— Ела тук, момиче — каза на Нарин. — Върви при Дебелия Неджати и го попитай на ухо дали човекът е казал нещо за брат ти.

Момичето кимна.

— Гледай онзи да не те чуе! — предупреди Реджеп.

Дебелият Неджати и мениджърът от фенер вървяха пред тях, малко пред момчето със синьото яке и неговите приятели. Нарин не побягна, а полетя право натам. Стисна Неджати за ръката, спря го и докато казваше:

— Татко пита дали човекът е казал нещо за Мехмет? — африкански тъпани биеха в гърдите й.

Неджати се наведе към ухото на момичето, едновременно с това момчето в синьото яке мина покрай тях, открито й изпрати въздушна целувка, и Нарин се почувства сякаш небосводът се завъртя. Светът, който знаеше, който познаваше, си отиде и бе съграден нов, дори Яслъхан не беше вече Яслъхан, мръсотията му беше пометена и прегърбените сгради изправиха снага. Момчето в синьото яке се отдалечаваше, а на Нарин за първи път й се стори, че пътищата като че ли водят нанякъде. Не беше излизала извън родния си град, не знаеше, че пътищата са свързани един с друг, че всички те се събират и преливат в още по-големи пътища и че онези големи пътища достигат до други градове и страни. По-точно — знаеше, но не го разбираше. В онзи ден, когато проследи момчето с очи, за пръв път почувства смисъла му. Всеки, който върви, оставя след себе си път. Път, по който вървейки, тя можеше да стигне до него… Широко ококорените очи на баща й се появиха на два сантиметра от лицето й, тя се стресна и отстъпи крачка назад.

— Какво каза Неджати? — попита Червенокосия Реджеп.

Нарин погледна баща си. Какво беше казал Неджати?

— Какво каза, бе, кажи!

Страхът се спусна към коленете на Нарин. Умът й беше отлетял и беше отнесъл със себе си думите на Неджати. Мисълта й до такава степен бе спряла, че дори не можа да измисли някаква лъжа. Гърчейки се, сякаш й се пишка, тя заекна:

— Забравих, татко! — и получи шамар.

Девета глава

Ърмак позвъни, но Нарин си беше тръгнала от работа и пътуваше към къщи. Трафикът беше претоварен заради дъжда, свирене на клаксони, шумът на града, забързани пешеходци, пръските вода, чистачките на колите, които работеха непрестанно и най-трескавото състояние на Истанбул… Почти от час беше като затворник в колата си и като другите хора в нейното положение се развличаше с кратки мечтания: диванът, на който ще се изтегне и ще си опъне краката, горещия душ, половин бутилка червено вино, която я чака на кухненския плот… Искаше само да се измъкне от колата възможно най-скоро и да отиде при тях.

— Не мога да открия сестра си от сутринта. Не си вдига телефона и не е ходила на работа. Чудех се дали ти не си се чувала с нея — каза Ърмак. Гласът й звучеше притеснено.

— Не, и аз днес не съм говорила с нея. Звънна ли у тях?

— Най-малко десет пъти!

— И таз добра!

— О, боже, толкова се притеснявам, Нарин.

— Добре, мила, не бързай да изпадаш в паника — каза Нарин с пълното съзнание, че гласът й прозвуча съвсем неубедително. В крайна сметка и двете знаеха, че имат основателни причини да се тревожат за Дениз.

— Аз съм още на работа. Имам едно глупаво безкрайно заседание, и не мога да изляза — Ърмак почти плачеше.

— Добре, добре, успокой се! Не знам колко време ще ми трябва, за да стигна дотам. Не забравяй, че тук не е Женева и се опитай да бъдеш търпелива.

— Страхотна си. Обади ми се, когато пристигнеш там.

— Не се притеснявай!

Нарин се опита да влезе в улицата към дома си, но предпочете риска да получи известен брой псувни и направи забранен забой. Между Кабаташ и Мачка имаше само няколко километра, но това нямаше значение, защото при истанбулския трафик разстоянията не се измерваха в единици за дължина. Щеше да се връща милиметър след милиметър по пътя, от който бе дошла сантиметър по сантиметър! Сбогом, горещ душ, сбогом, вино! Ако беше някой друг, от когото нямаше ни вест, ни кост, не би се замислила, но понеже Дениз беше от хората, които живееха залепени за телефона си, това че не отговаря бе особено необичайно поведение. Даже в самолета чакаше до последната секунда, за да изключи мобилния и го включваше в секундата щом колесниците докосваха земята. В случай, че забравеше някъде телефона си, беше невъзможно да изтрае цял ден. По един или друг начин щеше да си получи телефона обратно. Познатите на Дениз до един имаха страхове за нея, въпреки че не искаха да ги изкажат гласно, а те бяха провокирани от безразсъдния й начин на живот. Нарин усили музиката, за да прогони черните сценарии, които се появиха в главата й.

