— Хей, цяло щастие е да те види човек — каза Хамдие като се върна с чая в ръце, тропайки с налъмите на краката си. — Нали държиш да ходиш на училище през зимата, а на работа през лятото.

— Какво да направя, Хамдие? Знаеш ги моите.

— Намери си и ти съпруг, омъжи се и се спасявай.

— Мама се е омъжила, и твоята майка също се е омъжила, ако става въпрос всички жени в махалата са омъжени. Кажи ми, коя се е отървала като се е омъжила?

— Не говори така, момиче, рушиш ми морала. Виж, аз също ще се женя скоро.

— Не, не, при теб ще бъде добре. Всички така казват.

— Наистина ли?

— Не те лъжа. Наистина, разбира се…

Очите на Хамдие заискриха от радост:

— О, дано да е така! — а после изведнъж стана сериозна.

— Не си ли чула с какви работи се занимава Мехмет?

— Не, не съм.

— И Шадийе ли не ти е казала нищо?

— Не.

— Някой друг не ти ли е казал?

Нарин избухна:

— Не, Хамдие, кажи каквото има да казваш. Стига си увъртала!

— Виж, миличка, не си го чула от мен, но Мехмет продавал Шадийе. Така говорят.

Нарин за малко да падне от стола.

— Какви ги говориш, за бога?

— Да ослепея ако те лъжа. Виж, да не изляза виновна, това чух. Най-напред я продал на две момчета от махалата, а сега, нали знаеш шивача в Чънаралтъ, е, изпращал я при него един-два пъти в седмицата.

— Невъзможно! — възкликна Нарин. — Вярно, Мехмет може да е всякакъв, но да умре, не би направил това!

— И аз се изненадах. Във всеки случай ако е вярно, скоро ще го научиш, че в махалата нищо не остава скрито.

Нарин се изправи, лицето й бе станало кървавочервено.

— Сядай, де, поне си изпий чая.

— Не, Хамдие, ще си вървя, не ми е добре. Който разпространява такива клюки, господ да го убие. Сега като нямаме баща, се чудят какво да разправят.

— На мене ли се разсърди? Казвам ти какво чух.

— Не, не се сърдя на тебе — каза. Всъщност в оня момент можеше да удави Хамдие в капка вода, но се овладя.

Черната Хатидже се изненада, че вижда Нарин да се връща, преди да са минали и пет минути.

— Не каза ли, че отиваш у Хамдие?

— Ходих.

— На пожар ли ходи, дъще? Едва излезе през вратата?

— Нямаше ги вкъщи, затова се върнах.

— Къде може да са отишли точно в неделя?

— От къде да знам — рече Нарин. — Къде каза, че е отишла Шадийе?

— Четат молитви в дома на собственика на сладкарницата и тя отиде да им сервира, нали ти казах. Нямаш ли уши да ме чуеш? — сопна се Хатидже.

— Добре, а Мехмет къде отиде?

— Тресна вратата и излезе, не каза нищо. Защо питаш?

— Нищо, просто питам.

Шестнадесета глава

Отделиха се от магистралата, поеха по пътя за Яслъхан и Нарин затаи дъх. Беше забравила цвета на маслиновите дървета. Беше забравила как изглеждат всичките заедно, как се простират с километри като свеж зелен килим; тънките им и дебели стволове, здравата кора, която покрива тези стволове, клоните в неизброими линии, листата в различен цвят от горната и вътрешна страна и осанката им, сякаш са властелините на света. Приликата им по-скоро с армия, отколкото с гора, беше единствено зрителна измама заради стройните им редици, защото всяко маслиново дърво само по себе си беше гора.

— Колко са красиви… — прошепна Нарин. Челото й беше ледено, защото бе опряла главата си в стъклото на колата.

— Маслините ли?

— Да.

— Кръстът, на който разпънали Исус, бил от маслиново дърво.

— Наистина ли? — Нарин беше удивена.

— Не съм бил там, но го прочетох някъде.

— А Ноевият ковчег?

— За него не знам — усмихна се Фърат.

— Тези дървета бяха нещото, което най-много обичах в Яслъхан…

— Отсекли са повечето покрай пътя нататък, скоро и тези ще си заминат. По крайбрежната страна не са останали никакви, вместо тях са построени жилищни комплекси. Те растат много по-бързо, разбираш ли…

— Хайде да разпънем на кръст хората, които правят това — каза Нарин.

Фърат се засмя:

— Насред Яслъхан?

— Не, насред Таксим. Такъв е обичаят.

Това беше първият им приятелски разговор. Изглежда споразумението им беше задействало. Ледовете помежду им постепенно се топяха и се изпаряваха върху асфалта, който оставаше зад гърба им. Покрай тях се изнизаха дърветата, отминаха дърветата, отлетя бялата линия на пътя под тях, маслиновите дървета свършиха, появиха се къщи и пред тях изникна табела: Яслъхан. Население: 30 000.

Сенките, които я бяха нападнали миналата нощ, се върнаха в мига в който черното Ауди А8 мина покрай табелата. Влизането в този град беше като отваряне на врата към ада и Нарин почувства как косата й пламна. Някой изливаше отгоре й врящи казани. Изпита огромно желание да изскочи от колата и да побегне назад по пътя, откъдето бяха дошли, сякаш не тя преди малко бе говорила спокойно и дори се беше шегувала. Лицето на майка й, лицето на Мехмет, лицето на Шадийе… Погледи, усмивки, плач, молитви, проклятия… Гласове, миризми, горещината от печката, студенината на омразата…

— Добре ли си? — попита Фърат.

