— Няма да се върне — каза Хатидже. Очите й бяха помътнели като блатна вода. — Замина си завинаги моят Реджеп…

— Хатидже, влез си вкъщи, виж, всички са се свили до прозорците и вратите и те слушат какво говориш. Няма да излезеш от устата им. Срам за децата ти, искаш всички да те одумват ли? Утре ще намерим начин, ще се обадим тук-там. Гледай сега, с две ръце ти се подписвам, че Реджеп ще се върне след два-три дни с подвита опашка.

— Истината ли говориш? Ще се върне ли? Или ти е казал нещо преди да тръгне? Каза ли, че ще се върне? — Хатидже не питаше, тя молеше.

Гледаше Ердоган нещастната съпруга на своя приятел срещу него, готова всеки момент да превърти и не беше в състояние да претегля думите си или да бъде внимателен какъвто винаги е бил, но нямаше и смелост да излъже безочливо. Хвана Хатидже за ръката и я избута в двора.

— Не, не, Хатидже, не, сестро! Не ми е казал нищо, ако ми беше казал, щях ли да го пусна да върви? Но си го познавам аз Реджеп. Първо предприема нещо, после мисли дали е възможно. Акълът му идва по-късно. Затова се успокой и иди при децата си. Виж, казвам ти, след два, хайде три дни да са, Реджеп ще влезе през тази врата. И ти ще ми речеш, че е станало така, както съм ти казал.

Хатидже се вкопчи за тази сламка на надеждата, протегната пред нея. Ердоган каза „Хайде, лека вечер!“ и излезе от къщата, а Нарин и Шадийе, които стояха притиснати в краката на големия диван в стаята и, затаили дъх, слушаха разговора в двора, се спогледаха.

— Видя ли, татко щял да се върне — каза Шадийе. Очите й бяха влажни както обикновено.

— Ще се върне друг път!

— Ще си дойде, како, ще размисли по пътя и ще се осъзнае… Чу батко Ердоган…

— Не говори глупости! За какво има да мисли, че да се осъзнае? И по-добре да не се връща. Така ще се спасим — сопна се Нарин на сестра си и не само се сопна, ами я плесна по главата.

В този момент влезе Хатидже. След като беше разговаряла с Ердоган, малко се бе поуспокоила и укротила. Избърса лицето и очите си, свали шала и го сложи на една страна, върза косата си на опашка, отиде и седна на дивана срещу момичетата. Загледа се в ръцете си в скута, от време на време въздишаше и мръщеше лице под тежестта на лошите мисли, изпълнили ума й.

— Не тъгувай, мамо, ще видиш, татко ще се върне — каза Шадийе с треперещ глас. — И чичо Ердоган каза, че по-късно ще му дойде умът в главата. Ще размисли по пътя и ще си дойде.

Каза това и хвърли страничен поглед към кака си.

Хатидже бавно се клатеше напред-назад, сякаш не беше чула какво каза по-малката й дъщеря.

— Ще си дойде, нали, како?

Въпросът увисна посред стаята. Мина дълго време и от Нарин не дойде отговор, Хатидже повдигна очи и впери в нея враждебен поглед. Колкото по-дълго мълчеше Нарин, толкова по-силен ставаше ядът на Хатидже. Шадийе, която почувства напрежението във въздуха и съвсем се изплаши, ръгна с лакът Нарин и повтори въпроса:

— Нали, како? Хайде, кажи де!

След като Нарин упорито остана безмълвна, Хатидже прехапа долната си устна от гняв и започна да се изправя. Намерението й беше да сграбчи Нарин за косата и хубавичко да я разтърси, но един вик, който долетя от улицата, спря едновременно нея и времето:

— Юмюха-а-а-а-а-а-а-ан! Юмюха-а-а-а-а-а-а-ан! — виеше Ердоган.

Дванадесета глава

Откакто Фърат се появи отново преди очите на Нарин, тя мислеше за Яслъхан повече, отколкото бе мислила за него с години. Подробности, които смяташе за забравени, не само придобиваха цялост в съзнанието й, а намираха съответствие и в тялото й. Каменистите, прашни пътища тичаха под стъпалата на краката й, мирисът на печките, обгърнал тесните улички през зимата, лютеше в гърлото й. Нощната самота, уникална за малките градчета, я караше да потръпва, а звуците, долитащи от фурнаджийските лопати, в които бе гледала втренчено, докато чакаше реда си да купи хляб, отекваше в ушите й. В сънищата си се протягаше на скамейката в двора и чуваше звука от помпата, която майка й задвижваше. Сърцето й тъгуваше между варосаните стени, а дървената врата се отваряше със скърцане. По всяко време на деня през порите й извираха значими и безсмислени мигове — спомени. Дните, които смяташе, че е оставила зад гърба си, се бяха подредили пред нея; Черната Хатидже, Реджеп, Шадийе, Мехмет, Неджати, Ердоган и Юмюхан, хванати ръка за ръка, се бяха доближили на един дъх разстояние. Дни, които смяташе за погребани под пръстта на един съвсем различен живот, покълваха като нежни филизи и постоянно шепнеха: „Няма друг живот, няма друг живот, няма друг живот“. Дори синята блуза на бели райета, която секретарката бе облякла, напомняше на Нарин за Яслъхан. Преди години имаше рокля в подобен десен.

