Апатията на хората, опитващи се просто да съществуват, отдавна отказали се от надеждата да бъдат някой, бе просмукала всеки камък в този край. Шум на бедност и крещяща мръсотия се смесваха по малките улички. Родените тук не въставаха срещу съдбата си, защото бяха сигурни, че за тях няма изгледи за нещо друго. Онези, които идваха по-късно, се кълняха, че възможно най-скоро ще се измъкнат от тази дупка, но не успяваха да изпълнят клетвите си. Примирението бавно се спускаше над тях, коварно проникваше до мозъка на костите им и не след дълго те се превръщаха в част от улиците на Муратели. Започваха да принадлежат на това място както камъкът на пътя или клонката на дървото.

Когато дъвчещата дъвка Нарин влезе в уличката, облечена в своята тъмносиня гимназиална туника, стигаща до глезените й — изхвърлената стара туника на върлинестата дъщеря на съседката — тя превъртя дъвката два пъти в устата си, за да я изплюе във вратата на първата къща. Обичаше да прави това, понеже куцата собственичка на къщата преди две години жестоко беше била с пръчка Нарин по главата, че посегнала към клоните на мушмулата в нейния двор, които бяха надвиснали над улицата. От този инцидент насетне момичето никога не минаваше пред къщата на жената без да направи нещо. Хвърляше през прозореца трупове на дребни или едри животни, които бе открила, размазваше намерени на пътя конски фъшкии по вратата на куцата, плюеше срещу прозорците й, а в дни, когато не бе намерила нищо, хвърляше дъвката си точно пред прага, за да се залепи за крака на жената.

В онзи ден, тъй като вниманието й бе съвсем погълнато от мисълта за злините, които би сторила на жената, не забеляза веднага раздвижването пред тяхната къща. Ако не беше чула писъците откъм махалата, нямаше да вдигне глава и да погледне нататък по улицата. Първото, което видя, беше баща й — пушеше цигара, седнал на един стол пред тяхната врата. Всъщност, накъдето и да погледнеше, винаги първо виждаше баща си. И заради едрото му тяло, и защото не искаше да го вижда, винаги той се появяваше пред нея. Присъствието на Червенокосия Реджеп винаги беше знак за опасност, този мъж притежаваше уникалната способност да придава на мястото, където се намира, атмосфера на обреченост. Сестра й Шадийе, която бе облегната на стената точно срещу тяхната къща, бършеше сълзите си, а брат й Мехмет клечеше до нея и играеше с парче дърво в ръката си. Нарин присвиваше очи, като се опитваше да отгатне какво се бе случило, и забрави да изхвърли дъвката. Съседки се втурваха и изскачаха от къщата, някои от тях кълняха баща й на минаване покрай него, но Червенокосия Реджеп не издаваше и звук. Дърпаше силно от цигарата си и гледаше в пространството. Когато Нарин влезе в къщата със смалени от страх стъпки, никой не обърна глава към нея и момичето се плъзна вътре като призрак.

В тесния им, дълъг и малък двор седем жени, все техни съседки, говореха пронизително, всичките едновременно. Юмюхан, която се опитваше да изтегли вода с изкривената помпа, първа видя Нарин. От нея се лееше пот. Кой знае колко пъти бе напомпила, за да извади вода.

— Не влизай, момиче! Върви навън и стой при брат си и сестра си! — извика тя и изтри потта с края на забрадката си.

Точно когато Нарин се колебаеше дали да се върне назад, една от жените скочи и я стисна здраво за ръката.

— Ела, момиче, ела и виж какво е направил оня кучи син, баща ти, с твоята майка! Ела да видиш как тоя сводник, това мръсно копеле, е смазало скъпата ти майка!

Устата на жените от Долен Муратели, които не даваха на децата си да играят с говорещите мръсотии хлапета от Горен Муратели, също не бяха много чисти. Веднъж провокирани, те изстрелваха най-силните си проклятия като куршуми. В сравнение с тях мъжете им бяха направо ангелчета. Юмюхан беше единствената, която Нарин не бе чувала да използва мръсни думи.

— Но къде е мама? — попита тя.

— Лежи там, ето, върви погледни. Върви да видиш! — каза жената и посочи навътре.

Имаха всичко на всичко две стаи — една малка и една още по-малка. Малката стая се ползваше за дневна, килерът в нея беше баня, а понеже през зимата имаше печка само в малката стая, и петимата се тъпчеха там. Тоалетната се намираше в края на двора, веднага до нея беше бараката за дърва. С настъпването на лятото децата отиваха да спят в още по-малката стая отзад и всички въздъхваха облекчено.

Нарин мушна глава вътре и веднага позна кафяво-черната бархетна рокля на майка си. Жената беше просната върху дивана в ъгъла и не спираше да стене. Главата й беше станала колкото две глави, а лицето й бе подуто до неузнаваемост. Нямаше зъб в устата, нито блясък в очите. Ако Нарин не беше видяла костеливата й, мургава ръка, увиснала встрани, в никой случай не би повярвала, че това е майка й; щеше да си помисли, че някой е облякъл нейната рокля и лежи там. Все още нямаше представа, че човешкото лице може да приема хиляди форми.

