— Кой ти причини това, Хатидже? Кого обвиняваш за характера на Реджеп?

— Всички са виновни, всички. Стига ми толкова, до гуша ми дойде от неговите побоища, от неговите залагания и жени. Да слушам всеки ден най-различни истории… „Твоят мъж е хвърлил око на тази жена; не, мъжът ти е хвърлил око на онази!“ Да върви и да пукне там. И аз да се избавя от него.

Юмюхан се смая. За пръв път чуваше такива думи от устата на Хатидже. Дори когато Реджеп я пребиваше, тя нито веднъж не беше казала лоша дума, нито веднъж не се бе оплакала от мъжа си.

— Боже опази, не говори така, Хатидже! Лесно ли е да отгледаш деца без баща? Дано бог даде да е винаги с тебе!

Юмюхан не вярваше на думите, които изрече. Както всички, и тя знаеше че Реджеп не беше нито добър баща, нито добър съпруг. С очите си бе виждала какво тегло изтърпява Хатидже, превързвала беше много пъти раните й със собствените си ръце и бе чувала писъците й с ушите си. Но не знаеше какво да каже на тази черна жена, чийто късмет бе още по-черен от кожата й.

— Такъв бил, онакъв бил, все пак е добър човек Реджеп. Ердоган все това говори.

— Казват, че бил хвърлил око и на тебе.

Юмюхан се вледени. Тази неочаквана атака беше достатъчна, за да избие студена пот по гърба й. Отвори уста, но от нея не излезе звук. За щастие прекъсването на връзката между думите и разума й трая кратко, Юмюхан скочи на крака, сякаш някой й бе пуснал ток под задника и извика:

— Боже, прости й! Покай се, Хатидже!

— Може би в Истанбул ще вземе тебе, вместо мен. Ще можеш да миткосваш там. Няма да прекараш целия си живот с този кривундел Ердоган, иска ти се да вземеш в леглото си мъж като Реджеп. Сякаш не виждам как си търсиш удобен случай да легнеш с него. Не виждам ли как въртиш задник като видиш Реджеп да идва?

Хатидже викаше с цяло гърло и Юмюхан затисна устата си с ръка, сякаш така щеше да накара Хатидже да млъкне. Нарин се сви долу до входната врата и запуши ушите си, за да не чува какво говори майка й.

— Всички сте хвърлили око на мъжа ми! — пищеше Хатидже. Трепереше като в пристъп и се мяташе насам-натам. — Курви! Аз ли не знам как всички жени в махалата въртите опашки пред мъжа ми? Аз ли не знам какви боклуци сте всички?

Когато чу дрънченето на входната врата, Хатидже се стресна, че Реджеп си идва и спря. Беше останала без дъх. Видя, че влиза Нарин, съвсем загуби контрол и се разкрещя:

— Не ти ли казах да стоиш на улицата? Върви на улицата и викай. Викай: „Курвата Юмюхан иска да спи с баща ми!“.

— Мамо… — каза Нарин.

— Върви да викаш по улиците! Нека всички да чуят що за стока е Юмюхан. Нека и сводникът Ердоган да научи! Защо ме гледаш така? На теб говоря, момиче, върви да викаш!

Нарин стоеше на прага на вратата с отпуснати ръце, по-неподвижна от парче лед. Думите й се отрониха като стон от пълните, розови устни и се пръснаха наоколо:

— Мамо… Застреляли са Мехмет!

Десета глава

Обичаше тази стая, тя беше мястото, където бе скъсала връзките си с Яслъхан и се бе превърнала в жителка на Истанбул. С влизането през вратата, точно отсреща, високо, лакирано с тъмен лак легло в американски стил стоеше опряно до стената между два прозореца. Малък гардероб, направен от същото дърво, беше поставен в ъгъла, а веднага до него беше наместен скрин. Върху нощните шкафчета от двете страни на леглото бяха поставени две доста натруфени лампи с бежови абажури. Червеникавокафявите пердета бяха стилни, а на пода коприненият килим от Хереке блестеше, сякаш беше купен едва вчера. В дома на Дениз единствено това място беше останало напълно непроменено. От предишния вид на дневната, кухнята и другите стаи не беше останала и следа, но в нейната стая времето беше спряло. От много години помещението за гости, което бе обзаведено малко преди смъртта на майката на Дениз, беше наречено „стаята на Нарин“. Въпреки, че Нарин вече не живееше в къщата, стаята все още беше стаята на Нарин и оставането й да нощува в нея по разни причини правеше Дениз много щастлива. Нарин също обичаше да се събужда на това място. Обикновено тук се събуждаше след нощи, в които беше пила прекалено много, за да се прибере вкъщи, и всеки път беше с махмурлук от нощта, но пак започването на деня напомняше на Нарин най-щастливите дни в живота й. Нови дни, пълни с надежда, в които миналото оставаше в мрака, а бъдещето светеше в завладяващи цветове…

