Очите на Нарин постоянно търсеха Фърат. Надяваше се да се появи зад някой ъгъл, да се покаже на вратата на фризьорския салон, където тя работеше или да почука на вратата. През онези дни тя научи, че да си влюбен е като да си погълнал пираня. Острите й зъби правеха стомаха й на кайма, но това не им стигаше и те се нахвърляха върху цялото й тяло. Искаше й се да вика и плаче от болката, която изпитва, но държеше сешоара, метеше коси, миеше двора или почистваше масата. Бе обзета от дълбока мъка, която никога преди не бе изпитвала, и от нея оставаше без дъх. Не беше като да си ял бой, не беше като брат ти да лежи в болницата и не беше като баща ти да избяга с някоя жена. Беше далеч по-лошо от всичко това. Беше по-лошо дори от всичките тези неща взети заедно. Беше и много млада, не знаеше, че времето лекува и се страхуваше, че тази болка ще продължи през целия й живот. На няколко пъти събра кураж и с риск да умре от вълнение, мина пред къщата на Фърат. Знаеше, че са в лятната си къща, но все пак спуснатите завеси караха очите й да се пълнят със сълзи. Вилите бяха съвсем наблизо и ако Фърат искаше, можеше да дойде и да я види. Значи не иска да го направи. Може би мислеше за Нарин по същия начин като майка си. Съсипваше се от тези мисли и не можеше да намери начин да облекчи болката си. Жизнените й функции бяха стигнали дъното и всеки ден, в който Фърат не идваше, се отваряше нова рана в сърцето й. Краят на лятната ваканция започна да се вижда, наближи времето университетите да отворят, тя стана неузнаваемо бледа и тънка като вейка. Надеждата й чезнеше, и тя чезнеше заедно с нея, а кръвта бликаше от всички рани. Фърат скоро щеше да се върне в Анкара и после всичко щеше да свърши. Щеше да си намери други момичета, щеше да забрави Нарин. Страхът стана причина да се чувства напълно отчаяна и изостри писъците, които надаваше в съня си.

В онези дни на Черната Хатидже не й бяха останали златни монети, които да хвърля пред врачки, ходжи и магьосници, но някак успя да убеди един ходжа да изслуша грижата й.

— Попитай дъщеря си какво вижда насън — каза човекът. — Хубаво разучи, после ела да ми кажеш.

Хатидже се прибра вкъщи и докато чистеше боб, започна да разпитва Нарин.

— Нарин, дъще, събуждаш се всяка нощ и викаш…

— Да — отговори Нарин, без да вдига глава от книгата си.

— Какво виждаш в съня си?

Нарин се облегна назад и погледна майка си. Очевидно не можеше да каже: „Виждам деня, в който майката на Фърат ни хвана чисто голи да правим любов.“

— От къде да знам, виждам много неща.

— Например?

— Например ли? — Нарин обърна поглед към тавана. — Например онзи ден видях да ме нападат кучета.

— Какво друго?

— Няколко пъти видях как падам в пропаст. Защо разпитваш?

— Нищо. Просто се чудех — каза Черната Хатидже и продължи да чисти боба от твърдите жилки.

Същата нощ Нарин отново се събуди с викове и видя майка си застанала над нея. Разчорлената къдрава коса на жената бе събрана на валма на върха на главата й, а зениците й бяха станали огромни. Когато Нарин я видя такава, сърцето й подскочи от страх.

— Кажи какво видя? — попита Хатидже, като се наведе над дъщеря си.

— Видях змия — съчини Нарин, бутна майка си по рамото и се опита да я отпрати, но Хатидже се разтърси и се освободи. — Какво правеше змията?

— Беше се увила около крака ми. Остави ме да спя.

— Каква беше на цвят?

— Уффф! Зелена.

— Голяма ли беше?

— Стига вече!

— Кажи, дъще, беше ли голяма?

— Беше голяма, огромна беше — каза уморено Нарин и се обърна с гръб, за да се спаси от въпросите на майка си, затвори очи и се престори на заспала.

Тази нощ Черната Хатидже не мигна до сутринта и след като закуси на две на три, изчака дъщерите си да тръгнат на работа, а синът й да се замете по дяволите, и изтича до къщата на ходжата.

— Видяла да я нападат кучета, видяла се да пада в пропаст и видяла зелена змия, която се увила около крака й. Змията била огромна — изреди запъхтяна.

Мъжът направи кисела физиономия, потърка черната си брада с тънки, костеливи ръце, чиято кожа бе дебела като гьон и поклати глава. Хатидже разбра, че положението не е много добро и гореща вълна я заля.

— Госпожо, дъщеря ти е обладана от зли духове. Седни тук — каза ходжата.

Хатидже приседна в ъгъла на дивана и се удари по коленете точно пет пъти.

— Мили боже, зли духове, а! О, горко ми! О, милостиви боже, защо не ни съжалиш? Никога ли няма да видим подобри дни?

Когато Черната Хатидже престана да се вайка, вдигна умолителен поглед към човека:

— Е, какво ще се случи? Какво ще правим?

