В кухнята Нарин обясняваше това на Атъф, който беше влязъл през вратата на жилището на Дениз само пет минути след нея, а купонът още не беше започнал. Вътре бяха само осем човека и бутилките и чашите в този момент се подреждаха на масата. Нарин се беше втурнала в кухнята, за да е по-далече от Ърмак и Фърат, които избираха музика в дневната, като беше завлякла със себе си и Атъф. Когато Ърмак влезе в кухнята, те внимателно режеха краставици и моркови и едновременно с това си бъбреха.

— Изглеждаш наистина великолепно — каза Нарин на Ърмак. Атъф кимна в знак на съгласие.

— Казваш едно и също за двайсети път — отговори Ърмак и избухна в смях.

— Какво да направя, харесвам роклята ти. Много добре ти стои. — Нарин не лъжеше. В кремавата мини рокля и с коса, високо вързана на конска опашка, онази вечер Ърмак наистина разпръскваше светлина наоколо. Нарин не можеше да си спомни да е виждала Ърмак толкова хубава.

— Любовта ми се отразява добре. Само виж това! — и Нарин показа китката си, на която имаше часовник Картие.

— Красив е. Фърат ли го купи?

— Стига си се преструвала, ти си му казала да ми го купи.

Нарин се усмихна и каза:

— Със здраве да си го носиш!

Ърмак обви с ръце шията на Нарин, прегърна я силно и прошепна:

— Толкова съм щастлива.

Нарин беше сигурна, че казва истината; като се има предвид, че беше прегърнала дори нея, наистина трябва да беше на седмото небе.

— Дано някой ден ти и Дениз да сте толкова щастливи, колкото мен — каза Ърмак.

— Ние не искаме да сме щастливи.

Ърмак свали ръцете си от врата на Нарин и погледна сестра си, която влизаше в кухнята.

— Ние искаме да правим купони, да пием, искаме да се напием и да изгубим нашите часовници Картие — продължи Дениз и като посочи празната бутилка от Йегер-майстер в ръката си, добави: — Освен това не искаме празни бутилки, които се преструват на пълни. Атъф, извинявай, че те притеснявам, но можеш ли да отидеш да купиш още от тези? Иначе сестра ми ще започне следващата си година без Йегер и цялата година ще върви зле.

— Веднага! — съгласи се Атъф. — Аз също съм суеверен, затова те разбирам.

Когато всички излязоха от кухнята, Нарин отново насочи вниманието си към морковите. Беше лесно да нарежеш краставици по дължина, но се дразнеше, че Дениз бе настояла за морковите. Беше абсурдно да пиеш алкохол с галони и да ядеш моркови с него, защото било здравословно. Кой би ял моркови, когато има толкова мезета, чипс, различни видове сирена и цял куп хапки?

— Къде са пепелниците?

Нарин едва не си поряза пръста при внезапното влизане на Фърат.

— Ей там, отвори чекмеджето, там!

Фърат отвори чекмеджето, което Нарин беше посочила и като извади един пепелник, попита:

— Още ли си сърдита?

— Не, не съм. Ако искаш занеси всичките пепелници в дневната. Ще има нужда от тях — каза Нарин.

— Този тип не е ли доста млад за теб?

— Кой тип?

— Онзи, с което се появи във вестника.

— Ти с колко години си по-голям от Ърмак?

— Седем години.

— Нямам други въпроси!

— Не е същото, той е още момче. Не виждаш ли как се държи? Нещо като умствено недоразвит!

— Ърмак също не е Айнщайн! — сопна се Нарин. — И ти казвам за последен път, между мен и Атъф няма нищо.

— Разказвай тия на старата ми шапка!

— Стига си ял морковите, от два часа ми се разказа играта да ги режа.

— Дай, аз ще го направя — каза Фърат. Лицето му беше начумерено, когато се наведе и взе ножа от ръката й.

— Благодаря ти. Ще отида поне да подредя хапките. На Дениз не й пука за тази страна на нещата. Кани хора, раздава заповеди и после чака някой да свърши всичко. И този някой обикновено съм аз. Не обръщай внимание че се оплаквам, всъщност обичам да съм полезна…

Разбра, че Фърат няма намерение да говори, млъкна и двамата работиха мълчаливо. Нарин се чудеше защо не е в настроение, но не го попита. Опита се да се развлича като подреди хапките със сьомга до тези със скариди, тези със скариди до другите с аншоа, тези с аншоа до предишните с рокфор, а червените — не знаеше с какво са — до онези с Рокфор. Подреждаше последната редица, когато Атъф подаде ръка покрай вратата на кухнята, показа синя бутилка и извика:

— Не можах да намеря Йегер, скъпа, затова купих нещо, което се казва Афтършок.

— Добре, остави го на масата — каза Нарин.

