— Тя няма никакво понятие от география, спокойно може да обяви, че Фърат4 е приток на Гедиз — неуверено каза Нарин. — Надявам се скоро да скъсате и да се махнеш от живота ни. Знам, че е грубо да го пожелая, но губя равновесие.

Фърат се засмя при тези думи и Нарин видя в очите му предишния. Сякаш времето се беше изместило и различни моменти, и различни образи се бяха припокрили. Усети пробождане в сърцето си.

— Недей така, Нарин, тогава и двамата бяхме деца, и беше преди хиляда години — каза Фърат. Гласът му прозвуча подигравателно, сякаш вярва в това, което казва и сърцето на Нарин се сви още повече. Понякога човек засяда на някакво място и докато другите продължават, той не може да открие пътека и да излезе по нея. На нея й се беше случило това — беше заседнала. Вдигна чантата си, изправи се и измърмори:

— Не виждам нищо смешно.

— Добре, добре! Моля за извинение. Чакай да платя сметката и ще те закарам.

— Не се притеснявай! Ще повървя.

— Моля те! Хайде, седни за още две минути.

Нарин неохотно седна.

— Наистина ли не се виждаш с Мехмет? — Фърат изведнъж стана сериозен.

Нарин косо изгледа Фърат.

— Теб какво те интересува?

— Не знам, ей така, любопитство.

— Щом като толкова любопитстваш, да ти кажа: не съм виждала никой от тях откакто напуснах Яслъхан заради университета. Даже не съм говорила и по телефона. Не знам къде са, нито какво правят. Може и да са умрели. Не ме интересува!

— Хората, за които говориш, са твоето семейство.

— Семейство ли? — върху лицето на Нарин се изписа отвращение. — И то какво семейство!

— Добре, никога ли не си мислила за тях? Не ти ли липсват?

— Понякога… понякога ме интересува. Трае само няколко секунди и веднага отминава.

— Не си ли си задавала въпроса дали нещо не им се е случило?

— Каквото е имало да става, вече е станало — сви Нарин рамене. — Има ли човек, на когото не са му минали сто неща през главата?

— От къде да знам, ако бях аз, щях да се тревожа.

— Аз пък не. Че и защо да го правя? Нямам нито един хубав спомен с тях. Не се сещам поне веднъж да сме се смели и да сме разговаряли, или настроението ни да е било добро. Ние не бяхме семейство, бяхме затворници, принудени да живеят в един и същи затвор. Хора, които се ненавиждаха и брояха дните докато се спасят от онази къща…

— Добре, не се ядосвай!

— Ядосвам се, защото не ми е приятно животът ми да бъде оглеждан под лупа. Какво толкова те интересуват моето семейство и моето минало?

Нарин се облегна назад и обърна лицето си към прозореца. Градът се беше размърдал и по улиците, които до преди малко бяха тихи, започнаха да профучават коли. Нарин се чувстваше сякаш е в края на деня, а не в началото. През главата и стомаха й едновременно мина пронизваща болка. От друга страна осъзнаваше, че се бе държала малко повече от грубо с Фърат.

— А ти ходиш ли в Яслъхан? Имам предвид, семейството ти още ли е там? — Този път гласът й бе забележимо смекчен.

— Не, мама почина когато бях за последна година в университета. А баща ми отдавна живее в Истанбул.

Макар че не изпитваше никаква тъга за смъртта на тази жена, Нарин каза: „Бог да я прости!“. Обичаите са си обичаи и трябва да се спазват.

— Благодаря. Преди си ходех доста често, но вече няколко години и аз не съм бил в Яслъхан. Баща ми ходи от време на време, но и на него не му останаха много приятели. Продадохме фабриката, разпродадохме и повечето маслинови горички. Останаха ни само няколко имота.

— Липсва ли ти? — попита Нарин.

— Яслъхан ли? Понякога, да. Сякаш ми липсва детството. Не знам защо, но отиването там ме натъжава. Особено ако от доста време не съм ходил, и когато влизам в Яслъхан по пътя откъм реката, се усещам зле. Връщам се към времена, които никога няма да ги има отново… Не знам, сърцето ме боли. Всеки път, когато отида, много неща са се променили и това не ми се отразява добре.

— Навсякъде се променят много неща. Не само там — каза Нарин.

— Когато човек е вътре в тях, не ги усеща, тук също сме част от някаква промяна или сме нейни свидетели. Но когато там се променя…

— Спомените ни се разрушават…

— Да — Фърат погледна Нарин. — Спомените ни се разрушават.

В гласа му имаше печал.