— Добро утро!

— Добро утро, госпожо Нарин.

— Защо се смееш така, Хюля?

— За нииищо! — отговори секретарката с тон, който изобщо не беше убедителен.

Нарин приближи до банката, където седеше Хюля и успя да улови уклончивия поглед.

— Няма да вляза в моя офис докато не ми кажеш защо се смееш.

— Не се смея.

— Не, не се смееш. Полагаш усилие да не се смееш — каза Нарин и изчака Хюля да отпусне мускулите на лицето си.

— Ставате известна, Нарин ханъм… — със смутена усмивка каза момичето.

— И как съм станала известна?

— Има ви във вестника.

— Мене ли ме има във вестника?

— Да, оставих го на бюрото ви. Идете и погледнете, ако не ми вярвате — Хюля се смаляваше все повече и повече зад банката.

— Ти шегуваш ли се? — попита Нарин. Не можеше да се сети за нито една причина да я има във вестниците. В случаите, с които се занимаваше на този етап, нямаше нищо, което би заинтригувало пресата.

— С вашия приятел…

Нарин я прекъсна, преди Хюля да успее да довърши изречението:

— Моя приятел ли? Какъв приятел?

— Нарин ханъм, както ви казах, погледнете вестника ако искате — каза Хюля и стана още по-малка зад гишето. — Казвам ви само какво прочетох във вестника.

Нарин с бързи стъпки влезе в стаята си. Притурката на вестника беше на бюрото й и на предната страница имаше огромна снимка, на която тя беше с Атъф — направена, докато излизаха от закусвалнята.

— Не може да бъде! — извика тя и вдигна вестника ужасена. Над новината с едри букви пишеше: „Няма да се вразуми!“, а отстрани имаше снимка на красива жена по бански. Наложи се Нарин да прочете статията точно три пъти, за да разбере какво точно става. Очевидно Атъф беше един от младежите с бурен нощен живот в Истанбул, а снимката по бански беше на манекенката, с която е от известно време. Според езика, използван във вестника, и двамата бяха известни хора и това, че Атъф си беше тръгнал призори от една закусвалня с никому неизвестна жена, бе доста важно събитие. Да видим какво щеше да каже по този въпрос неговата приятелка манекенката?

Нарин метна на бюрото вестника и чантата си, която все още висеше на рамото и, тя се отпусна на стола. Що за глупост беше това? Как може на човек да му се случи такова нещо без причина? Онази нощ не беше видяла някой да ги снима. Стисна в две ръце главата си и се опита да се успокои. Последното нещо, което би искала да се случи в живота й, беше да се появи във вестниците с някакво разглезено богаташко хлапе. Искаше й се да убие глупавото копеле и хората, изфабрикували тази история, но вместо това вдигна телефона и се обади на Ерол бей. В края на краищата всичката тази глупост се случи заради нейния шеф, и нямаше да е зле и той да се потревожи малко.

— Успокой се, мила Нарин — каза той и като доказателство за подредения си начин на мислене, започна със скоростта на картечница да изрежда какво трябва да се направи. — Ти ще напишеш изложение и ще го изпратиш, но не преувеличавай случая и не действай импулсивно, може да се нахвърлят върху тебе от инат. Новината се е появила само в един вестник, това е добре. Ще потърся мои познати в другите вестници и ще им разкажа какво всъщност се е случило. Но не можем да попречим да се появи в интернет. Затова за няколко дни може да ти създава главоболия. Не се тревожи, след една седмица никой няма да помни тази новина.

— Добре, веднага ще напиша изявление и ще го изпратя — отговори Нарин. Спокойствието на Ерол бей й беше помогнало да изпусне парата.

— Но не споменавай за полицейското управление.

— Какво искате да кажете?

— Не искам инцидентът с полицията да попада в ръцете на пресата. Тогава ще бъда поставен в много трудна ситуация пред семейството на Атъф.

— Но, Ерол бей, ако не напиша това, кой ще ми повярва? Как иначе да обясня факта, че съм била с Атъф в някаква закусвалня по това време на нощта?

—Длъжни сме да защитаваме репутацията на клиента си.

— Той не ни е клиент.

— Но баща му е.

— С други думи, моята репутация няма значение? Искате ли да ме мислят за адвокат, който до сутринта купонясва с клиентите си? Ерол бей, когато напишат името ми в Гугъл, тази новина ще излиза на първо място.

— Да разочаровам ли най-добрия си приятел и най-добрия си клиент заради инцидент, който никой няма да помни след една седмица? Моля те, покажи малко здрав разум! Не си омъжена и доколкото знам в момента нямаш приятел. Млад човек си, ще се забавляваш разбира се. Няма нужда да се прави такава драма от случката. Станалото, станало.