Облече се набързо, небрежно се сбогува с Дениз и не разбра как се озова на улицата. Вървеше към колата, прехвърляше всичко към сметката на Фърат, караше се с него, сякаш беше застанал пред нея. Що за човек беше този? Защо й звъни в ранни зори, като знае отлично, че остана да спи у Дениз? Дори не съзнаваше, че като си говори сама, привлича вниманието на минаващите покрай нея хора. Щеше да му даде на Фърат да разбере. Само веднъж да се качи в колата, първата й работа щеше да е да му се обади и да му каже какво мисли.

— Какво се опитваш да направиш, за бога? Защо ми звъниш? Отгоре на всичко знаеш, че ще остана у Дениз. — Гласът й бе изгубил ниските тонове, беше станал много писклив и звънеше в колата.

Фърат беше безкрайно спокоен и отговори, сякаш водеха обикновен ежедневен разговор.

— Обадих се, защото си мислех, че ходиш на работа рано. Откъде да знам, че по това време ще си още у Дениз?

— О, колко мило! И когато тя вдигна, ти й затвори телефона. Не се ли сети, че ще познае номера ти?

— Познала ли го?

— Разбира се, че го е познала. Още ли не си разбрал колко е проницателна?

— Означава, че не съм разбрал.

— О, Фърат, само виж в каква ситуация ме забърка. Ако не бях измислила нещо в този момент, Дениз щеше да си помисли, че между нас става нещо.

— Хайде де! Така ли каза? — на Нарин й се стори, че чува как в този момент отпива от чая или от кафето си.

— Не, не го каза, но попита дали не си онзи Фърат, за когото съм й разказвала.

— Хайде бе — Фърат се засмя.

— Много смешно!

— И ти какво каза?

— Казах и, че ще ти помагам с рождения ден на Ърмак. Ти си ме помолил да ти помогна за подаръка, ясно? Да не си посмял да ме издадеш, че излъгах!

— Какво? Скалъпила си такава ученическа лъжа? — Фърат щеше да се пръсне от смях. — Аз на такъв идиот ли ти приличам, който звъни тайно на приятелите на гаджето си, за да й избере подарък?

— Защо не? Факт е, че позвъни, знаейки, че съм при Дениз.

Фърат отново се засмя.

— Добре, какво предлагаш да купя на Ърмак?

— Купувай каквото си искаш, не ми пука! Само престани да забъркваш повече нещата. Да не си посмял да ми се обадиш пак! При това изтрий моя номер!

— Но аз го знам наизуст.

— Тогава го забрави!

Нарин затвори телефона гневно и с изненада забеляза, че почти е стигнала до офиса си. Не беше разбрала как бе изминала целия този път. Точно слизаше от колата, когато телефонът й позвъни отново.

— Ало?

— Аз съм — каза Фърат. — Щях да те питам нещо, но от твоето викане нямах възможност.

— Питай.

— Какво си казала на Дениз, свързано с мен? — гласът му все още звучеше подигравателно.

— Че си кретен! — каза Нарин и ядосано затвори телефона.



Черната Хатидже не спираше да повтаря едно и също нещо докато стигна до вратата на болницата:

— Оскърбих бог, оскърбих бог…

Тичаше с всички сили по калдъръмените улици, а от устата й не излязоха други думи.

— Оскърбих бог — плачеше тя. — Оскърбих бог — викаше, молеше, стенеше и виеше.

Тези две думи заместиха милиарди други думи, събрани във всички езици по света, и бяха достатъчни да изразят мъката на Хатидже, даже бяха повече от достатъчни. Тичаше толкова бързо, че Нарин, която надбягваше всички в махленските състезания, остана без дъх, докато следваше майка си.

Както си бе седяла пред портата със запушени уши, за да не слуша как майка й обижда Юмюхан, синът на бакалина внезапно се появи на ъгъла на улицата и извика задъхано:

— Нарин, погледни насам. Баща ти вкъщи ли е?

Нарин се изненада от развълнувания вид на момчето, каза:

— Не, по това време е в кафенето на ъгъла. Защо питаш?

Синът на бакалина извика:

— Застреляли са брат ти… Гръмнали са Мехмет… Тичай в болницата! — и хукна презглава в посоката към кафенето на ъгъла.

От този момент нататък Нарин се бе движила като в сън. Писъците на майка й я бяха отдалечили от реалността. Думите се бяха превърнали в безсмислени звуци, лицата се бяха отдръпнали и нито студът, нито хората наоколо й имаха значение. Ако някой беше попитал докато преминаваха през вратата на болницата как са стигнали дотам, тя нямаше да може да отговори.

Видя Дебелия Неджати и като че ли дойде на себе си. Стисна майка си за ръката и започна да я дърпа:

— Ела, мамо, виж, чичо Неджати е там.

Точно след тях влезе вътре Реджеп и като избута от пътя си Хатидже и Нарин с едрото си тяло, с две крачки се озова до Неджати.

— Мехмет мъртъв ли е? — извика така, че всички глави в коридора се обърнаха към тях.

