От една страна бедността парализираше Хатидже, но от друга — това й пречеше по цял ден да мисли за бягството на Реджеп. Разбира се, плачеше скришом през нощта, вечер, когато всички мъже се прибираха по домовете си, тя имаше чувството, че се задушава, но все пак се справяше. Ако не чуваше как Ердоган вие на умряло по цели нощи за Юмюхан, щеше да се оправи по-бързо, но в такова малко място, това бе невъзможно. Всеки, който идваше и я питаше как е, докарваше темата до Ердоган. Огньове избухваха вътре в Хатидже, когато казваха „Мъж, но направо е разбит от нещастие. Каква жена била, бе! Какво пък толкова има в тази Юмюхан…“ В нейните очи мъката на Ердоган беше тайна възхвала на Юмюхан и от това кръвта й кипваше. И как само! Той минаваше покрай къщата й с увиснали рамене, сякаш му бяха потънали гемиите, а на нея отвътре й идваше да го тресне по главата с металния съд за изваряване на бельото. Винаги когато мъжът я погледнеше, на нея й се струваше, че я гледа Юмюхан, с тези неверни кафяви очи. Сигурно защото с години бе съзерцавал жена си с такава непресъхваща страст, Юмюхан беше обсебила очите на Ердоган.

Подмятанията на съседите: „Сега Ердоган ще вземе Хатидже“ бяха стигнали до ушите й. Тези думи я нараняваха, не защото тя не желаеше подобно нещо, а защото знаеше, че дори да умира, Ердоган не би се оженил за нея. Сякаш не й стигаха собствените й ядове, ами трябваше да понася и присмеха на всички хора. Финансовото им положение, и без това лошо, беше станало далече по-лошо. Ако Дебелият Неджати не пъхваше от време навреме в ръката и по някоя и друга пара, щяха да си лягат гладни. Двамата братя на Хатидже й бяха обърнали гръб. И то какво обръщане! Двамата вече не дори отваряха на сестра си. Пред вратата Хатидже чуваше шепотът им, долитащ отвътре, но нямаше какво да направи, освен да каже:

— Да пукнете дано!

Мехмед беше излязъл от болницата и беше изчакал възстановяването си в къщи без изобщо излиза в продължение на два месеца. Говореше малко, никога не се усмихваше. Сякаш Реджеп не бе взел гнева със себе си, когато беше заминал, а го беше оставил на сина си. Толкова раздразнителен беше станал Мехмет. В края на втория месец беше започнал работа при железаря, където беше работил преди, срещу половината от онова, което бе изкарвал по-рано и никак не беше доволен от това положение. Мършавият железар се бе възползвал от отсъствието на Реджеп и от бедността им. Мехмет с усилие се сдържаше да не го стисне за гърлото и да го убие. Тъй като не можеше да го направи, на хората вкъщи и денем, и нощем им излизаше през носа. Разбира се, не беше лесно да се озове отново сред прашните рафтове, след като бе чакал деня, в който щеше да отиде във Фенер, но на кого в този дом животът бе показал своето добро лице?

Нямаше кой да им протегне ръка, освен Неджати. Естествено, неговите средства не позволяваха да поеме напълно цялото семейство. Но все пак това, което правеше, не беше малко. Каза на Хатидже да идва веднъж седмично да помага на жена му с домакинската работа, а на Шадийе, която отдавна търсеше възможност да напусне училище, намери работа в сладкарницата, но нямаше намерение да наруши обещанието си пред Джемал ходжа и упорито не се съгласяваше Нарин да прекъсне учението си. Ако Нарин напусне училище, той ще спре да им помага — така им беше казал. Никой нямаше смелост да противоречи на Неджати.

Доброто и злото вървят ръка за ръка, може би заради това Нарин и Шадийе изживяваха най-щастливите дни в живота си. Нямаше кой да се разправя с тях и двете се възползваха в пълна степен от свободата си. Шадийе флиртуваше със сина на собственика на сладкарницата, а Нарин непрестанно мислеше за Фърат. Не го беше виждала нито веднъж след онази целувка в двора на болницата, но и без това й трябваше време да може да попие щастието, което беше изпитала. Досещаше се, че Фърат е заминал за Анкара, защото започваше вторият семестър, но разстоянието между двамата не й пречеше да мечтае за него по цял ден. Хатидже сподиряше с тревожен поглед своите израстващи, разцъфтяващи дъщери, мислеше: „Вече пораснаха“ и въздишаше. Имаше намерение да ги омъжи и двете още при първа възможност. В такова малко селище беше въпрос на време едно момиче, растящо без баща, да си спечели лоша репутация. Ако за тях отговаряше Реджеп, никой не можеше и дума да каже от страх, но сега те бяха изоставени.

Един ден, когато Нарин се върна от училище, се озова лице в лице с Мехмет. Брат й беше протегнал крака и седеше на дивана. Беше сложил патерицата до себе си като трети крак.

— Защо не си на работа? — попита Нарин.

— Напуснах.

— Напусна ли? Защо?

— Тебе какво те интересува? Моя си работа дали да напусна или не.

— Мама ще те спука от бой…

— Ще я спукам аз от бой! — викна Мехмет и размаха заплашително патерицата срещу Нарин. — Не трябваше да позволява наследството ни да отиде при вуйчовците ни, нито на татко да избяга от къщи. Заради нея изпаднахме в това положение.

— Добре, бе! — каза Нарин. — Прави каквото искаш, не ми пука!

