Колкото повече продължаваше този разговор, толкова повече на Нарин й писваше и се чувстваше съвсем отчаяна.

— Добре, Ерол бей — каза и затвори слушалката като се надяваше шефът й да не се досети какви проклятия изрича наум по негов адрес.

Беше изключително разстроена; телефонът не спря да звъни през целия ден, а нейните приятели, които постоянно се обаждаха, за да я дразнят, слагаха сол в раната. Най-лошата част беше осъзнаването, че многото гласове не вярват на онова, което им казва Нарин. При положение, че не можеше да убеди собствените си приятели, че им казва истината за тази ситуация, как би могла да я обясни на хора, които въобще не я познават?

Вдигна вестника и внимателно прегледа новината отново. На снимката и двамата се смееха и макар Нарин да не искаше да го признае, изглеждаха повече като двама влюбени, отколкото като адвокат и клиент. Следобед се наложи да си изключи телефона, за да може да се концентрира върху работата си. Беше се уморила на всеки да повтаря едно и също нещо. Изобщо не се изненада, когато на вратата се почука и влезе Дениз. Знаеше, че е героиня на деня в типа истории, които така допадаха на Дениз.

— Можеш да убедиш всички, че между вас няма нищо, но никога няма да убедиш мен. Какво симпатично момче! — каза Дениз. — И защо отричаш? Ако ти е гадже, значи ти е гадже, на кого му пука?

— Да, права си, на кого му пука? Добре, защо всички смятат, че лъжа в случай, в който няма нужда да се лъже?

— Не се знае как стоят нещата при теб, може да си намислила нещо.

— Не говори глупости! Знаеш ли на колко години е мъжът?

— Не, но знам, че е много малък.

— Двайсет и четири, и ти се заклевам, че случаят е както ти го разказах току-що. Между нас няма нищо, разбра ли? Измъкнах го от полицията, той настоя да отидем да яде чорба и се наложи да го заведа. Това е всичко! Дори онази нощ обещах да го запозная с тебе.

— С мене?

— Да, държанието му и отношението му ми напомни за теб и аз му го споменах. Той поиска да се запознаете.

— Добре, тогава запознай ни.

— За бога, Дениз, ние просто бъбрехме.

В този момент иззвъня вътрешният телефон и Нарин отговори. Затваряйки изгледа кръвнишки Дениз и каза:

— Не се тревожи, ей сега ще се запознаете. Той е дошъл тук.

Атъф влезе, носейки бяла орхидея, а Дениз вече беше сложила на лицето си своето най-подкупващо изражение.

— Здравей — каза Атъф.

— Това цвете е да благодариш или да се извиниш? — рязко попита Нарин.

— Това е, за да ти благодаря, а утре ще донеса друго за извинение — засмя се Атъф и като се обърна към Дениз попита: — Все такива красиви жени ли работят в тази фирма? — Изглеждаше в добро настроение и сърдитото лице на Нарин очевидно не му направи ни най-малко впечатление.

— Аз не работя тук. Казвам се Дениз, приятелка съм на Нарин — каза Дениз и се ръкува с Атъф.

Веселият им разговор раздразни Нарин, която и без това беше напрегната и затова не се забави да разпръсне дружеската атмосфера, а попита Атъф с възможно най-гадното си изражение:

— Ти какво правиш тук? От сутринта се мъча да обяснявам на всички, че между нас няма нищо, а ти се появяваш в офиса с цвете, сякаш искаш да ме изкараш лъжкиня.

— В такъв случай напразно си говорила до прегракване от сутринта. Казах на журналистите, че си моят адвокат и че си ме освободила от полицията снощи. Утре ще го напишат.

— Наистина ли каза това?

Атъф повдигна рамене.

— Да. Защо да не го кажа? Това е истината, нали?

— Благодаря ти, — отговори Нарин — наистина съм ти благодарна.

Изведнъж огромен товар падна от нея. Защо не се беше обадила на Атъф веднага щом видя вестника? Трябваше да се досети, че този мъж, който не се спира пред нищо, щеше да съумее да оправи нещата. Почувства угризение, че се бе държала грубо с него и за да разведри обстановката, каза:

— Бях рязка с теб, извинявай. Цветето е красиво, благодаря ти. Нали знаеш онази приятелка, за която ти разказвах снощи, онази, с която искаше да се запознаеш… Е, ето я, Дениз. Наскоро пострада при катастрофа, затова лицето й е такова.

Дениз погледна Нарин смутено. Макар че лицето й беше много по-добре в сравнение с първите дни, то все още изглеждаше малко странно.

— Надявам се скоро да се оправиш и се радвам, че се запознахме — каза Атъф на Дениз. — Снощи тя постоянно повтаряше, че се теб ще си допаднем идеално.

Нарин го бе казала само веднъж, но беше толкова щастлива от това, че е отървала кожата си, та не сметна за нужно да го поправи.

Дениз се усмихна сладко и изчурулика:

— Щом тя го е казала, значи е истина, защото Нарин ме познава много добре.

Нарин премести поглед, флиртуването беше толкова естествено за това момиче, колкото храната и водата. Беше дошла на този свят да се забавлява, да организира купони и да се запознава с хора; бягаше от всичко, което беше лошо или скучно и тичаше след нещата, които обещаваха само удоволствие.

Нарин се облегна назад и започна да наблюдава как Дениз завързва ново приятелство и макар да беше ставала свидетел на това стотици пъти, не можеше да не се изненадва всеки път. Атъф и Дениз напредваха в разговора, сякаш бяха приятели от четиридесет години, бяха забравили за присъствието на Нарин.

