— Цял ден препусках, не мога да стърча на бара.
— Да изпием по едно и после ще седнем на масата — каза Дениз. Тя изпитваше потребност да се наслади изцяло от всяко място, на което се намира и на всяка секунда, в която живее.
— И на масата можем да пием — подразни се Нарин.
— Ставаш все по-сприхава.
— Винаги съм била такава.
— Не, не беше толкова лоша.
— Наистина ли?
— Кълна се! Напоследък за всяко нещо противоречиш и ставаш все по-трудна.
— Добре, сядаме на бара. Да видим дали това ще ме направи по-приятна и привлекателна.
— Вече започваш да ми изглеждаш по-симпатична — каза Дениз смеейки се.
— Да, сега ще ме посадиш тук в този костюм на класна ръководителка!
— Може пък да ти излезе късмета.
— О, да, със сигурност ще излезе! Ако нощният живот на Истанбул беше пълен с житейски късмет, днес щеше да ти се налага вече да тичаш към седмия си жених.
— Да не бъдем предубедени! Кой ти говори за брак? — каза Дениз и помаха на нейни познати в другия край на бара. — Ърмак се обади след като бях говорила с теб, извиках и тях.
— Мислех, че имаш да ми разказваш нещо. Виж, пак си започнала да събираш всички. С теб е невъзможно дори едно ядене да изядем само двете, знаех си, че така ще стане.
— Ето, за това говорех като казах, че си сприхава. Веднага се развика. Правиш сцени от всичко — каза Дениз.
— Не правя сцени или нещо подобно. И не викам!
— Пак викаш, да беше се успокоила малко! — Дениз имаше право, Нарин викаше.
— Добре, извинявай. Мислех си, че ще бъдем само двете и ще си побъбрим, но си права, не е толкова важно. Хайде, да поръчаме нещо за пиене. Аз искам мартини. Ти какво ще пиеш? — попита и махна на бармана да ги обслужи.
— Едно просеко. Гледай, още си напрегната.
Нарин поръча напитките и се направи, че не я е чула.
— Нар, чуй ме! Наистина си странна напоследък. Нищо не ти доставя удоволствие, всичко драматизираш, от сто кладенци вода ще донесеш, за да не излезеш и постоянно си нервна. Според мен трябва да отидеш на лекар.
— Да, трябва да отида на лекар, иначе ще изостана от модата да се пие Прозак2, и ще бъда анатемосана!
— Не говори като идиотка. Модата на Прозак приключи отдавна. Аз слушам твоите съвети, нали? Искам да кажа, вземам си бележки от твоята критика. Щом ти казвам като най-близка приятелка, че не си добре, приеми го сериозно. По дяволите, не можеш да знаеш кое е най-правилното!
— Подложена съм на стрес и съм много изморена, това не е ли естествена причина да съм раздразнителна? Докато не назначат нов човек в компанията, нищо не мога да направя по въпроса.
Сякаш не й стигаше, че бе затънала до гуша в работа, ами през последния месец Нарин се занимаваше и с делата на един адвокат, който беше напуснал фирмата, за да се лекува от рак — това беше основната причина за усиленото й темпо. Не й оставаше време да си вдигне главата дори. Сутрин се приготвяше автоматично и изхвърчаваше от къщи, без да намери време да се погледне в огледалото. Не беше ходила на фризьор от седмици, не беше си правила маникюр, а понеже беше забравила подплатата си в един хотел в Кайзери, където ходи за някакво дело, и не бе намерила удобен момент да си купи нова, не можеше да облече нито една от трите си любими рокли.
— Не разбираш ли? Ако не се оплачеш, няма да назначат друг човек. Така стоят нещата — каза Дениз.
— Хайде де!
— Точно така е! Сигурна съм, че всичко върви гладко понеже им робуваш. Кажи ми истината, нещо да е изостанало?
— Не, слава богу, досега нямаше проблеми.
— Че защо тогава да назначават нов човек? В края на краищата ти се справяш с всичко. Ако не започнеш веднага да се оплакваш, ще поемеш върху себе си цялата работа и ще прекараш целия си живот на дванайсетия етаж на един небостъргач сред мъже и жени в костюми.
Дениз беше експерт по темата „как да работим по-малко“, Нарин обикновено не даваше ухо на съветите й по въпроса, но този път казаното от приятелката й по много точен начин отговаряше на истината. Така беше! Шефът й усърдно започна да търси нов човек след напускането на болния адвокат, но напоследък бе спрял да повдига темата.
— Права си. Сигурно ще е добре да помрънкам малко.
— Добро утро! Моето момиче, след като такива като теб са станали магарета, много ще са тия, които ще ги яхат. Я си помисли, колко вечери през последния месец беше в състояние да излезеш? Всеки път или си уморена, или трябва да ставаш рано сутринта. А, Ърмак и Фърат дойдоха — Дениз оправи косата си с облекчение. — Говорят с някакъв мъж на входа. Чудя се кой ли е?
— Не го познавам — отговори Нарин.
— Поне да го беше погледнала преди да решиш дали го познаваш или не.
Нарин се обърна и погледна към вратата.
— Не го познавам.
Дениз въздъхна и завъртя очи, но не бе изгубила решимостта си да продължи разговора по темата:
— Фърат ми допада. Сладурче…
— Ъ-хъ.
— Мисля, че много добре се отразява на нашичката, отдавна в живота й не е имало свестен мъж.
— Ъ-хъ.
— Превъзходен е и е луд по Ърмак.
— Ъ-хъ.
