— Съжалявам, но аз съм само адвокат и искам да си продължа съня, който прекъснах заради тебе.

— Красива адвокатко, моля те, не ме закарвай вкъщи гладен като вълк.

— Ти наред ли си?

— Не, кълна се, не съм луд, но не можеш да си представиш колко съм гладен.

— А ти не можеш да си представиш колко ми се спи.

— Моля те…

Нарин не знаеше какво да прави с този разглезен младеж. Последното нещо, което искаше в този момент, беше да седи под луминесцентните светлини на някоя вмирисана на шкембе закусвалня.

Въпреки това каза:

— Уф, добре!

Знаеше, че с пиян човек няма смисъл да се спори. Ако не му угоди, може да не успее да го убеди да слезе от колата.

— Но след това ще те закарам право вкъщи.

— Разбрахме се — каза Атъф с доволна усмивка.

Влязоха заедно в закусвалнята в Ортакьой, Атъф бе посрещнат като филмова звезда. Нарин можеше да се досети, че този смахнат тук слага точка на всяка нощ.

— Ти какво ще ядеш? — попита смахнатият.

— Нищо — отговори Нарин.

— Аааа, тая няма да стане, моля ти се, изяж една супа. Шкембето на скара тук също е страхотно.

— Няма да ям нищо, благодаря. Не ми се яде.

За десет минути Атъф изяде две чинии супа и отгоре на всичко яде и кюфтета. Беше напълно изтрезнял, шегуваше се със сервитьорите, с хората на съседната маса и се задяваше с Нарин. На излизане от заведението Нарин си помисли, че най-неочаквано беше прекарала хубаво. Беше пет и половина, а енергията на Атъф бе неизчерпаема. Беше точно като Дениз, преродила се в мъж. Докато влизаха в колата, тя каза през смях:

— Ти си точно копие на една моя дружка!

— Коя? — попита Атъф.

— Едва ли я познаваш. Дениз… Близка моя дружка. Също като тебе обича да скитосва и няма умора.

— Жена или мъж?

— Жена.

— Хубава ли е?

— Да.

— Запознай ме.

— Много е стара за тебе.

— Няма значение.

— Добре, ще те запозная — склони Нарин. Знаеше, че ако беше казала „Няма са те запозная“, Атъф няма да смени темата докато се приберат.

— Кога?

— Уффф, вече ме караш да съжалявам, че ти казах. Ти нямаш ли си гадже?

— Аз имам много голямо сърце.

Нарин за първи път тази вечер избухна в смях.

— Ще те заведа на вечеря някой път — каза Атъф. — Защото ме спаси и още повече, че ме заведе да хапна чорба.

— Не си прави труда, ще приема, че тази нощ си ме водил на вечеря.

— В никакъв случай, ти не яде нищо.

— Хайде, слизай от колата, а аз да се прибирам в къщи и да поспя няколко часа.

— Добре, слизам, но не си мисли, че съм се отказал да ти благодаря. Лека нощ.

— Лека нощ и на теб. Моля те, не се забърквай отново в неприятности, а ако се забъркваш, гледай да е в работно време.

— Добре — обеща Атъф и смеейки се, излезе от колата; после се наведе и й изпрати въздушна целувка. Това негово действие напомни на Нарин за Фърат.



Последният човек, видял Реджеп, беше Шадийе. На третата вечер след постъпването на Мехмет в болницата, докато Нарин и Хатидже бяха на свиждане при него, Реджеп се беше прибрал вкъщи и започнал да си събира нещата, без дори да погледне Шадийе, която без особен успех се опитвала да си напише домашното. Напълнил две стари чанти с всичко, което притежава, и след като глътнал двата пръста ракия, останала на дъното на шишето в теления шкаф и последното парче сирене от бюфета, изчезнал без следа. Без нито една дума, без сбогуване! Единственият свидетел на заминаването на Реджеп беше Шадийе, но когото и да попиташ в района на Муратели, всеки щеше да разкаже сякаш онзи ден го е видял лично. Знаеха, сякаш бяха видели с очите си, как Реджеп спокойно бе събрал нещата си; че докато правил това, навил ръкавите си; че когато свършил, глътнал двата пръста ракия и всичкото сирене в къщата, което било пред него и как, седнал върху единия си крак, беше гледал втренчено варосаната стена, а преди да излезе си бе наплискал точно пет пъти лицето със студена вода. Някои хора обграждаха Шадийе на пътя и я караха да им разкаже, други питаха Хатидже, а някои научаваха от други, на които им било преразказано — но всеки път историята съвпадаше с оригинала. Както и да го беше разказала Шадийе, всички го възпроизвеждаха с едни и същи изречения и едни и същи думи. Историята се въртеше от уста на уста, точно като поговорка, без изобщо да се променя. Двата пръста ракия си останаха два пръста. Не се увеличиха на три, нито намаляха на един. И никой не добавяше пъпеш към сиренето и не изпускаше това, че се е наплискал с вода от помпата. И към историята също така не беше добавена следваща глава — с други думи, Реджеп никога не се завърна. Когато Хатидже и Нарин излязоха от болницата и се прибраха вкъщи, завариха Шадийе седнала сама до угасналата печка. Момиченцето стоеше в тъмнината, дори не се беше сетило да запали голата крушка в края на кабела, който висеше от тавана.