— Скъпа, а? — тонът на Фърат беше саркастичен.

— Той така си говори. Не е специално към мен.

— Сигурен съм.

— Ще ги занеса в дневната. Морковите поверявам на теб — каза Нарин и докато излизаше от кухнята й се стори, че чува Фърат да мърмори нещо през зъби. Не беше съвсем сигурен, но като че каза „Мамка му!“

В по-късните часове на нощта и Нарин разбра, че Атъф не беше казал „скъпа“ случайно. Където и да отидеше тя, той вървеше след нея и по най-дребни поводи докосваше било ръката, било кракът й или се приближаваше до ухото й, за да каже нещо. Забелязваше, че Фърат ги наблюдава и става все по-навъсен. По някое време Дениз дойде при нея и попита:

— Какво има, какво става с Атъф?

— Нищо не става. Не престава да ми досажда.

— Харесваш ли го?

— Майтапиш ли се!

— Не изглежда така.

— Какво да направя? Да го напляскам ли?

— Хайде! Забавлявай се, разбира се. Между другото, Фърат и Ърмак се скараха преди малко.

— Защо?

— Фърат заминава за Яслъхан утре сутринта. Баща му имал някакъв парцел земя, която щял да продава.

— И?

— Сестричката ми се цупи, че не й е казал по-рано.

— Значи затова е навъсен като облак — измърмори Нарин. Беше разочарована. Бе свързвала лошото му настроение с присъствието на Атъф и тайничко бе щастлива.

— Вероятно — каза Дениз и тръгна към двамата мъже, които стояха в ъгъла на дневната. Нарин знаеше, че от известно време си пада по по-високия. Ърмак отиде при сестра си и остави Фърат сам на дивана до масата. Нарин седна до него.

— Разбрах, че ще ходиш в Яслъхан.

— Кой ти каза? — Фърат беше нервен.

— Дениз ми каза.

— Колко бързо се разпространяват тук новините.

— Защо си сърдит? Исках да те помоля за нещо.

— Какво?

— Щях да те питам дали можеш да се отбиеш към нашата улица, когато се върнеш в Яслъхан? Не знам дали са още там, може да са се преместили. Би ли поразпитал?

— Защо не отидеш да провериш?

— Не искам да се свързвам с тях или нещо от сорта, просто искам да знам. Би ли го направил?

— Не знам. Ако ми остане време, ще отида.

— Ако ти остане време ли? Говорим за една шепа град. Няма да ти отнеме дори половин час, за да идеш до там и да провериш. Не те моля за нещо трудно.

— Добре, ще отида да погледна, не се тревожи — каза Фърат, изправи се раздразнено от дивана и тръгна към Ърмак. Нарин наблюдава без да откъсва очи как двамата се прегръщат. В продължение на минути стояха притиснати един до друг. Влюбената двойка се беше сдобрила.

— Нищо ли не пиеш? — Атъф неочаквано се беше появил до нея. Нарин се откъсна от мислите си, върна се в настоящия момент, усмихна се сладко и отговори:

— Ако ми донесеш нещо, ще пия.

Тази нощ имаше нужда някой да я поглези.

— Какво искаш?

— Водка с Ред Бул и малко ябълков сок. Но сложи повечко водка!

— Какво се опитваш да забравиш?

— Не се опитвам да забравя, опитвам се да си спомня.



Яслъхан, 1991 г.

В онази година, вечерта на дванадесети юли, в седем и десет на вратата се почука и когато Нарин видя, че никой, освен нея не се размърдва, стана неохотно и излезе от стаята. Щом майка й и Шадийе седнеха пред телевизора, никой не можеше да ги помръдне от местата им. Стояха приковани на тях като омагьосани.

— Търся Мехмет — каза Фърат с усмивка.

Нарин беше толкова изненадана, че отвори едновременно устата и очите си. Беше живяла цели седем месеца, мечтаейки за мига, в който отново щеше да го види. Беше написала стотици различни сценарии, свързани с това, но в никой от тях Фърат не тропаше на вратата на къщата им. В някои той се появяваше неочаквано пред нея на улицата, в други я чакаше пред училището. Срещаха се в бакалница, в микробуса, на пазара. Всъщност веднъж дори си беше представила, че се срещат в офиса на Неджати, но нито веднъж не й хрумна, че ще го завари да стои така на вратата. Стоеше срещу нея, облечен в поло със същия кафяв цвят като очите му, беше наклонил леко главата си надясно и на устата му имаше едва доловима усмивка.

— Мехмет не е ли тук?

— Брат ми е в кафенето — успя да каже Нарин, когато гласът й се върна.

— Къде са другите? — прошепна Фърат.

— Вътре, гледат телевизия.

— Хайде, ела да се поразходим малко.

— Не, не мога да излизам по това време — каза Нарин, а същевременно бе готова да върви до края на света с него.