Това беше кварталът в Яслъхан, който й беше най-малко познат. Преценяваха го като „богаташки район“, понеже три от четирите най-издигнати фамилии в Яслъхан имаха къщи там, макар че не беше съвсем така. Не беше идвала кой знае колко в този край, защото тук не живееше никой от нейните познати и наоколо нямаше много магазини. Очевидно беше, че околностите не бяха толкова зелени колкото някога, а височината на сградите се бе уголемила значително. Червената тухлена къща беше същата, каквато я помнеше, само изглеждаше малко по-стара.

Влязоха вътре, Фърат остави на земята чантата, която носеше и се отпусна в единия край на дивана, покрит с кадифе с цвят на горчица, Нарин седна в другия край на дивана. От мястото, на което седеше, виждаше мястото, на което майката на Фърат я бе подложила на най-голямото унижение в живота й, с други думи — дневната, но не й се поглеждаше натам.

— Майка ми беше болна — каза Фърат. Гласът му прозвуча уморено.

— Как така болна?

— Душевно болна. Искам да кажа, луда.

— Наистина, не знаех.

— Никой не знаеше. Не казахме на никого. Започна постепенно, когато беше на четиридесет и пет. Най-напред никой не го проумя, но с времето се разви. В някои периоди от годината изведнъж се влошаваше и ставаше съвсем различен човек. Тогава татко я завеждаше право в Истанбул — лекарства, лекари, болници, електрошокова терапия и така нататък… Когато се подобряваше, се връщаха в Яслъхан. Известно време беше добре, после отново влизаше в тъмната фаза. Когато се нахвърли срещу теб, беше в началото на такъв период. Не можех да я спра, защото се страхувах, че ако предприема нещо, тя ще се влоши. Лекарите ни казваха да сме винаги деликатни с нея. Всъщност, когато се опитвахме да й противоречим, тя съвсем превърташе.

— Лоша работа…

— Да, беше ужасно. Понякога ставаше толкова неконтролируема, че и двамата с татко не можехме да я удържим. Когато напуснах дома и отидох в университета, стана още по-зле. Постепенно лошите периоди започнаха да се удължават и накрая се наложи татко да се премести в Истанбул. Известно време след това хоспитализираха майка ми за постоянно. Почина там.

— Съжалявам.

— Благодаря. Утешаваме се с мисълта, че се спаси от мъките.

Очите му имаха най-тъжният нюанс на кафявото. На Нарин й се искаше да посегне и да го погали по бузата, но не го направи. Колкото и успял да изглежда един човек, той винаги носи белезите от изгубени битки. Пари, титли, семейство, деца или слава не променяха това. Всеки се нуждаеше от съчувствие и разбиране. Дори хората, които си дават вид, че нямат необходимост от това, най-силно жадуват да бъдат обичани. Красивият син на богато семейство, успял да се издигне до заместник-управител на банка, показваше собствените си рани на Нарин: „Виж, аз ги имам“, казваше той. Помисли си за Дениз. Дениз, катастрофирала с колата, купена от баща й и станала причината за смъртта и на двамата си родители… В продължение на половин час, докато чакала да бъде извадена от колата, в която били като в капан, слушала стоновете на майка си и чула последния й дъх. Животът на никого не беше лесен. Нямаше такова нещо като да се родиш с късмет. Всеки роден човек е без късмет и търпеливо чака деня, в който ще го научи. Дните от детството, когато си мислеше, че всички богати хора са щастливи, останаха някъде в миналото. Седеше на дивана сред красота, каквато някога и фантазията й не можеше да сътвори и си помисли, че сега в собствения й дом има още по-хубав. Много пъти се беше се хранила на маси, по-големи от масата за дванадесет души на семейството на Фърат. Сега знаеше, че кристалните чаши, които стояха подредени в бюфета и сребърният самовар не се продават в Магазин на чудесата. Ако поискаше, можеше като се върне в Истанбул да си купи два от Яджъбедирските килими на пода и да ги сложи в багажника на колата си. Все още нямаше достатъчно пари да си купи голяма къща и да кара луксозна кола, но знаеше, че един ден и това ще стане и въпросът повече не я вълнуваше. Огледа се — точно като потекла спирала за очи богатството открояваше нещастието още по-ясно.

— Ти се настани в моята стая, а аз ще спя в спалнята на родителите ми — каза Фърат.

— Добре.

Една от вратите, които се отваряха към фоайето, беше на стаята на Фърат и веднага до нея се намираше спалнята на родителите му. Към същото фоайето се отваряха вратите на тоалетната за гости, хола и на още две стаи, в които Нарин не знаеше какво има. От последната врата в преддверието се излизаше към задната част на къщата. Там, по протежение на много дълъг коридор, бяха наредени една до друга две големи бани и просторна кухня, по няколко дървени стъпала нагоре имаше стаичка, за която Нарин предположи, че е гардеробна. Вратата в края на коридора отделяше къщата от онази й част, в която живееха слугите, отдавна работещи тук, и извеждаше в задния двор.