— И е красавец…
— Ъ-хъ.
— Може би ще се оженят… Знаеш, че Ърмак умира да се омъжи.
Нарин не отговори, глътна остатъка от питието си.
— Може ли още едно мартини Бианко?
Ърмак дойде до тях с блеснали от щастие очи, а Нарин се опитваше да овладее нервната си система. Залепи върху лицето си фалшива усмивка и целуна Ърмак; на Фърат, който изглеждаше страхотно в дънките и тъмносинята риза, върху която бе облякъл сив пуловер, се ограничи само да подаде ръка.
Докато Фърат се навеждаше да я целуне по двете бузи, Нарин не спираше да си повтаря едно и също изречение: „Няма за какво да се разстройваш, скоро ще си заминат и повече няма как да видиш този мъж“. Идеята за брак, която бе подхвърлила Дениз, я развълнува много, но тя не смяташе, че това ще се случи. Никой не можеше да изтърпи Ърмак толкова дълго. Местата върху бузите й, които Фърат беше докоснал преди малко, пламнаха като жигосани, и тя се почувства в пълния смисъл на думата глупачка. Разтърка страните си с длани, опита се да се отърве от усещането.
Ърмак отиде до сестра си и започна да й шепне нещо, Нарин заразглежда наоколо с престорен интерес, за да избегне погледа на Фърат, който седеше точно срещу нея. Гледаше ли гледаше тухлените стени, мраморния бар и цветята в саксии — не можеше да разбере дали са изкуствени или истински — и светлините, които си сменяха цветовете, поставени точно под растенията.
— Хубаво е тук — каза Фърат.
— О, да.
— Не съм идвал преди.
— Току-що го отвориха.
— Изглежда много работиш. Срещнахме се с Дениз няколко пъти, но ти нито веднъж не дойде.
— Да, във фирмата ни нещата са малко объркани напоследък. Не мога да излизам много.
— Как е Мехмет?
Въпросът на Фърат улучи Нарин не в ушите, в стомаха. Надявайки се, че не е чула, попита:
— Моля? — гласът й прозвуча немощно.
— Мехмет… брат ти… Как е той?
Нарин първо преглътна, след това фиксира Фърат със зеници, превърнали се в айсберги, и отговори:
— Не знам.
Изправи се, остави на бара чашата, която държеше:
— Трябва да отида до тоалетната.
Яслъхан, 1989 г.
Мехмет започна да играе за Яслъханспор точно на шестнайсет. Мечтаеше за това толкова отдавна, че първият ден, когато го изкараха на игрището, подскочи като лъв, освободен от веригите си. Само за няколко седмици името му се разчу из Яслъхан и околните малки градчета. Червенокосия Реджеп сега крачеше наперено по улиците и си придаваше такива важности, сякаш беше баща на национален герой, а не на звезда в малък провинциален отбор. Много отдавна, благодарение на Дебелия Неджати, се спаси от съдбата на ратай. Сега беше шофьор на камион при един от приятелите на Неджати и разкарваше стоки до пазарите и бакалиите в околността. Самохвалството му си беше налице, и нищо повече. Не изкарваше чак толкова много пари, но както и да го погледнеш, получаваше повече, отколкото като ратай. И нещо повече, сега можеше спокойно да си прекарва следобедите в кафенето. При всяко едно положение оставаше само една година, най-много две, докато скъсат с тази дупка. Дойде ли някой от Истанбул, види ли Мехмет, и нещата се оправят! С две думи, в онези дни едва ли имаше друг, щастлив колкото Реджеп. Единствената му грижа беше настояването на Дебелия Неджати: „Нарин ще учи“ и неговият откачен шеф, който го подкокоросваше. Ако натискът, оказван от Неджати от една страна, и на неговия шеф, от друга, не го възпираха, Нарин още щеше да работи в магазина за текстил, а собственикът щеше да брои стотинките в шепата на Реджеп. Но проклетият Неджати беше много упорит. Заради него Червенокосия Реджеп бе принуден да записва дъщеря си всяка година за следващия клас, но преди да я запише, винаги й хвърляше по един хубав пердах. Ръката му беше станала по-щадяща в сравнение с миналото. Биеше за по-кратко и не стигаше дотам да удря по лицето и очите, или да чупи ръце и крака.
Шадийе, Нарин и Хатидже обичаха Мехмет като очите си и всяка вечер протягаха ръце и се молеха за неговия успех. Знаеха, че успехът на момчето е тяхното спасение. Само благодарение на бързите крака на Мехмет можеха да избягат от побоищата и бедността. И Мехмет не беше същият като преди, от известно време характерът на момчето се бе променил. Беше придобил уравновесеност. Вместо да обръща махалата с главата надолу, както правеше някога, той използваше цялото си време да тича след топката и се държеше разумно. Дните, когато биеше другите деца и причиняваше на родителите им голямо страдание, бяха останали в миналото. С доста мудния си ум беше разбрал, че първото условие да бъдеш герой е да се държиш като герой, и точно тава правеше. Вървеше бавно, когато минаваше през махалата, позволяваше хората да го проследяват с очи. Не се отнасяше лошо дори към сестрите си; след вечеря се изтягаше на кушетката като баща си, нареждаше им да му направят кафе и мълчаливо мислеше за Истанбул. Сега беше младеж с мечта, а хората с мечти не правят зло на никого.
"Неверни кафяви очи" отзывы
Отзывы читателей о книге "Неверни кафяви очи". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Неверни кафяви очи" друзьям в соцсетях.