— Благодаря… — Черната Хатидже дори не погледна момчето в лицето. Сълзите й капеха една по една върху скръстените й ръцете. Какво ще се случи с тях след това? Нейното силно момче ще куца ли по улиците на Яслъхан? Вместо да отиде във Фенер, дали ще търси работа, която да може да върши един сакат човек? От друга страна се успокояваше, като си казваше — всяко зло за добро. Може би заради това Реджеп няма да може да отиде в Истанбул и животът им няма да бъде съсипан. Мислите й се бореха една с друга — радостта с мъката, а грижата с облекчението.

Фърат неочаквано седна на стола до Нарин отляво и тя едва не припадна от радост.

— И на теб пожелавам Мехмет да се оправи бързо, ти си сестра на Мехмет, нали?

— А-ха… — отговори Нарин.

— Как се казваш?

— Нарин.

— Аз съм Фърат.

— Откъде познаваш брат ми?

— Познавам го отдавна. Отдавна идва да играе футбол в нашия квартал; той беше в началното училище, а аз в прогимназията. Тогава станахме приятели.

— Никога не съм те виждал.

— И аз не съм те виждала с него — каза Фърат. — Както и да е, сега съм в Анкара. От тази година следвам в Средноизточния технически университет. Миналата седмица започна ваканцията и се прибрах при нашите да ги видя.

Нарин кимна. Искаше разговорът им да продължи, но не се сещаше за нищо, което може да каже. Няколко минути седяха тихо и мълчаха. На Нарин й се струвате, че до нея пламти печка и горещината я залива. Дори години по-късно, при всяко припомняне за Фърат, в съзнанието й щеше да изплува тази излъчваща се от него топлина докато седяха един до друг.

— Излез навън за малко! — прошепна Фърат в ухото й, като лекичко се наведе към Нарин. — Изчакай пет минути и после излез навън. Аз ще те чакам пред вратата.

Нарин не знаеше какво да отговори, накъде да погледне. Беше цяло чудо, че сърцето й не разби гръдния кош и не изскочи отвън. Момичето затаи дъх, а Фърат се изправи и каза:

— Тръгвам, батко Неджати. Ще намина пак по-късно.

— Благодаря, скъпи! — Неджати потупа Фърат по гърба.

Известно време Нарин седя, без да мръдне. Струваше й се, че цялата болница е чула какво си бяха прошепнали и че всички гледаха нея. Около минута по-късно събра смелост и тихичко отдели поглед от мръсните плочки на пода. Никой не я гледаше. Майка й разсеяно си играеше с дантелата на кърпата си, а Неджати стоеше прав до стената срещу тях, и двамата бяха потънали в своя си свят. Разбра, че никой не се интересува от нея и изпусна въздуха, който беше задържала дълго време.

Тя се изправи и каза:

— Ще изляза да се разтъпча малко, краката ми се схванаха от седене.

Нито майка й, нито Неджати обърнаха глави към нея. Вървеше с разтреперани от вълнение крака към вратата, имаше чувството, че вътре в нея летят безброй птици. Точно когато стигна до изхода на болницата, отскочи две крачки назад, защото се озова лице в лице с Ердоган. Бедният човек се беше зачервил до неузнаваемост и уплашеното изражение на лицето му показваше, че новината го е разтърсила сериозно.

— Как е Мехмет? — попита Ердоган и сякаш щеше да се разплаче.

— Докторът каза, че няма да умре.

— Хиляда пъти слава на бога! — каза Ердоган, вдигна ръце и погледна към тавана. — Боже, с цялата си милост, смили се и запази момчето!

— Но казват, че нямало да се оправи веднага.

— Само да оживее… Пък ако ще да се оправя дълго време. Млад е, рано или късно ще се възстанови — каза Ердоган. — Къде са майка ти и баща ти?

Нарин посочи с ръка към майка си.

— Татко си тръгна. Мама е ей там.

Очите на Ердоган светнаха от ярост, когато попита:

— Къде отиде баща ти? Какво е имал да прави, което е по-важно от сина му?

— Не знам, просто си тръгна…

Ердоган поклати глава, после попита:

— Ти къде отиваш?

— Нииикъде. Краката ми се схванаха от седене, излизам да се разтъпча и се връщам.

Ердоган тръгна към Хатидже, без да задава повече въпроси, Нарин се успокои и излезе през вратата, откъдето преди малко беше влязъл той. Тъкмо беше започнало да се стъмва и нямаше никого наоколо. Огледа се, но не можа да види къде е Фърат. Сигурно заради студа болничният двор беше съвсем пуст.

— Хей, тук съм.

Нарин тръгна в посока на гласа, а именно към дясната страна на двора на болницата и откри Фърат до едно дебело, старо дърво.

— Значи дойде… — каза Фърат.

— Дойдох — отвърна Нарин, забола очи в земята.

Фърат наруши мълчанието, което трая няколко секунди:

— Знаеш ли, ти си много красива. Не излизаш от ума ми от мача насам.