— Ще изпълниш каквото ти кажа до последната буква. Ако можеш да пишеш, пиши — каза ходжата и започна да изброява. Обясни и й разказа най-подробно. Хатидже записа с разкривени букви всичко, каквото човекът каза.

Този ден, когато Нарин се прибра от работа, завари майка си да вари вода в тенджера на малкия газов котлон насред двора. Всичко наоколо миришеше на белина.

— Свали си веднага дрехите, ще се изкъпеш. О, свали също и обеците от ушите си! — възкликна Хатидже.

— Но аз се къпах скоро… Преди четири дни.

— Прави каквото ти казвам. Направи ли си абдеста5?

— Абдеста ли? Не…

— Ще си направиш абдест и от сега нататък няма да излизаш, преди да си го направила.

— Но защо? Откъде ти хрумна това?

— Обладана си от зли духове.

— Не говориш сериозно! — сопна се Нарин и изгледа майка си с присвити очи. — Пак ли си ходила при ходжата? Ах, мамо, ах, казваш че нямаме пари, а все ходиш по врачки и ходжи.

— Събуждането ти с викове посред нощ, кучето в сънищата ти, змиите, които виждаш, всичко се случва по тази причина.

Нарин се опита да каже:

— Миналата година учителят в училище каза… — но Хатидже сърдито я прекъсна:

— Не ми говори за учители — мучители! Какво знаят те?

— А твоите ходжи и врачки много ли знаят? С години непрекъснато ходиш и какво стана? Каква полза имахме от тях? Вуйчовците ни взеха наследството, татко избяга, а Мехмет остана сакат… Каквото се случи, се случи с твоето злато.

— Млъкни! Гадна жълта стоножка! Млъкни и се събличай, иначе ще ти оскубя косата.

Нарин се съблече и измърмори недоволно:

— За бога, мамо.

Да си беше прехапала езика и да не беше измисляла онези сънища! Черната Хатидже здраво ми и три Нарин, увери се, че е направила абдеста и веднага след това сложи пред нея молитвите, които трябваше да прочете.

— Каква глупост! И до сутринта да го чета, пак няма да свърши това, бе! Трябва да уча.

— Училището още не е започнало, какво учене?

— Ще се явявам на тест. Подготвителен тест за университета.

В този момент Хатидже, която пръскаше стаята с розова вода, изгледа дъщеря си толкова лошо, че още миг и упоритостта на Нарин щеше да се прекърши.

— Казвай молитвите, момиче — нареди Хатидже, сви ръката си в юмрук и я сложи на кръста.

— Кълна се, че няма. Никакви зли духове и други такива не са ме обладали, нищичко ми няма. Кълна се в хляба и в Корана, че…

Хатидже се спусна срещу Нарин с думите:

— Момиче, наистина ще те посиня. — Както винаги, когато беше ядосана, кръвта нахлу в мозъка й и лицето й стана тъмно червено. — Ако не ги кажеш, онези духове няма да се помръднат и никога няма да можем да ги изкараме навън.

— Добре! Ще ги кажа, но само веднъж, няма да ги повтарям четиридесет пъти — заинати се Нарин.

— Ти само ги кажи, веднъж ги кажи — склони Черната Хатидже. Беше по-добре от нищо.

— Защо пръскаш тази розова вода навсякъде? Призлява ми от миризмата.

— Тя ще доведе добри духове — каза всезнаещо Хатидже.

Нарин зарови глава в молитвите и си мислеше: „Ако нещо е влязло в мен, трябва да е майката на Фърат, тази дяволска жена е влязла.“ Погледът на жената не я оставяше на мира, следваше Нарин навсякъде през целия ден. Докато се хранеше, говореше с приятели, метеше двора, переше пешкирите във фризьорския салон — тези очи сякаш винаги я гледаха. Ненавистни, презрителни и пълни с омраза — гледаха я с безмерен гняв.

В деня, в който напусна дома на Фърат в окаяно състояние, много пъти й се подкосиха коленете — от там докато стигне тяхната къща, на един километър разстояние. Къщи, дървета, тротоари и хора сякаш я притискаха. За първи път се събуди през нощта с викове и окъпана в пот. От този ден нататък сърцето й изведнъж се разтуптяваше и без причина я обземаше страх. Времето й минаваше нащрек и в тревога сякаш нещо лошо щеше да се случи всеки момент. Дните не следваха един след друг, а сякаш се блъскаха един друг. Почти забрави какво е да е гладна. Щом сложеше две хапки в уста, стомахът й се свиваше на възел, преди да е успяла да хапне третата.

Искаше да избяга от всичко, което щеше да й напомня онзи ден. Беше скрила синьо-бялата рокля на дъното на гардероба, за да не я вижда. По скоро би умряла, отколкото да я облече отново. Ще ходи в дрипи и ще носи старите дрехи на Мехмет, но от този ден нататък няма да докосне тази рокля.

Черната Хатидже разтърсваше възглавниците — ходжата беше настоял за това — и същевременно гълчеше Нарин: