— Че защо да не поговорим по телефона?

— Не говори глупости!

— Добре, нека е закуска тогава. Кажи къде?

Фърат назова едно кафене много близо до местоработата на Нарин.

— Чудесно — отговори тя. — И до офиса ми е близо.

Нарин затвори и се облегна назад. „Какво правя аз“, запита се. Каква полза да научи новини за семейството си? Ако беше имала желание, или ако се интересуваше, лесно можеше да се свърже с тях през изминалите години. Беше избрала неосведомеността и изобщо не беше разумно да променя ситуацията. Каквито и неща да са ги сполетели, проблемът си беше техен. Все пак не вдигна телефона да отмени уговорката за закуска. Облегна се назад и изреди най-лошите догадки, които можеше да чуе на другия ден: Майка й беше умряла, Шадийе работеше в някой вертеп, а Мехмет бе попаднал в ръцете на лихвари. „Много ми пука“, измърмори.

„Каквото и да им е положението, да са мислили!“ Нея не я засягаше.



Треската на Мехмет продължи два дена и две нощи. При друг случай, Реджеп нямаше дори да надникне през вратата или пък да се заинтересува от момчето, но този път и за секунда не сваляше очи от сина си. Не жалеше парите дори и за първи път в историята на семейството доведе лекар вкъщи. След инжекциите, лекарствата, меда и липовия чай, на третия ден температурата на момчето спадна. Черната Хатидже хвърли пред врачката още една златна пара в цялата си немотия. Реджеп не знаеше за тези златни монети, които преди да умре нейният баща й бе дал в малка кесийка. Жената ги криеше в шалварите, които Реджеп рядко се опитваше да свали и не ги харчеше дори когато децата гладуваха. Жълтиците бяха само за гадаене и магии. За да предвижда бъдещето и да го променя. Беше съвсем наясно, че не след дълго чейрек монетите3 щяха да се изпарят, но не мислеше за това — в края на краищата, когато синът й отиде в големия отбор, нямаше да има нужда от тях. Това бяха последните им бедняшки дни. Убедително си беше внушила това, тичаше до врачката в случаите, които смяташе за важни, изпълняваше каквото й каже жената до последната подробност, и когато казаното от нея се сбъдваше, не се колебаеше да хвърли пред нея златна монета. Малко ясновидство, малко магия… Малко надежда и малко заблуда…

В деня на мача Мехмет се събуди здрав като бик. Изми лицето си с вода, стоплена от Черната Хатидже на печката, и докато закусваше, цялото семейство прикова в него очи и мълчаливо го наблюдава. После докато тъпчеше устата си с хляб и сирене и отпиваше чай, те всички въздъхнаха дълбоко и потънаха в мечти. Тежината на многобройни надежди се стовари върху плещите на момчето. С всеки залък, който слагаше в уста, той хранеше мечтите на майка си, баща си и сестрите си. Всички заедно щяха да отидат на мача в този ден. Реджеп беше наредил така. Колкото повече хора имаше на стадиона, колкото повече гърла викаха за Мехмет, толкова по-впечатлен щеше да е мениджърът от фенер. Цялата махала щеше да дойде на мача. Никой не искаше Реджеп да си помисли, че му е враг; затова всички до един щяха да бъдат там.

Мехмет се изстреля рано, а другите изчакаха обедно време, за да излязат. Навън беше толкова студено, че Реджеп се изплаши съседите да не се откажат и изпрати набързо Нарин на улицата. Тя трябваше да почука на всяка врата и да им каже, че след час ще се срещнат пред магазина на ъгъла и всички заедно ще вървят от квартала до стадиона. Нарин беше потропала на всяка врата, както й бе казал баща й, и когато се прибра вкъщи, очите й сълзяха, а ръцете й бяха посинели от студ.

Наложи се да стои известно време лепната за печката, за да почувства отново лицето си. Щом настъпи моментът, навлякоха облеклото си едно след друго като сложиха чорапи върху чорапите и пуловери върху пуловерите. Нарин и Шадийе носеха предимно изхвърлените от Мехмет. Понеже Мехмет пък носеше изхвърлените от съседите, не беше възможно да се разбере кое на кого принадлежи. Всички неща, влезли веднъж в дома им, оставаха завинаги там. Заменяха се и преминаваха от него към нея, от нея към него. Знаеха наизуст и най-малката шарка върху всеки пуловер, върху всеки плат. Панталоните и пуловерите им не бяха дрехи, а част от самите тях. Беше нечувано една дреха да влезе в къщата и да излезе от там каквато е била. Например една риза никога не можеше да се изхвърли от дома им като риза; трябваше да изчака, докато стане парцал за пода и да си замине на дрипи. Всяко нещо се смаляваше сантиметър по сантиметър докато чаршафите се превръщаха в калъфки за възглавници, калъфките за възглавници в кухненски кърпи, покривалата на диваните в ръкавици за фурната. Нито едно парцалче не беше купено за Хатидже или децата откакто дядо им умря. Вуйчовците им подхвърляха по някоя пара само когато Хатидже отидеше да плаче и проси пред вратата им. Но дори и те отиваха за разходи по домакинството или дълговете на Червенокосия и нито стотинка не влизаше в джоба на останалите. Единствено Реджеп от всички тях се обличаше свястно. Само той имаше право да влезе в магазин и да му опаковат каквото е харесал. От време на време Мехмет получаваше спортен екип или футболни обувки от Неджати. Другите винаги трябваше да изравят от изхвърлените дрехи тези, които им бяха по мярка.

В онзи ден Реджеп облече тъмнокафяв костюм от вълнен плат. После застана пред огледалото и се реса с часове, сякаш отиваше да иска ръката на момиче, а не на футболен мач; изстиска сока на половин лимон върху ръката си, зализа назад русата си коса и опъна дрехите си. Черната Хатидже и момичетата се наредиха до вратата и зачакаха контенето на Реджеп да приключи. Когато Реджеп беше готов, те направиха нещо съвсем необичайно и излязоха от вратата семейно. Трима или четирима души вече се бяха събрали на ъгъла на бакалията. Шадийе и Нарин подскачаха наоколо, опитвайки се да се предпазят от хапещия студ, Черната Хатидже стоеше с ръце, скръстени на корема, а Реджеп беше вперил като орел очи в улицата. Бавно се заотваряха врати и онези, които излизаха, се показаха отвън, мястото пред магазина се напълни с хора. Под стрехите с нависнали ледени висулки всички заедно поеха към стадиона Жени, мъже, младежи, старци, деца… Някои изминаваха този път само заради страха си от Реджеп, някои — от съчувствие към Хатидже, но повечето — защото не искаха да изпуснат единствената възможност, която животът им предоставяше да участват в едно чудо. Най-отпред лудият на квартала, най-отзад Реджеп, който държеше очите си отворени на четири, да не би някой да се измъкне, а помежду им — армия от странници премина по улиците на Яслъхан.

Осма глава

— Много си напрегната — каза Фърат на Нарин, без да съзнава, че той е още по-напрегнат.

— Неее, просто се чувствам виновна, че седя тук с теб в тъмни зори. Излиза сякаш правя нещо зад гърба на Дениз и Ърмак.

— Е, така или иначе точно това правиш, точно това правим в момента — усмихна се Фърат. От погледа й не убягна, че не спираше да си играе с ключовете на колата.

— Не, не заговорнича, ти беше този, който ме покани тук. Ти ме накара да се срещнем. Така че казвай веднага каквото имаш да ми казваш и да вървим.

— Нямам нищо да ти казвам. Просто поисках да си поговоря с теб.

— Но ти каза, че имаш новини за тях!

— Беше лъжа.

— Лъжа ли беше? Ти луд ли си? От два дни стомахът ме боли заради тебе, а ти седиш насреща ми и ми казваш, че си излъгал.

— По никакъв друг начин нямаше да дойдеш да се видим.

— Разбира се, че нямаше! — извика Нарин.

— И аз нямаше да мога да узная нещата, които съм любопитен да узная.

— И какво искаш да знаеш?

— Любопитно ми е защо се направи, че не ме познаваш? — Фърат скръсти ръце и впери поглед в Нарин.

— От къде да знам, сигурно от изненада. Освен това ти направи същото. С други думи, не само аз имам вина.

— Миличка моя Нарин, никого не можем да обвиним в случая. Знаеш ли как изглеждаше лицето ти, когато ме видя за първи път вечерта на партито на Дениз? Ти се разпадна! За момент си помислих, че ще получиш инфаркт. Ако Дениз не те беше избутала към нас, изглеждаше готова да скочиш през прозореца и да избягаш. Какво можех да направя при това положение? Бях толкова изненадан, колкото и ти, видях че се държиш като непозната, затова и аз продължих по този начин. Както става ясно, оставих нещата на твоята инициатива. Но днес не мисля, че постъпих правилно.

Нарин се облегна назад и помълча малко, след което попита:

— Добре, какво предлагаш? Сега да излезем и да им кажем: „Ооо, ама ние всъщност се познаваме“?

— Може да се направим, че сме си спомнили по-късно — предложи Фърат.

— Не става!

— Защо да не става, скъпа? Докато си говорим и се питаме познаваш ли този човек, познаваш ли онзи човек, в един момент може да сме открили кои сме ние самите — и толкова.

— Не става, казах — заинати се Нарин.

— За бога, защо? Никой не ни кара да навлизаме в подробности.

— Защото Дениз знае цялата история, и Ърмак я знае — Нарин се хвана за главата.

— Какво знаят?

— Знаят какво се е случило в миналото, разбра ли. Не мога след толкова време да отида при тях и да им кажа: „Има Фърат, разбира се, ето той е онзи Фърат, за когото съм ви разказвала“. Забрави! Никога няма да повярват, че съм си спомнила по-късно. И ще започнат да съдят всяко мое действие. Особено Ърмак. Не искам да си имам работа със сприхавостта й и острия й език.

— Добре, успокой се, нищо не те карам да правиш насила. Ще постъпим както искаш. За мен няма значение. Но Дениз не заподозря ли нещо заради еднаквите имена? В едно малко градче на егейския бряг колко хора се казват Фърат?