Въпросът удари Хатидже в сърцето и тя се строполи; разтичаха се хора, с мъка успяха да я сложат да седне на един стол до стената и я накараха да помирише одеколон. В този момент Нарин разбра нещо, което преди това не беше съзнавала. Черната Хатидже скърбеше за сина си. Това означаваше, че обича Мехмет. Майка й обичаше Мехмет. Беше много изненадана.

Дебелият Неджати сложи ръка на рамото на Реджеп и каза:

— Не се бой, Реджеп, бъди спокоен. Не се тревожи, момчето ти е живо. Четири куршума са го уцелили, единият в гърдите. Състоянието му е сериозно, вярно. Сега го закараха в операционната. Ще чакаме. Запази спокойствие, виж, жена ти е съсипана.

Нарин погледна бялото като платно лице на баща си и очите му, които сякаш щяха да изскочат от орбитите. И той ли обичаше Мехмет? И той ли щеше да тъгува и плаче? Ако баща й обичаше Мехмет, може би обичаше и нея.

— Къде са другите куршуми? — попита Реджеп.

— Двата в крака и един в рамото. Но не са опасни. Най-страшният е в гърдите.

Реджеп се свлече на място, стисна главата си с ръце и започна да се клати наляво-надясно. Дебелия Неджати пое дълбоко дъх и клекна до Реджеп.

— Чакай малко, Реджеп, не губи веднага надежда. Бог е велик…

— Кой е застрелял Мехмет? — попита Реджеп, и запали цигара така като си клечеше.

— Момчето ти напоследък навестявало бардака на Селиме. Мъжът на една от курвите там търсел жена си от месеци. По някакъв начин открил следите на жена си. Нахълтал в бардака, а Мехмет бил там с жената. Мъжът изпразнил в тях два пълнителя. Жената умряла на място.

— Да пукне дано мръсникът! — каза Реджеп през зъби и хвърли на земята цигарата, която току-що беше запалил.

— Вече пукна, не се тревожи. Синът на Селиме го прострелял в главата и убил този тип още там.

Реджеп скочи на крака, погледна Неджати с празен поглед и повтори:

— Да пукне дано!

— Казах ти, човече, вече пукна.

— Не той, Мехмет! — извика Реджеп.

Когато докторът излезе от операционната и каза, че Мехмет ще живее, но възстановяването му ще отнеме време, а да играе футбол вече идеше да е само мечта, Реджеп си тръгна от болницата без да пророни дума. Дебелият Неджати избърса сълзите си. Хатидже благодари на бог, а Нарин седна на стола, от който беше станала, когато дойде докторът. Седяха около час, без да издадат звук. Дебелият Неджати, Хатидже и Нарин… Докторите не пускаха никого при Мехмет. И понеже не знаеха какво да правят, продължиха да чакат. Не можеха да помръднат: на Хатидже й изглеждаше нередно да остави сина си в един ъгъл на болницата и да се върне вкъщи; Дебелият Неджати не можеше да си тръгне, защото той бе дал пари на Мехмет да иде в бардака на Селиме или може би защото не можеше да си представи да остави тази безпомощна майка и дъщеря й сами, а Нарин — защото се боеше да попита майка си: „Да си ходим ли?“

От скука Нарин беше започнала да брои хората, които влизаха и излизаха от болницата, изведнъж видя момчето със синьото яке да идва към тях и забрави целия свят. Сега би стояла на този стол ако трябва до сутринта.

Момчето със синьото яке дойде до тях и попита:

— Батко Неджати, как е Мехмет? — не сваляше очите си от очите на Нарин.

— Смятат, че животът му е извън опасност, но кракът му ще остане недъгав. Това каза докторът.

— Да сме благодарни и за това. Най-напред чухме, че е умрял и много се изплашихме. После казаха, че е в болницата и веднага хукнах насам. Баща ми пита дали можем да направим нещо.

— Благодаря, синко Фърат, благодаря и на баща ти. Достатъчно е, че попита. Както виждаш, чакаме.

Значи името му е Фърат. В този момент на Нарин й се стори, че на света не може да има по-красиво име. Много пъти повтори наум „Фърат, Фърат, Фърат“.

— Баща ми казва, че ако могат нещо да направят в Истанбул, да го изпратим там — каза Фърат. Все така не отделяше поглед от Нарин. А Нарин бе вдигнала глава и го гледаше така, сякаш гледа слънцето.

— Докторът казва, че и най-добрите лекари да дойдат, все тая. Направили са всичко, което може да се направи — отговори Неджати и изпусна дълга въздишка към Фърат и другите зад него.

Фърат се наведе към Хатидже, която седеше отдясно на Нарин и не беше съвсем с ума си и каза:

— Надявам се скоро да се оправи, лельо! — Нарин за първи път усети уханието му и потрепери. Възможно ли е някой човек да мирише толкова хубаво? Ако можеше да задържи тази миризма в носа си завинаги; да я поема с всеки свой дъх, първо нея да почувства, когато се събужда сутрин…