Ако в този момент не беше дошъл Мехмет да хване Нарин за косата, тя щеше да оскубе шивача. Обърна се и издра лицето на Мехмет с такава ярост, че Мехмет съжали, че я беше хванал. Кръв потече на тънки струйки от местата, които късичките й нокти бяха разкъсали. Шадийе клечеше разтреперана в ъгъла на шивашката стая, Мехмет започна да рита Нарин. Риташе точно като Реджеп. Баща й винаги риташе майка й в този същия познат ритъм. Два силни ритника, един още по-силен, кратка пауза, два силни ритника, един още по-силен ритник. Дум, дум, дум, пауза дум, дум, дум, пауза…. Но имаше нещо, което Мехмет беше забравил. Насреща му не беше Черната Хатидже, беше Нарин, а Нарин не би се поколебала да грабне стъклената кана за вода със зеленясало дъно до масата и да удари брат си по главата с нея. И тя не се поколеба.
Възползвайки се от това, че Мехмет извика и се хвърли на земята, тя изхвръкна на улицата и не разбра как дотича вкъщи. Бутна синята дървена врата и извика на майка си, която бъркаше супата на газовия котлон до помпата.
— И това ни сполетя.
— Какво има, дъще? Искаш да получа сърдечен удар ли, че влизаш така като луда? — смъмри я Хатидже. Лицето й бе пребледняло, а кожата бе почти жълта.
— Брат ми е станал сводник, мамо, продава Шадийе. Хванах ги при шивача. Мъжът се опитваше да си вдигне панталоните, а сестра ми стоеше по гол задник и цици.
Тенджерата падна от котлона, а супата от тархана6 в нея се разля по земята, но Черната Хатидже не пусна дървената лъжица.
— Какво? Какво? — повтаряше жената. Езикът й се беше схванал и не можеше да намери друга дума.
— Казаха ми, но аз не повярвах. Четири-пет дни следях Шадийе. Днес брат ми отиде до работата й, взе момичето и го заведе при шивача. И този сводник, този мръсен сводник застана на вратата като чутура. Хукнах, бутнах го, влязох вътре и ги хванах двамата.
Черната Хатидже се строполи на земята все още с лъжицата в ръка, а коленете й бяха в супата тархана, която беше разляла преди малко, но тя не беше в състояние да види тарханата, и каквото и да било друго. Както правеше винаги, когато беше разстроена, тя започна да се бие в коленете и да се люлее насам-натам, но не казваше нито дума. Остана в това състоянието дълго, чак докато Мехмет и Шадийе се прибраха. Лицето на Мехмет се беше променило от гняв, погледна Нарин като куче, на което едва не капе лига от устата. Главата му беше разцепена, а синкаво жълтеникавата му риза беше покрита с кръв, но онова, от което Нарин се страхуваше, не се случи; може би защото споменът за каната, разбита в главата му преди това, беше още пресен, но Мехмет не се нахвърли на Нарин. Вместо това, вдигна майка си от земята и измърмори:
— Да сера в устата на това момиче… Обещах на Шадийе, че ако ме уреди с дъщерята на собственика на сладкарницата, ще й поръчам пола. Затова отидохме при шивача, а тази ненормалница дойде и направи скандал.
Хатидже обърна очи към Шадийе и попита:
— Истината ли казва батко ти?
Шадийе кимна между неконтролируемите си хлипания:
— Отидох отзад да ми направят проба, кака ми дойде и ни нападна. Удари батко по главата с една кана.
— Лъжат, мамо, кълна се, че лъжат. Казвам ти, че ги хванах голи. Този сводник отдавна продавал Шадийе — развика се Нарин.
Мехмет хвърли една нечувана псувня — а в тази къща почти нямаше псувня, която да не беше чувана. Шадийе каза с хлипане:
— Кака лъже, мамо, честна дума, да пукна, тя лъже. Прави го, защото тя самата не ходи на работа.
— Не вярваш на тези животни, нали? — изкрещя Нарин на майка си. — Мамо, собственикът на сладкарницата даже няма дъщеря.
Хатидже спря и помисли, прехапа устни, погледна първо единия, после другия и каза:
— Дяволът се е вселил във вас, не са зли духове.
След това сви юмрук и удари с опаката му страна Нарин толкова силно, че от носа на момичето потече кръв, а Мехмет се нахвърли на Нарин като акула, подушила кръв. Двамата заедно, майка и брат, пребиха Нарин. Шадийе пребледня, не можеше да гледа повече и избяга вътре.
Седемнадесета глава
Седяха пред телевизора вече часове, без да си говорят, а дори нямаше десет часа. В големия град времето ври и кипи, но в малки градчета като това тече бавно и спокойно, Фърат се беше излегнал във фотьойла и бе сложил дистанционното на корема си. Нарин седеше по турски и беше облегнала главата си на голяма кадифена възглавница. Телефонът иззвъня, тя погледна дисплея и като изключи звука, го остави до себе си.
— Дениз ли е? — попита Фърат.