Нарин забрави всички думи, които знаеше. А заедно с думите, забрави къде се намира в този момент, как се казва майка й, в коя страна живее, в коя година е умрял Ататюрк, кога беше обявена Републиката и причината да мрази куцата комшийка. Никъде в себе си не можеше да побере толкова радост, не знаеше къде да я сложи. Беше погребана под тонове от щастие и то болеше.

— На колко години си? — попита Фърат.

Нямаше отговор.

— Няма ли да разговаряш?

— Седемнайсет — каза Нарин и изрече първата си лъжа. Не знаеше защо отговори така, просто изскочи от устните й. Седемнайсет звучеше по-добре от шестнайсет. Така беше по-далече от дете, по-близо до младо момиче.

— Страхувах се, че си по-малка — каза Фърат и се приближи до Нарин; очите на момичето се разтвориха широко. После Фърат се наведе и я целуна по устните. След това нямаше друго, изплаши се, стори й се, че Фърат целуна сърцето й.

Единадесета глава

Беше свикнала телефони да звънят посред нощ, но въпреки това подскочи в леглото като ненормална. Звукът на телефона в притихналата нощ й стори като вик на диво животно. Плашещ и нещастен! Вдигна телефона до нея, но понеже очите й не можаха веднага да се нагодят към тъмното, натисна грешно копче и звукът спря.

Предположи, че се е обадила Дениз. В най-добрия случай се беше напила и се обаждаше, за да води един от нейните абсурдни пиянски разговори; в най-лошия случай пак се беше напила и се беше забъркала в неприятности. Телефонът иззвъня отново.

— Ало?

— Нарин, извинявай, моето момиче, ако не беше спешно, нямаше да те будя по това време — каза Ерол бей.

Не можеше да си спомни шефът й да е звънял в такъв час. Нарин беше адвокат, който се занимаваше с търговски дела и никой не се нуждаеше от нея в такива странни часове.

— Дано е за добро, Ерол бей.

— Трябва веднага да отидеш в полицейското управление в Бебек.

— Аз ли?

— Да.

Синът на някакъв човек, който бил едновременно близък приятел на шефа й и един от най-важните клиенти на компанията, се замесил в побой в нощен клуб и се озовал в полицията. Човекът се обадил на Ерол бей и поискал помощ, но след като Ерол бей не могъл да се свърже с адвокат, който се занимава с подобни случаи, се обадил на Нарин.

— Добре, Ерол бей, но аз какво да направя като отида там?

— Ще освободиш момчето. Ще се справиш, Нарин, мила, знам, че ще се справиш. И ме осведоми какво е станало, нали? Обади се по което и да е време.

Нарин остави телефона и извика: „По дяволите!“ Животът й преминаваше в прибиране на пияници оттук или оттам. Имаше точно осем юристи, които работеха в офиса, а ходенето до Бебек по това време на нощта бе поверено на Нарин, която бе влизала в полицейско управление само три или четири пъти през живота си. Защото единствена тя от осемте юристи не знаеше как да казва „не“, и която не се сещаше да си изключи телефона, преди да си легне. Дениз беше права — който стане магаре, много ще са тия, които ще го яхат.

Понеже нямаше сили в такъв час да облича костюм, навлече черен пуловер с поло яка и черен панталон и излезе от къщи. Улицата беше пуста като гробище и студът проникна до мозъка на костите й. Уви се добре в палтото и изтича към колата, паркирана от другата страна на улицата. Успя да пъхне ключа на запалването едва от третия опит, понеже все още беше сънена. Под гърмящия звук на радиото, който влизаше в странен контраст с тишината наоколо, даде на заден и излезе от мястото, на което беше паркирала. Истанбул пак се преструваше на заспал.

Когато пристигна в Бебек се оказа, че не е толкова трудно колкото си мислеше да уреди нещата, понеже инцидентът се състоеше в обикновена пиянска разправия и нямаше пострадал. Причината да задържат Атъф — така се казваше натрапеният й клиент — беше, че оказал съпротива на полицай и на Нарин не й отне много време, за да убеди полицаите, на които и без това им беше писнало от пияници, да го пуснат. На излизане от полицейския участък, следвана от започналия да се свестява млад мъж, позвъни на Ерол Бей.

— Ерол бей, освободих Атъф, но е много пиян и сега ще го закарам у тях.

— Ти си чудесна, миличка Нарин. Моля те, извини ме, че те измъкнах от леглото посред нощ. Много ти благодаря, спести ми много главоболия.

— Няма нищо, шефе — отговори Нарин, но думите не отразяваха онова, което и минаваше през главата.

Атъф беше доста приятен млад мъж на двайсет и четири. Разчорлената му коса падаше върху дяволитото лице, което напомняше малко таралежче. Беше самоуверен и лесно общуваше с хората. Нарин не можеше да проумее как при тези му качества не бе успял да се измъкне от ръцете на полицията. Познаваше добре хората като Атъф; те бяха еднакво добри майстори както в това да се забъркват в неприятности, така и да се измъкват от тях. Единствената грешка на момчето беше, че много говори. Откакто се запознаха не бе млъкнал нито за секунда и с качването им в колата молеше настойчиво: „Закарай ме в закусвалня, преди да ме оставиш в къщи“.