— Огънят е угаснал, защо не си хвърлила малко дърва в него? Проклета да си! — възкликна Хатидже сърдито. — Оставила си ни да стоим в ледена къща по това време на нощта, чакай само баща ти да се върне и ще си получиш заслуженото!

— Татко замина! — каза Шадийе.

— Къде отиде този проклетник?

— Не знам, не каза нищо. Събра си нещата, напълни две чанти; имаше два пръста ракия, останала на дъното на шишето, седна ей там с единия крак подвит под него и я изпи, изяде сиренето в бюфета, пет пъти си наплиска лицето с вода от помпата и после тръгна.

Хатидже изпусна от ръцете си капака на печката, който беше повдигнала, за да хвърли вътре дърва, момичетата подскочиха от издрънчаването.

— Събра си нещата ли? Какви неща, момиче? — кресна Черната Хатидже.

— Събра всичко негово — отговори Шадийе и закри уплашено устата си. Очите й пак се бяха налели със сълзи.

Хатидже отвори вратата на килера в дъното на стаята и погледна вътре. Нямаше и следа от дрехите на Реджеп, които винаги стояха сгънати там. Сложи ръката си на сърцето, сякаш да го спре да не излети и с мъка политна към двора. Потърси големите обувки на съпруга си сред редицата от обувки, подредени на площадката, но не можа да ги открие. Този път вдигна ръка към устата си и изпищя. Защура се от единия край на двора до другия като полудяла крава и без да издаде звук, започна да се бие, да се бие, да се бие в коленете…

И двете момичета стояха на вратата и гледаха как майка им ридае. Черната Хатидже се блъскаше като огромна черна птица. Сякаш светът беше паднал върху нея и тя бе останала заклещена под него. С голяма ярост продължаваше да удря ръцете си — кожа и кости, в мършавите си крака и в олекналата си глава. В този момент Нарин почувства, че с яростта, която извираше от нея, майка й можеше да хване света и да го захвърли на една страна. Майка й започна да блъска с всичка сила главата си в желязната ръчка на помпата, Нарин се опита да я задържи, но Хатидже отхвърли дъщеря си с един удар на необуздаемата си сила, която й даваше скръбта. Докато се случваше всичко това, от устата на жената не се чу нито дума, нито писък. Понеже майка им мълчеше, момичетата също мълчаха. Черната Хатидже се мяташе на всички посоки, а двете сестри се държаха за ръце по-далечко от жената и наблюдаваха с ужас глухата й и безмълвна агония. Заради това последвалия паметен вик на Черната Хатидже проникна през всяка стена, всяко ухо, всеки камък и всяко сърце в Муратели:

— Редже-е-е-е-еп! Редже-е-е-е-еп!

Ердоган, много уморен, се връщаше от новата си работа на държавна постройка, и тъкмо бе вдигнал ръка да почука на вратата си, когато чу вика на Хатидже. Жената беше изкрещяла толкова отчаяно, та първото нещо, което бедният човек си помисли беше, че Мехмет е умрял. Стоеше като закован на място с ръка във въздуха и само след миг едва не се сблъскаха с Хатидже, която изскочи на улицата сякаш бяга от огън. Жената изглеждаше обладана от зъл дух. На Ердоган му се струваше, че устата и носът й са си разменили местата, дрехите на нея, очите и веждите й се бяха смесили в нещо неразчленимо. Хатидже беше извън себе си, погледна към него, погледна към празната улица.

— Защо викаш така, Хатидже?

— Реджеп си тръгна, Ердоган. Напусна ме. — Хатидже гледаше към небето, сякаш Реджеп се беше превърнал в птица и отлетял.

— Чакай малко, къде ще ходи? Ще си дойде скоро каза Ердоган.

— Не е така, взел си е нещата и е заминал. Напусна ме. Очаквах да се случи и накрая стана. Реджеп си тръгна. Моят Реджеп го няма.

По цялата улица се наотваряха врати, показаха се глави и се изсипаха безброй въпроси: Какво става, Хатидже? Какво има, Хатидже? Ти ли извика, Хатидже? Нещо случило ли се е с Реджеп, Хатидже? Хатидже? Хатидже, момиче?

— Нищо няма! Прибирайте се по къщите си — рязко каза Ердоган. — Да не би да има танцуваща маймуна? Какво гледате?

Вратите се затвориха по-бавно, отколкото се бяха отворили и до вратите се опряха уши.

— Не давай на хората повод да говорят, Хатидже. Говорим за Реджеп, вече не си ли опознала мъжа си? Той е на настроения. Сега си тръгва завинаги, на сутринта, ще видиш, бързо се връща — прошепна Ердоган. Шалът на Черната Хатидже се беше развързал и гъстата й, приличаща на ангорска вълна коса, се бе разпиляла по раменете. Ердоган дори в такъв момент не можа да не си помисли: „Не коса, а четка за тоалетна…“