През онази сутрин със събуждането си в леглото не се чувстваше добре. Срещата с Фърат предишната нощ я беше извадила от равновесие. Истината, че миналото не е останало толкова далеч, колкото си мислим, че не е могла да се отдалечи достатъчно, пораждаше у нея печал. Или с отминаването на годините човек става по-слаб, вместо да бъде по-силен? Дали, съзрявайки, не става безсъдържателен и изгубва издръжливостта си? Дали не забравя, вместо да научава, дали не се съмнява в онова, което знае? Да трепери така като лист след десетките неща и десетките години, които беше оставила в миналото, даваше основание на усещането, че се връща към собственото се начало. Беше вървяла, вървяла, но не беше стигнала до никъде. Може би това, че светът е кръгъл, означава, че винаги се връщаш откъдето си започнал — с други думи, към себе си.

Миризмата на препечени филийки, която дойде някъде от вътрешността, я накара да се усмихне. След всяко скарване помежду им Дениз винаги правеше неочаквани за нея неща, всичко, което беше по силите й и приключваше с умилостивяването на Нарин.

— Хайде, ставай вече! Направих ти закуска.

— Добре, идвам.

Влезе в кухнята, завари Дениз седнала на масата за закуска, лицето й беше зле, колкото и вечерта, но тъй като се опитваше да се усмихне, изглеждаше още по-зле.

— Добър ден.

— Добър ден. Всъщност правех палачинки, но не ми се получи. Станаха странни и аз ги изхвърлих — каза Дениз.

— Няма нищо. Това, че си станала в седем сутринта само по себе си е чудо.

— Моля ти се.

— Изобщо не ти благодаря. Дойдох тук посред нощ в дъжда, тревожих се за теб и прекарах нощта под един покрив с човек с такова лице. Закуската ми се полага.

Дениз се засмя:

— Разби ми сърцето.

— Днес искам направо да отидеш при истински лекар. Сигурно могат да направят нещо за лицето ти.

— Добре, ще отида, не се тревожи. И аз не си падам по идеята да се разхождам в този вид.

— И още нещо, нямаше нужда да ставаш толкова рано и да ме събуждаш, защото днес ще ходя по-късно на работа.

— Наистина ли? По дяволите, защо не каза? Можеше да поспим повече.

— От къде да знам, че ще приготвяш закуска. Живях в тази къща четири години, а не си спомням нито веднъж да си станала по-рано да направиш закуска.

Дълго бърбориха около масата, после Нарин влезе под душа. Когато излезе, Дениз каза с тон, който много приличаше на въпрос:

— Фърат се обади докато беше в банята.

— Какво внимателно момче!

— Не се обади на мен, обади се на теб.

— Мен ли потърси?

— Да, телефонът ти иззвъня и аз вдигнах.

За Дениз не съществуваше понятието лична неприкосновеност.

— Еее? Какво каза?

— Затвори.

Дениз запали цигара и седна във фотьойла.

— Но аз познах номера му.

Нарин не знаеше какво да отговори.

— Боже мой! Предполагам, че е искал да попита за тебе. Как е лицето на Дениз, в добро настроение ли си, нещо такова…

— Тогава защо не се обади на мен?

— Не знам — сви рамене Нарин. Видя как по лицето на Дениз премина облакът на подозрението, трябваше бързо да измисли нещо, и тя го направи: — Ааа, вярно, искаше да му дам идея за рождения ден на Ърмак, може заради това да се е обадил. Не знаеше какъв подарък да й купи. Канеше се теб да пита, но се отказа, защото не можеш да си държиш устата затворена.

— Аз ли няма да мога да го запазя в тайна?

Нарин кимна.

— Няма начин да успееш да го запазиш в тайна.

— Какво ще прави в такъв случай? Виж, кажи му да не мисли за организиране на парти, защото ще го направя аз, разбра ли?

— Добре.

— Нека да купи подарък и да дойде или ако подготви изненада, да е през деня. Да не се намесва в останалото. Каза ли ти какво има предвид?

— Не, още не сме говорили. Само каза, че иска идея за рождения ден на Ърмак, това е.

— Дай му добра идея, нека купи нещо хубаво.

— Добре.

— Даже отиди и ти да го купите. Да не вземе да купи някоя глупост!

— В никакъв случай. Скъпа, какво ме интересува какво ще купи? Хайде, вече да се приготвям.

— Помниш ли, че щеше да ходиш по-късно.

— Вече е късно.

— Нарин…

— Да?

— Този Фърат не може да е твоят Фърат от Яслъхан, нали?

— Не, разбира! Откъде ти хрумна сега пък това? — отвърна Нарин.

— Не знам, отдавна се канех да те питам, но забравих. И двамата имат едно и също име, и двамата са от Яслъхан…

— Охооо, в Яслъхан само да се огледаш и ще изскочи някой Фърат. Имаше един и в нашия клас. В онези дни сигурно е било на мода — засмя се Нарин. Все пак тя не се познаваше с друг Фърат.