— Трябва ли цял живот да слугувам на железаря за жълти стотинки, за да ви гледам? Аз да не съм ви баща? Грижете се за себе си. Вървете всички да работите. И ти работи, и мама. Не се надявайте на мене за пари.

— Браво на тебе! — отвърна раздразнено Нарин. — Като че ли много ме засяга.

Щеше да каже, че Шадийе изкарва повече пари от Мехмет, но замълча.

— Аз ще направя друго.

— Какво ще работиш?

— Ще видим. Имам няколко идеи.

Хатидже се прибра вечерта, научи, че Мехмет е напуснал работата си, заудря колената си и закрещя:

— Горко ми! Ти си същият като Реджеп, този твой баща. Той не можеше да се задържи на никоя работа и ти ще си като него.

— Татко избяга от твоята грозотия. Избяга от това твое черно лице. И дядо не ти остави пари, защото си грозна — отвърна Мехмет.

Хатидже скочи от място и цапна сина си, след което го стисна силно за ушите. Държейки ушите му в шепите си, започна да друса главата на момчето напред и назад. Брат й изглеждаше толкова глупаво, че Нарин не се сдържа и се изкикоти. Точно в този момент Мехмет освободи ушите си и както беше седнал, блъсна майка си с такава сила, та беше чист късмет, че се размина на косъм с печката, преди да се простре на пода. Нарин спря да се смее, а плашливата Шадийе както винаги сложи ръка на устата си и започна да плаче.

— И това ли трябваше да ми дойде до главата? — завайка се Хатидже на мястото, където падна. Заудря се в гърдите, започна да се люлее насам-натам, като говореше сама на себе си: — Това ли трябваше да изпитам от този, когото съм родила? Трябваше ли родният ми син да вдигне ръка срещу мене? Вземи ми живота, божичко мили, вземи го, да се спася вече.

— Не продължавай! — кресна Мехмет, но преди да успее да довърши думите си, патерицата до него се вдигна и стовари върху главата му. Нарин удряше брат си отново и отново, викайки:

— Точно си мислехме, че сме се освободили от татко, с тебе ли трябва да се разправяме, кучи сине? Ако още един път ни удариш, повярвай ми, със собствените си ръце ще взема безполезния ти живот.

От лицето, очите й, от цялото й същество бликаше ярост, сякаш не тя се беше смяла и забавлявала преди малко. Притиснат между стената и Нарин, Мехмет нямаше възможност да се изправи и да отвърне на ударите. Черната Хатидже увисна на кръста на Нарин, за да я отдели от брат й, защото Мехмет можеше да влезе в болницата за втори път. Но когато Хатидже увисна на кръста й с цялата си сила, Нарин политна назад и остана беззащитна за ударите на Мехмет. Докато брат й я налагаше здраво, Хатидже не си помръдна пръста, за да спаси Нарин. Нарин се опитваше да се запази от ритниците и юмруците, които заваляха върху тялото й и същевременно се опитваше да защити лицето си, за да може когато следващият път Фърат я погледне, още да я харесва. Най-сетне, когато имаше тази възможност, тя не пропусна да изкрещи на Хатидже и Шадийе, които се бяха сгушили една в друга в ъгъла:

— Да ви сера в устата! Да ви сера в устата, животни такива! Ще избягам и ще се махна оттук и после няма да се обърна назад, ако ще да умирате!

Тринадесета глава

Откакто пенсионираният големец, който живееше на долния етаж, стана сенилен, броят на съседите, които се оплакваха от партитата на Дениз намаля, но определено не беше стигнал нулата. Ако човек не искаше да оглушее, нямаше да пожелае да живее до Дениз, и това си беше съвсем естествено. Силната музика, която бумтеше от апартамента, падналите пред вратите, заспали или викащи пияници, дрезгавият смях и смахнати откачалки, които паркираха колите си така, че запречваха пътя на други коли… Дениз преспокойно можеше да бъде класирана като кошмарът на квартала и Нарин направо се възхищаваше на необикновения успех на приятелката си в справянето с проблема. Ако друг беше на нейното място, той отдавна щеше да бъде даден под съд или пребит от разлютен съсед, но Дениз убеждаваше дори хора, които идваха пред вратата й с пяна на уста от гняв — на колкото и години да бяха — да влязат вътре; сприятеляваше се с тях и се грижеше да напуснат дома й щастливи. Някак си успяваше да спечели сърцата и на тези, които изказваха възмущението си щом я видят на улицата. Дори полицаите от участъка, на които до гуша им беше дошло години наред да бият път до вратата на този дом, вече не се помръдваха от мястото си; звъняха по телефона и я молеха да намали музиката. Удивително звучи ако някой като Дениз, който не избягва свадите по какъвто и да е повод, който има безочието да удря шамари на средно двама таксиметрови шофьори седмично, и думата „сприхав“ е твърде слаба да го опише, полага действително старание, за да поддържа гладки взаимоотношенията си със съседите. Как е възможно — не е лесно да се проумее, че успяваше да се представи толкова скромна, даже ако се наложи можеше да се подмазва. Но Нарин я разбираше, защото беше наясно колко много Дениз харесва да живее в този дом и по този начин. За да поддържа стила си на живот беше готова да лиже задниците на съседите, да подкупва полицаите от участъка, да изпраща цветя на хора, които току-що се бяха нанесли, да се интересува от здравето на по-възрастните и да помага на слепите да пресекат улицата, ако бе необходимо.