— Зле съм — отговори Нарин. — Изведнъж ми стана много зле. Притисна ме за миг, както вчера вечерта.

Фърат се протегна, хвана ръката й и каза:

— Не се тревожи, след малко ще премине…

Прозвуча сякаш не вярва на думите си. Какво можеш да кажеш на някого, който само преди ден е научил, че майка му, брат му и сестра му са мъртви? Можеш да сътвориш само неискрени изречения с накъсани думи. Изречения, които не са лек за болката, които са полезни единствено за облекчаване тежестта на мълчанието, жалки, износени от употреба, изнемощели изречения….

Когато Нарин започна да крещи:

— Не мога да го направя. Искам да се върна, моля те, да се върнем назад — Фърат сви встрани от пътя и спря. Слязоха от колата на място, където би трябвало да има табела с надпис: „Внимание! Канавка!“, но нямаше. Нарин закрачи напред и назад, погледна земята, небето, вдигна ръце и ги отпусна, поклати глава надясно, наляво. Сякаш всичко в нея искаше да изскочи навън, но не можеше да намери изхода. Фърат се облегна на колата и я погледна разтревожено, Нарин се мяташе като наранена птица. Беше напълно объркана.

— Защо, по дяволите, дойдох тук? Ще се простра на гроба на майка си ли? Ще прочета заупокойна молитва на Мехмет ли? Какво дойдох да направя тук? Никога не им се обадих да попитам как са, сега ли ще питам за вълненията на Шадийе? Ще им направя паметник от мрамор ли? Никога не съм ги обичала, сега ли ще седна да роня сълзи, когато ги няма? Кого ще заблуждавам?

— Не знам какво трябва да изпитвам — каза тя на Фърат. — Беше престанала да крачи като побъркана и остави ръцете си да висят отстрани, защото не знаеше къде да ги дене. — Ти можеш горе-долу да предположиш как се чувстват хората, изгубвайки семействата си, но аз не знам. Мигът, в който тъгувам, се чувствам двулична, а когато тъгата ми намалее, изпитвам вина. Не мога да открия как да постъпя по правилния начин.

— Не можеш да го установиш, защото няма правилен начин — отговори Фърат, протегна се, хвана ръката на Нарин и я притегли към себе си.

— Не знам дали имам право да скърбя. И не знам дали те заслужават моята скръб — каза Нарин и зарови лицето си в рамото му.

— Опитваш се да контролираш чувствата си, но не можеш да го направиш, особено в такава ситуация. Никой не може да ти каже какво трябва и какво не трябва да чувстваш. Успокой се малко. Или недей! Няма нужда да си спокойна насила. Дръж се по какъвто начин искаш да се държиш. Както ти идва отвътре…

— Аз не ги обичах.

— Може би просто си била гневна. Гневът понякога може да се обърка с омраза.

Фърат сложи ръка през рамото на Нарин и каза:

— Хайде, качвай се в колата. Трябва да им кажеш сбогом и не го ли направиш сега, няма да затвориш никога тази страница от живота си. Ако ще плачеш, плачи, ако ще викаш, викай, ако ще се гневиш, бъди гневна, но им кажи сбогом.

Качиха се в колата, наоколо лека-полека се смрачаваше, минаха покрай реката Яслъ, която бе почти пресъхнала и влязоха в Яслъхан.

— Ще ме оставиш ли в някой хотел? — попита Нарин.

— Не говори глупости, няма да разреша да се побъркваш съвсем сама в някоя отвратителна хотелска стая. Госпожа Бахрие е отворила къщата ми и е почистила. Дори е оставила малко храна, защото си идвам. Има много стаи, ще останеш в една от тях. Аз имам среща утре рано сутринта. Имаме едно парче земя извън Яслъхан, искат да го купят, работата ми няма да трае дълго. След това ще правим каквото поискаш. Става ли?

— Добре — каза Нарин. — Колко се е променило тук. Човек се затруднява да го разпознае.

Наистина, Яслъхан вече не беше мястото, което беше оставила преди петнайсет години. Главната улица беше променена спрямо това което беше, освен банката и пощата, почти всички сгради бяха съборени и на тяхно място бяха построени нови или фасадите им бяха различни. Улицата изглеждаше по-къса от преди, а тротоарите по-високи. На мястото на магазина, където продаваха евтини обувки, имаше скара, а там, където би трябвало да е оптиката, сега имаше интернет кафе. Когато оставиха назад главната улица и навлязоха в страничните улички, всичко започна да изглежда по-познато. Известният ресторант на занаятчиите беше на старото си място, но от обущарската работилница до него нямаше и следа. Ахмет, продавачът на сушени плодове и ядки, беше обновил и разширил магазина си. Един млад мъж, очевидно синът му, пушеше цигара пред магазина. С времето се беше променило само името на сладкарницата, в която работеше Шадие. Минаха покрай адвокатски кантори, имената на собствениците им бяха написани върху черни табели, покрити със стъкло, завиха наляво край ъгловия магазин, който продаваше спортни стоки и чиято витрина Нарин бе гледала с възхищение през детството си, но нито веднъж не беше влизала вътре, стигнаха улицата, която водеше до семейната къща на Фърат.