В онзи ден на стадиона за първи път Нарин видя момчето с тъмносиньото яке. Стоеше в новите си, безупречно чисти дрехи сред дрипавите другари на Мехмет. На фона на бедността богатството изпъква съвсем, така че обшитото с вълна тъмносиньо яке с кожена подплата грееше като злато на трибуната от три реда на яслъханския стадион. Старателно подстриганата му коса, шалчето в тон със синьото яке и лъснатите ботуши рязко го отделяха от другите. Беше поразително поведението му на един от тях, въпреки пълната му отлика във вида, както и ответната взаимност от тяхна страна. Шегуваше се, смееше се и разговаряше непринудено с хората наоколо, което показваше, че момчето е част от групата приятели на Мехмет от доста време. Нарин недоумяваше защо не го е виждала досега. Непременно щеше да си спомни ако беше идвал да играе в квартала. Наостри уши и се опита да чуе името на момчето, но напразно! Прерови паметта си във всяко едно кътче, опитвайки се да си припомни дали брат й и приятелите му са говорили за това богаташко хлапе. Нищо не й дойде наум. Нарин огледа съвсем правите му вежди, черната коса, падаща на челото, снежнобялата кожа, зъбите като перли и правия нос без нито една грапавина, тесните очи и дългите, тънки пръсти. Трябва да беше приблизително на същата възраст като брат й, може би малко по-голям или незначително по-малък… Опита се да отдели очи от момчето, но не успя. Искаше да го гледа до безкрай и без насита. Тя беше на шестнайсет и до този момент не й бе минавало през ума, че да гледаш някого може да те направи толкова щастлив. Нито забеляза кога започна мачът, нито видя как Мехмет излезе на игрището. В онзи ден на яслъханския стадион, докато зъбите тракаха от най-мразовития студ, реферът даде начало със свирката си, хората завикаха и закрещяха; топката отиде в корнър, излезе аут, тъч, попадна в мрежата, футболистите се сборичкаха, а Нарин се влюби.

Момчето със синьото яке я видя на полувремето. Погледна я веднъж, после пак се обърна и погледна Нарин втори път. През очите на момичето преминаха искри, но не можеше да отдели погледа си и да го насочи другаде. С божията помощ пристигаха още хора по време на мача и тълпата около тях стана толкова голяма, колкото момчето да не може да види дрехите й. Нарин беше обула оръфаните стари гумени ботуши на Мехмет, които с годините от кафяви бяха станали бозави, и отгоре на всичкото, бяха с няколко номера по-големи. Тези ботуши упорито не пропускаха дъжд или сняг, но макар че беше навлякла два чифта чорапи, на краката й беше студено като в лед. Ботушите бяха дотолкова грозни, че само като ги погледне човек и се изчервява от неудобство. По никакъв начин не успя да убеди майка си, че в тези ботуши краката й премръзват повече отколкото във всяка друга обувка. Имаше голяма вероятност от стискане и заради дебелата глава на майка си да пропикае кръв до вечерта, но в момента не се интересуваше от нищо друго, освен това как да размени погледи с момчето със синьото яке. Не й минаваше през главата мисълта за часовете, които щеше да прекара в леденостудения и тъмен турски клозет в дъното на двора, свита на две и плачеща. В един миг реши, че момчето в синьото яке й се усмихна. Не беше сигурна — Нарин може би си го бе въобразила — но това „може би“ беше повече от достатъчно да накара сърцето й да затупти бързо и необуздано. Дишането й бе объркало ритъма си, коленете й трепереха силно, а на лицето й бе застинала крива усмивка, която не можеше да спре. Тогава момчето открито й намигна и не остави място за съмнение. Вниманието на Реджеп бе съсредоточено върху мача и мениджъра от Фенер, той не забеляза, че Нарин е втренчила тъпо поглед в един от приятелите на Мехмет, но Черната Хатидже силно ощипа момичето по ръката.

— Гледай напред, момиче! Гледай напред да не ти оскубя косата!

— Аз гледам напред, мамо! — от болката в ръката избиха сълзи в очите на Нарин.

— Виждам накъде гледаш — стисна устни Хатидже.

Нарин безнадеждно обърна лицето си към игрището, но с ъгълчето на окото виждаше, че момчето със синьото яке я гледа. Искаше този мач никога да не свършва. Нека да продължава до безкрая, даже до края на живота да го има този мач…. Мина й през ума защо не беше оставила косата си пусната. В началото на зимата майка й беше подкъсила стигащата до кръста й коса до нивото на раменете, но тя пак беше красива, когато я оставяше свободна. Изглеждаше по-добре, отколкото на конска опашка. Опомни се, когато част от хората закрещяха от местата си като едно гърло и скочиха във въздуха. Мехмет беше вкарал гол. Докато Мехмет летеше като птица от единия край на игрището до другия, Нарин се озова в прегръдките на майка си. Всички се целуваха, и тя прегърна и целуна майка си, опита се да си представи какво ли би било да прегърне момчето със синьото яке. Сърцето й отново се разтуптя.

Този ден Яслъханспор падна с три на два, но когато напускаха стадиона, Реджеп беше в прекрасно настроение. Мехмет беше играл добре и беше отбелязал гол. Вярно, мениджърът от Фенер, този прост човек, не дойде при тях да им каже и една дума, и не изръкопляска нито веднъж, но Червенокосия беше сигурен, че е изпълнен с възхищение към сина му. Беше гледал мениджъра толкова, колкото и мача, и видя, че нито за миг очите му не се отделиха от Мехмет. И Ердоган беше казал, че ако не хареса Мехмет, кого другиго би харесал. Но все пак фактът, че Дебелият Неджати, който стоеше до човека като закован, не бе направил никакъв знак, изпълваше Реджеп с подозрения. Не е ли редно човек да направи някакво движение, поне едно намигване? Стигнаха до портата на стадиона и той изведнъж спря.