Мина между двете жени, застанали до майка й, притисна се до дивана и прошепна уплашено:

— Мамо? Мамо, ще умреш ли?

Едната от жените удари момичето по главата и извика:

— Какви ги говориш, момиче? Затвори си нещастната уста!

Беше жената, пред чиято врата бе забравила да изплюе дъвката си и когато я видя, Нарин се ядоса, но преди да успее да отвори уста, куцата бабичка я стисна за ръката и я изхвърли на двора. Нарин стана от земята, отупа прахта от жилетката си, изстреля едно проклятие към куцата, задето бе изцапала училищната униформа, която щеше да носи бог знае колко години, излезе от двора и се сви в краката на баща си, който седеше пред портата.

Червенокосия Реджеп нито помръдна, нито погледна дъщеря си. Само угаси цигарата и запали нова.

— Татко, куцата те нарече сводник! — прошепна тя.

Баща й дори не я чу.

— Куцата бабичка те нарече сводник — повтори Нарин, но резултатът беше същият и Реджеп продължи да седи като дишащ камък.

Нарин огледа скришом баща си. В последно време Червенокосия Реджеп беше по-весел от когато и да било. Потриваше ръце и чакаше наследство от тъста си, който се бе споминал преди няколко седмици. Всяка вечер отваряше голямо шише в чест на парите, които щяха да дойдат и канеше вкъщи приятели от махалата. Нарин не можеше да разбере защо сега баща й седеше мълчаливо и защо в погледа му се виждаха признаци на лудост.

И все пак тревогата на Реджеп беше по-голяма от целия свят. Онова животно, тъстът, още преди години бил разделил имота си между двамата си синове. В кафенето научи, че от всичките пари, имущество и земя, за него не е останало и зрънце и веднага щом разбра това, на един дъх взе разстоянието до мандрата на своите шуреи, а когато не ги откри там, хукна към къщи. Как само бягаше! Беше се втурнал вътре, беше сграбчил за черната коса Черната Хатидже, чиято грозота бе легендарна и която на времето бе взел заради богатството й, и започна да я блъска във всички посоки. Докато ритници, шамари, юмруци, земя и небе се смесваха, бедната жена не беше издала нито един вик. Всъщност хората бяха чули и дошли заради животинските викове на Червенокосия Реджеп, а не заради гласа на Хатидже. Жените първи се втурнаха в къщата, но на нито една не й беше достигнала смелост да застане на пътя на Червенокосия Реджеп. Изскочиха обратно със същата скорост, с която бяха пристигнали и като подбраха пред себе си младите махленски безделници, се върнаха. Силата на четири едри момчета бе достатъчна, за да спре вилнеещия Реджеп. Жените бяха гневни и отнесоха на дивана превърнатото на кайма тяло на Черната Хатидже. Младежите много трудно изкараха навън мъжа.

— Ей ти, дай ми една цигара! — беше казал Реджеп и повече не продума.

След това се отпусна на стола пред портата и заби очи в далечина, която никой не можеше да види. Откъм предната страна на една синя порта гледаше към далечната си съдба. Гледаше към пикапа, който никога нямаше да бъде негов, към къщата в селото на хълма, която никога нямаше да построи. Нямаше да може да стане сутрин, да се протегне в градината и да пафка цигара, докато оглежда необятното море от маслини. Нямаше да може да сложи пари в джоба си и да си изкара щастливо в големия град. Съдбата се изплю в лицето ти, разбра ли! Като всички останали и той нямаше да може да се измъкне от тази дупка. Дошъл беше на този свят като ратай и щеше да си отиде като ратай. Щеше да умре до Черната Хатидже, без да е видял щастлив живот. „Ако да умреш, е краят на всичко, то аз съм умрял“, мислеше си той. „Умрял съм, само не съм погребан“.

Младежите даваха на Реджеп цигари и стояха да го пазят да не се нахвърли пак върху Хатидже, а Юмюхан измъкна сгушените Шадийе и Мехмет от края на двора, където стояха като приковани, и наплиска лицата им с вода, за да ги свести. Когато лицата на децата започнаха да стават от бели розови, тя ги изтика навън от портата и им каза:

— Хайде сега, вървете навън да подишате малко въздух!

Като не знаеха къде да отидат, Мехмет и Шадийе бяха клекнали до стената точно срещу баща си. След това Шадийе се беше разплакала. Сълзите й капеха безшумно и хлипаше тихичко, за да не я чуе баща й и да се разгневи. Ако беше отишла сутринта на училище, щеше сега да се връща от там като Нарин и нямаше да е видяла как баща й пребива майка им, и нямаше да е чула звуците, идващи от тялото на жената.

Клечащата до баща си Нарин се изправи, отиде до брат си и сестра си, седна долу и като снижи глас възможно най-много, попита Мехмет:

— Батко, мама ще умре ли?

— От къде да знам, бе, ще оживее или ще умре… — сопна се Мехмет, но Нарин не се предаваше и попита:

— Какво стана? Татко защо я би толкова много?