— Съжалявам, че дойдох така, но бях длъжен да го направя. Може би отдавна трябваше да го направя, но не смятах, че е мое задължение. — Фърат бе започнал да говори веднага щом влезе вътре. Нарин виждаше, че е много разстроен.

— Трудно ми е да го кажа, но се чудя какво да направя още от деня, в който се видяхме — каза Фърат и покри лицето си с длани.

Нарин прекъсна рязко думите му и извика:

— Чакай малко! Няма да кажеш нещо глупаво, нали? Искам да кажа, Ърмак ми е приятелка и ако смяташ да кажеш нещо, което ще я нарани, искам да си вървиш, преди да си го казал.

Фърат погледна за кратко с празен поглед Нарин, после разпери ръце, въздъхна дълбоко и каза:

— Оффф! Не се тревожи, не съм дошъл да ти кажа, че те обичам или нещо подобно.

Нарин се изчерви. Защо не си държа устата затворена и да се примири да слуша? Беше се оказала в положението на момичетата, които си мислят, че всички ги заглеждат.

— Защо дойде тогава?

— Нарин, наистина съжалявам, но…

— Да?

— Виж, много е трудно да го кажа, но майка ти, брат ти и сестра ти не са живи. Много съжалявам. Наистина толкова съжалявам.

Земята и небето си смениха местата, но Нарин остана права. Без да си поема дъх, впери поглед в черните обувки на Фърат. Изглеждаха чисто нови.

— Починали са отдавна. Преди дванайсет или тринайсет години — каза Фърат с все по-отпадащ глас. — Аз научих доста по-късно… Години по-късно… Доколкото знам, отровили са се от печката… Тримата умрели едновременно… Ти си мислеше, че още живеят в Яслъхан и аз се опитвах да ти кажа истината, но просто не можах.

Нарин бавно протегна ръка и се хвана за рамото на Фърат. Очите й продължаваха да гледат обувките му.

— Искаш ли да седнеш? — попита Фърат. Като не последва отговор, сложи ръка на рамото на Нарин и я поведе към дневната, където и помогна да седне на дивана.

— Добре ли си, Нарин? Погледни ме, моля те. Хайде, погледни ме в лицето.

Нарин вдигна очи и ги впери в неговите.

— Но ти веднъж ме беше попитал за Мехмет… Една нощ в бара каза: „Как е Мехмет…“

— Да — отговори Фърат.

— Добре, защо попита, щом си знаел, че са мъртви?

— Ти изглежда не знаеше какво е станало с тях и аз исках да съм сигурен, но когато бях сигурен, не знаех какво трябва да направя.

Вратът на Нарин увисна по собствена воля, а главата й почти докосна рамото.

— Има ли нещо, което би искала да направя за теб? — попита Фърат като погали косата на момичето.

— Не!

— Искаш ли успокоително? Да отида и да купя?

— Не!

Известно време каквото и да я попиташе Фърат, каквото и да кажеше, тя отговаряше по същия начин, защото не разбираше какво я пита, в ушите си чуваше само една песен, която майка и понякога тананикаше:

„Две яребици пеят на скалата,

не пейте, яребици, стигат ми и моите грижи…

О, боже, стигат ми и моите грижи…“

Красивият, за разлика от лицето, глас на Черната Хатидже се беше върнал след толкова години и бе стигнал до ушите на Нарин.

„… и лоша вест стигна до майка й…“

Кой знае защо не си спомняше как майка й пее песента, а себе си как я слуша. Беше на пет или шест години, беше клекнала пред портата в този летен ден, и гласа на Хатидже, който идваше от двора, погали ушите й. Гледаше краката си, обути в бели джапанки, покрити с прах от улицата и рисуваше линии по мършавите си крачка с тънка клечка, която бе намерила. Беше трудно да повярва, че гласът, който идваше отвътре не принадлежи на някой ангел с бяла кожа, а на жената със синкави устни и коса като слама.

„…Кърпата на моята любима е като дантела,

обувките й лъщят, имай милост, любима моя,

дълги са нощите, прегърни ме, любима,

имай милост, прегърни ме…“

— Знаеш ли, майка ми имаше красив глас — каза на Фърат. — Беше грозна, но гласът й беше красив.

Когато видя разтревоженото лице на Фърат, сякаш се събуди от сън и каза:

— Няма нужда да се притесняваш, добре съм. Не се изненадах много. Понякога ми идваха на ум такива неща. Казвах си, че ако нещо се случи с тях, аз няма да узная. Но като го чух така изведнъж… Все пак може да разтърси човек…

— Тази вечер, като дойде при мен и поиска да разбера как са, не можах да измисля какво да направя. Какво щях да ти кажа? Да застана пред теб и да ти кажа, че са добре? Да ти кажа цял куп лъжи? Реших, че е най-добре да ти съобщя истината. Не знам дали постъпих правилно, но…

Нарин не знаеше колко дълго седя на дивана. Възможно е да беше половин час, един час, два часа. Степените в промяната на времето винаги изненадват човека, непостоянството му се проявява в промяна през всеки един миг. Понякога се сгъстява като клей, а понякога се разрежда като пара. Може да стане леко като перце, или тежко като камък. Можеше да застине неподвижно като езеро, или да избухне като газ гризу. Даже ако поискаше, можеше съвсем да спре.