Дъждът падаше над Истанбул като проклятие и трафикът не искаше да помръдне. Пътуването обикновено беше десет минути, а сега се добави и един закъсал на пътя пикап и го удържи до безкрайност. Спри, тръгни. Спри, тръгни. Спри, спри, спри! Беше минал почти един час, преди да остави колата си на служителя на паркинга в Мачка и беше на път да умре от глад. През това време Ърмак я беше потърсила пет пъти и при последното каза, че самата тя тръгва от анадолския разклон на пътя. Гласът на момичето, който ставаше все по-тревожен, изнерви още повече Нарин, а постоянните й позвънявания не й дадоха възможност да се успокои. В един момент едвам се сдържа да не извика:

— Спри вече, престани да ме търсиш!

Бързо тръгна под дъжда, който увеличаваше силата си, към кооперацията, в която живееше Дениз и натисна звънеца продължително, но никой не отвори. Къде беше това момиче? Вече беше убедена, че Дениз не си е вкъщи, но й хрумна, че звънецът на входа е повреден и този път натисна звънеца на портиера. Човекът я познаваше от години, беше свикнал с нейните идвания и заминавания, отвори вратата без да зададе никакъв въпрос и Нарин влезе. От нея капеше вода и оставяше тъмни петна по стария червен килим в сградата. Влезе в асансьора и погледна в огледалото косата си — цялата подгизнала от дъжда. Синоптиците бяха прогнозирали, че ще вали, но Нарин, вместо да повярва на белокосата новинарка по телевизията, избра да бъде заблудена от греещото навън слънце. Чукаше на вратата на Дениз и се молеше да си е вкъщи. Щеше да е истинско мъчение в такова време да върви обратно до колата си. Натисна звънеца. Отново, и отново… Тъкмо щеше да се откаже, когато отвътре чу звука от тоалетното казанче и заудря вратата с юмруци. Едновременно с това викаше:

— Дениз! Аз съм, Нарин. Отвори тази врата!

Продължи да блъска по вратата, докато чу бавните стъпки на Дениз.

Дениз отвори вратата по халат, с разрошени коси. Нарин тъкмо бе отворила уста да каже нещо, но остана зяпнала пред подпухналото лице и посинелите устни на Дениз. Приятелката й повече приличаше на небрежно направена кукла, отколкото на себе си. Виждайки Нарин насреща, направи кисела физиономия, за да я накара да се досети, че не се радва да я види.

— Какво е станало с тебе? Кой направи това? По дяволите, който те удари, мила?

Нарин беше ужасена. Дениз й обърна гръб, тръгна към дневната и каза:

— Ще престанеш ли да крещиш? Никой не ме е ударил, не са ме били или нещо такова.

Нарин стоеше на прага и на ум не й идваше да влезе вътре.

— В такъв случай ще ми кажеш ли защо лицето ти е такова? Животното Джан го направи, нали? Това е мръсно изпълнение на този тъп задник. Хиляди пъти съм ти казвала да не се виждаш с него, този непрокопсаник. Но ти кога в живота си си послушала съвет? Ето ти на, беше очевидно, че това ще стане! — извън себе си, Нарин не спираше да дърдори.

— Ти глуха ли си? Не са ме били, казвам ти! Колко пъти да ти кажа, за да разбереш? — разкрещя се и Дениз.

— В такъв случай какво стана? Метеорит ли се удари в лицето ти?

Дениз разпери ръце и избягвайки очите на Нарин, отговори:

— Стана при доктора.

— Какъв доктор?

— Пластичен хирург.

— Правили са ти операция?

— Не. Поисках да ми инжектират нещо в бузите и устните. Казаха, че ще сложат малко и въобще няма да личи, но както виждаш…

— Добре… Ще спадне ли?

— Не мисля. Искам да кажа, ще спадне, но във всеки случай не веднага.

— И ще останеш в този вид?

— И без това се чувствам потисната, затова не ме гледай в лицето все едно съм урод божий.

— Така е, защото си като урод божий. Ти бавноразвиваща ли си? Защо го направи?

— Станалото, станало.

— Иде ми да си оскубя косата! — Нарин бясно метна чантата си на дивана.

— Лазиш ми по нервите, изчезвай!

— Кога ще мине?

— Нямало да има подобрение поне шест месеца, и така нататък.

— Шест месеца? Ти луда ли си, искаш да кажеш, че ще ходиш в този вид шест месеца? Кажи на тоя доктор, потърси го веднага и му кажи да извади каквото е сложил в лицето ти, веднага.

— Защо не спираш да крещиш, бе, човек, това си е моето лице!

— Но точно сега виждам това лице, превърнато на маймунски задник. Дай ми веднага телефона на този човек. Веднага ми го дай, ти казвам! Ще го дам под съд.

— Не е мъж, жена е, освен това не може да се каже, че е лекар — каза Дениз и гласът й излезе като мърморене.

— Имам една приятелка, тя го направи.

— Какво?

— Моя приятелка го направи. Постоянно го прави със себе си и никога не е ставало така.