— Нар, доведи и Атъф на партито вкъщи в петък! — каза Дениз. Очите й искряха.

— Не мога да го доведа, защото и аз няма да дойда — отговори Нарин. Това й идваше в повече. Не беше виждала Фърат от деня, в който се скараха по телефона, задето й се беше обадил докато тя все още беше у Дениз, и нямаше намерение да го вижда.

— Дааа, ще дойдеш.

— Не, няма — процеди през зъби Нарин и погледна Дениз, сякаш ще я убие.

— Но това е рожденият ден на Ърмак.

Нарин се хвана за главата и каза:

— О, боже, този петък ли е? Кълна, се, бях забравила…

— Но ще дойдеш, нали?

— Разбира се, че ще дойда. — Знаеше, че няма друг избор.

— И ще доведеш и Атъф.

Нарин погледна Атъф, а Атъф се усмихна.

— Може да дойде и сам — отвърна Нарин. — Доколкото знам, има разрешение да излиза нощем.



По онова време бягството на Червенокосия Реджеп с Юмюхан зае място в живота на хората от цяло Муратели като незабравимо събитие. Направи безцветния им живот пъстър, а мрачните им разговори — по-сладки. Огънят изгаря мястото, където падне и осветява всичко наоколо. И този път стана така. Докато Хатидже и Ердоган изгаряха от болка в двете съседни къщи, съседите им се заеха със случката във всичките й измерения, разнищваха я отвсякъде, превъртаха я и я оглеждаха отново отгоре, отдолу, отляво и отдясно. Когато видеха Ердоган, сина му, Хатидже, Шадийе или Нарин, спираха да говорят; пред тях казваха: „Уви, жалко“, а зад гърба им се смееха и разкрасяваха историята преди и след инцидента с цялата сила на въображението си. Как през последните две години Реджеп ходел в къщата на Юмюхан всеки следобед, как след като избягали от къщи, заедно заминали за Анталия. Истината в цялата работа беше, че никой не знаеше нищо. В малката като дядовата ръкавичка улица бе имало скрита за всички договорка, без дори и най-прозорливите хора да узнаят и тъкмо това никой в махалата не можеше да разгадае. Няколкото жени, които си мислеха, че Реджеп се усмихва само на тях, прехапваха устни, а няколкото мъже, които се развеселяваха, щом видеха Юмюхан, усетиха болка отвътре. Като се изключи това, нямаше много хора, които да почувстват в дълбините на сърцето си състрадание към съсипването на две семейства. Причината да продължават да се питат какво ще прави Хатидже сега, какво ще стане с Ердоган, какво ще стане с децата им, не беше тревога за изоставените, а защото не искаха историята да свърши до тук. Вземаха си слънчогледовите семки, сядаха до прозорците и тихо вперваха очи в двете къщи, застанали една до една. Филмът беше вълнуващ, а те бяха още по-развълнувани. Гледаха жилищата — едното варосано в бяло, а другото боядисано в синьо, потъваха в мисли и пуфкаха цигарите марка Биринджи. Дърпаха настрани пердетата си и наблюдаваха как Мехмет се прибира вкъщи, куцайки със сакатия си крак. Когато идваше време за ядене, чукаха на вратата на Хатидже под някакъв предлог, за да видят какво ядат. Без Реджеп на руля двете хубави момичета изглеждаха още по-хубави в очите им, а Хатидже бе станала още по-грозна.

Хатидже усещаше очите, които я следяха, но Ердоган не беше в състояние да забележи дори и светът да се беше подпалил. Той живееше и дишаше с мисълта за Юмюхан и се опитваше да проумее как беше възможно да му дойде до главата такова нещо. Най-силно го изумяваше, че Юмюхан бе затворила сина им в бараката за дърва, когато си бе тръгнала. Просто не можеше да повярва. Тази любяща жена, която трепереше над сина си, го беше заключила като някаква безсърдечна кокетка на онова място, черно като гроб, и бе заминала без дори да се обърне назад. Беше го направила, за да не може детето да излезе и да съобщи „Мама си тръгна!“ и Ердоган да не може да тръгне след тях. Това показваше до каква степен любовта към Реджеп бе почернила сърцето на жената. Юмюхан, на която сърце не й даваше да изостави котенца да мяукат вън на студа, бе превърнала в камък сърцето си за своя син. Ердоган плака толкова, че очите му се разводниха. Лицето му изгаряше от солта в сълзите и бузите му станаха гнойни рани. Рида дни наред, от вечер до сутрин и от сутрин до вечер. Ставаше и плачеше, обръщаше се и плачеше, лягаше и плачеше, и даже докато си миеше лицето също плачеше. От деня, в който се роди, съществуваше една-едничка благословия на света, и тя бе Юмюхан. Без нея какъв смисъл имаше това постоянно страдание да разбърква цимент в студа и да излива бетон? Жена му караше слънцето да светне с една от нейните усмивки, а разпуснеше ли коси до кръста, птиците запяваха. В действителност нито слънце светваше, нито птици запяваха, но толкова Ердоган обичаше Юмюхан. Потърсите ли, няма да намерите един мъж дори, който да обича жена си колкото него, не само в квартал Муратели, но и в целия обширен Яслъхан. Ако не беше синът му, още в нощта, когато Юмюхан избяга с Реджеп би се хвърлил в река Яслъ и щеше да премине в другия свят преди те да пристигнат до мястото, за където бяха тръгнали. Дълго мисли за това, но не можа да открие в сърцето си сила да остави сина си сам-самичък. По същата причина продължи да става рано всяка сутрин и да ходи на работа.