала на всеки, с когото се бе запознала от пристигането си в Истанбул. В Истанбул никой не знаеше за Яслъхан, който за нея беше център на света и където беше прекарала осемнайсет години от живота си.

— С други думи, ти си от Егейското крайбрежие.

Когато мъжът каза това, на Нарин й се стори, че да си от Егейското крайбрежие не е хубаво нещо.

— Да.

— Тюркменка ли си?

— Не, те повечето са планинци. Ние там нямаме много туркмени.

От начина, по който мъжът я попита, личеше, че и да си туркменка не е много хубаво.

Сервитьорът им донесе супите и ги постави пред тях, а също така остави пълна догоре с домати и сирене чиния.