— Не, Атъф.
— Колко пъти те търси днес?
— Три.
— Защо не му отговаряш?
— Не ми се говори с никого.
— Хайде, кажи ми истината, този тип гадже ли ти е или не?
Нарин му хвърли убийствен поглед.
— Както се споразумяхме, като сме приятели можем да си говорим открито, затова отговори на въпроса ми — каза Фърат. — Знаеш, приятелите си говорят за такива неща.
— Не, не ми е гадже — завъртя очи Нарин.
— Но може да стане по-късно.
— Не, не може, защото не си падам по него.
— Той те харесва.
— Не знам.
— Разбира се, че те харесва. Защо не, ти си много красива, умна си и си забавна.
— Аз забавна? Витаех в облаците!
— Недоверчива си, но си забавна.
— Нито съм недоверчива, нито съм забавна. Просто съм нормален, спокоен човек.
— Към мен си недоверчива. Или по-точно беше.
— Не ми харесваше да те виждам.
— И се отнасяше зле с мен.
— Да речем, че не се отнасях добре към теб.
— Но това вече се промени, нали така? От сега нататък нещата помежду ни ще са наред.
Нарин се усмихна и каза:
— Ще са наред. Не се дразня вече като те виждам. Освен това съм ти признателна, че ме доведе тук. И защото се погрижи за мене и не ме остави сама…
Фърат се усмихна. Нарин си спомни деня, когато го видя за първи път на яслъханския стадион. В онзи ден й се беше усмихнал точно така. Нарин стана, протегна се да раздвижи схванатите си крайници и попита:
— Да отидем ли да пообиколим нашия квартал? Иначе, ако гледаме телевизия, нощта няма да свърши.
— Няма да можеш да видиш нищо в тъмното — каза Фърат. — Но да отидем, щом искаш.
— Искам.
Отне им петнайсет минути да стигнат до Муратели. Улиците бяха пусти, и понеже всички отдавна се бяха прибрали в топлите си къщи, наоколо нямаше жива душа. Със стъпването им на улицата Нарин усети мириса на горящите печки. Къщата на куцата бяха боядисали в кафяво, вратата беше сменена, а мушмулата, чиито клони някога висяха навън, беше отсечена. Калдъръмената уличка сега беше асфалтирана. Бараката срещу тяхната къща, заедно с къщата до нея, се беше превърнала в триетажна кооперация. Не можеше да намери смелост да погледне към родната къща. Погледът й се разхождаше по сградите от лявата страна на улицата.
— Не беше ли това вашата къща? — попита Фърат и при този въпрос тя обърна глава надясно.
Синята врата, на вратата желязното резе, под резето връвта дори, която минаваше през дупка, за да можеш да го вдигнеш — всичко беше същото. В къщата не светеше. Понеже най-близката улична лампа се намираше на двайсет метра от тях, Нарин не можа да разбере в тъмното дали там живее някой. Тя приближи до къщата и погледна дали на прозореца има пердета. Имаше. Заболя я.
— Изглежда в къщата живеят хора — каза Фърат.
— Така изглежда, но вероятно не са си вкъщи.
В този момент вратата на съседната къща, с други думи, къщата на Юмюхан, се отвори и светлината отвътре падна върху улицата. Навън излезе възрастен мъж с бастун в ръка и като ги видя, попита рязко:
— Търсите ли някого?
— Не — отговори Нарин, без да погледне мъжа. Очите й се бяха спрели на другия мъж, който излизаше през вратата да изпрати човека с бастуна.
— Е, лека вечер — рече човекът с бастуна на този зад него.
— Лека вечер, майстор Назми — отговори другият и зададе същия въпрос като приятеля си: — Кого търсите?
— Чичо Ердоган? — прошепна Нарин.
Мъжът присви очи и я погледна, и като не можа да я разпознае, каза:
— Да, аз съм. Но в тъмното не мога да видя ти коя си.
Нарин направи няколко крачки към къщата и спря щом се увери, че светлината отвътре пада върху лицето й.
— Не ме ли позна?
Мъжът погледна съсредоточено Нарин. След няколко секунди очите му се разтвориха широко, не можа да скрие вълнението си и каза:
— Нарин? Ти ли си, моето момиче?
— Аз съм, чичо Ердоган.
Ердоган слезе по двете стъпала и прегърна Нарин толкова силно, че от тази здрава прегръдка сълзите на Нарин се изляха като дъжд от вътрешните ъгълчета на очите й.
— О, дъще, о, Нарин, дъще! Къде се губи толкова време?
Този въпрос не беше зададен, за да получи отговор. Затова не отговори Нарин. Ердоган въздъхна, притискайки я силно до гърдите си и каза:
— Знаеш какво се случи, нали? — това беше истински въпрос, но Нарин просто не можеше да издаде и думичка. Вместо нея отговори Фърат.
"Неверни кафяви очи" отзывы
Отзывы читателей о книге "Неверни кафяви очи". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Неверни кафяви очи" друзьям в соцсетях.