— Ако искаш мога да остана с теб до сутринта.

— Не, няма нужда, върви си.

— Сега ли?

— Да, така или иначе скоро ще съмне. Искам да кажа… Знаеш, ние не бяхме съвсем като семейство. Не бяхме привързани един към друг. Да кажа, че не се обичахме изглежда странно, но е така. Затова няма нужда да се тревожиш за мене. Ще го преодолея.

— Искаш да кажеш, че не изпитваш тъга?

— Не знам… В момента не мога да разбера какво чувствам. Като странен сън е…

— Добре, тогава ще вървя. Ако ти трябва нещо или, не знам, ако искаш да поговориш с някого, обади ми се.

— Добре — каза Нарин и стана да го изпрати. Вървяха към вратата и стъпките им отекваха по дървения под на тъмния хол. Когато Фърат отвори входната врата, на Нарин й се стори, че вътре влязоха черни сенки и отстъпи няколко крачки назад. Сенките се спуснаха и започнаха да я задушават. Дърпаха надолу цялото й тяло, увисваха на вътрешните й органи и се люлееха на тях. В тъмното видя очите на майка си. Бяха живи като пенещо се кафе.

Един вик се откъсна от устните й и тя изкрещя:

— Не си отивай, за бога, не си отивай.

Фърат я прегърна и сълзите потекоха от очите на Нарин. Видя Мехмет, който куцаше с патерицата си, Шадийе, която решеше косата си пред огледалото, Реджеп, който биеше Хатидже, Хатидже, която тичаше към болницата, пищеше за Мехмет и викаше с цяло гърло: „Оскърбих бог!“, Нарин тичаше след майка си, Реджеп пушеше цигара пред портата, Шадийе вдигаше уплашено ръката си към устата, Мехмет бягаше по игрището, Нарин носеше синьо-бялата рокля…

Докато стоеше вкопчена във Фърат и плачеше, лица и спомени преминаваха отдясно и отляво, отгоре и отдолу и удряха ръцете, краката и тялото й като твърдо люспести влечуги. Зад всяко лице се появяваше друго лице, а зад всеки ден, друг ден. Ако Фърат не я беше завел в банята, за да измие ръцете и лицето й, нямаше да се успокои. Студената вода се плисна в лицето й, помогна й да дойде на себе си и да осъзнае, че това бе само плод на въображението, но не можа да спре плача й.

Фърат я сложи да легне в леглото, седна до нея и попита:

— Искаш ли да повикам Дениз?

— Не, моля те, не викай никого.

— Ако се притесняваш за това, че ще ме види тук, ще си тръгна. Можеш да кажеш, че си го научила от някой друг.

— Не.

— Но ако поговориш с нея може да се почувстваш по-добре. Мен не ме бива много да утешавам хората.

— Моля те, не я викай, става ли? — каза Нарин и издърпа юргана до врата си.

— Добре.

— И няма нужда да ме утешаваш. В момента не искам да говоря с никого. Искам просто някой да помълчи с мен.

Нарин заспа в стаята си, Фърат легна на дивана в дневната и затвори очи. Нощта, започнала като весел рожден ден, свършваше в дневната на дом, в който влизаше за първи път. Добрите и лоши изненади се спотайваха навсякъде.

Когато отвори очи от докосването на една ръка до рамото му, слънцето се бе вдигнало доста високо в небето, а на светло дневната изглеждаше още по-празна. Нарин стоеше над него и сините й очи го гледаха.

— Добър ден — каза Фърат и седна на дивана.

— Добър ден. Искам да те попитам нещо.

— Питай!

— Може ли днес да дойда с тебе в Яслъхан?



Седмици наред, всяка нощ Нарин се събуждаше от кошмари. Винаги сънуваше един и същи сън. Майката на Фърат стискаше косата й, пищеше с цяло гърло, влачеше я чисто гола по улиците и я показваше на всички. Бедното момиче се събуждаше цялото в пот, подскачаше в леглото и пищеше. И разбира се, майка й, брат й и сестра й също се събуждаха от този писък. Когато едно и също нещо продължи да се случва почти всяка нощ, Мехмет си взе завивките и отиде да спи на пейката в двора, а Хатидже започна да се страхува, че някой е направил магия на дъщеря й. Ако бяха само кошмарите, нямаше изобщо да им обърне внимание, но напоследък Нарин започна да линее; не ядеше, не пиеше, не се смееше, не говореше. Не знаеше, че дъщеря й се събужда всяка сутрин с надеждата да види Фърат и си ляга вечер разочарована, търсеше и намираше други обяснения за потиснатостта й.