Нарин видя в стаята на Фърат комплекта от резбовано бяло дървено легло и резбован гардероб и се усмихна. Червено-зелените завеси на цветя и флоралният бордюр на тапетите превърнаха усмивката и в истински смях. Идеалната стая за малко момиче! Изключено беше да си представи Фърат в тази стая. Когато излезе от стаята, от очите й течаха сълзи. Фърат чу смеха й и изскочи в коридора.

— Какво има?

— Извинявай, нервите ми са опънати, затова се смея — каза Нарин и изтри сълзите от очите си.

— Ще ми кажеш ли защо се смееш?

— Ей така си се смея.

— Хайде, кажи ми.

— Стаята ти е като стая на момиче… Страхувам се, че ако отворя гардероба, ще видя поли.

— Оооо — каза Фърат. Той също се засмя. — Скъпа, не си имала луда майка…

Нарин спря да се смее:

— Извинявай — каза засрамено. — Ама че съм глупачка.

— Нищо — отговори Фърат. — Ето, поне те развесели.

В напредналите часове отидоха в кухнята и напълниха стомасите си със сарми от лозови листа и млечен десерт, които госпожа Бахрие беше оставила за тях. Не бяха многословни, но и не мълчаха съвсем. Нарин осъзна, че вече не се чувства неудобно в негово присъствие. Вече не искаше да изчезне от живота й, както преди няколко седмици. Замисли се за дните, когато беше влюбена в него, дните, когато животът й се състоеше от Фърат, от ръцете му, очите му, косата му и мириса му. Спомни си топлината, която се излъчваше от Фърат, когато седяха един до друг в болницата в деня на стрелбата по Мехмет. Погледна тъмната му коса, малко по-дълга от преди, правите вежди, блестящите му кафяви очи и дългите, тънки пръсти. Мъжът, в когото се беше влюбила преди години, седеше срещу нея, ядеше млечен десерт и обичаше Ърмак. Почувства дълбока обида.

Онази нощ до малките часове гледаха телевизия в салона и изобщо не влязоха в хола, където преди години бяха правили любов.



Нарин цели пет дни обикаля тайно сладкарницата, където работеше Шадийе. По-точно, отиваше към края на работния ден, заставаше в засада малко по-нататък, изчакваше сестра й да излезе и я проследяваше до къщи. Всеки път уморената до изнемога Шадийе се отправяше директно към техния квартал, Муратели, без дори да погледне встрани, без да свива по друг път. В края на петия ден Нарин изпита облекчение. Грях си слагаха на душата спрямо сестра й. И напразно обвиняваха Мехмет. Ако на шестия ден не беше видяла Мехмет да чака до вратата на сладкарницата, нямаше да проследи Шадийе отново. Скри се зад един далечен ъгъл и зачака. Когато Шадийе излезе, Мехмет тръгна и момичето тръгна след него. И двамата не разговаряха, дори не се погледнаха. Шадийе следваше брат си на няколко метра. Нарин ги изчака да се отдалечат, и тя тръгна след тях. Знаеше къде отиват. Стъпка по стъпка, двамата отпред, Нарин доста след тях, вървяха направо към Чънаралтъ.

Когато Шадийе влезе в шивашкия дюкян на ъгъла на кръстовището, Мехмет спря на няколко метра от там и запали цигара. В този ден за пръв път Нарин забеляза колко много беше започнал да прилича на Реджеп. Начинът, по който държеше цигарата в ръката си, начинът, по който беше надебелял единствено в хълбоците като баща й. „Пази на пост, кучият му син“, рече си наум. Докато Шадийе беше в прашния дюкян и правеше бог знае какво с онзи дъртак шивача, брат й чакаше до вратата. Шивачът беше ужасен човек, който прекарваше по цял ден и цяла нощ в мръсния си дюкян. Имаше къща, там живееше сам, на три улици от нейното семейство в Муратели, но прекарваше повечето време в този дюкян. Децата в Муратели се плашеха от този опак мъж, на който едното око бе разположено четири пръста над другото, и измисляха абсурдни истории за него. Едно време Нарин, Мехмет и Шадийе също бяха от тези деца. С голото си теме, пършива брада и огромно, изкривено лице, шивачът беше кошмар и за тях. И тримата бяха израсли със заплахата: „Ще те дам на шивача“. А сега заплахата беше станала истина, брат й беше дал Шадийе на шивача. Нарин тръгна с леки стъпки към дюкяна, Мехмет гледаше към другата страна на пътя, бе потънал в мисли — доколкото плиткият му мозък можеше да мисли и не забеляза сестра си. Когато разстоянието помежду им намаля на десет метра, Нарин хукна с всичка сила. Стигна до Мехмет, блъсна го на земята с целия си устрем и се втурна в дюкяна. Знаеше, че не е трудно да бутне брат си, заради сакатия му крак. Докато Мехмет редеше псувни, Нарин нахълта в шивашката стая в задната част на магазина и се озова лице в лице с Шадийе и шивача, които бяха чули врявата и се опитваха да се стегнат. Сестра й си беше свалила полата и разкопчала копчетата на блузата си, а шивачът бе разкопчал панталона си.

— Проклети да сте! — изкрещя Нарин. — Бог да ви накаже и двамата!