Ханде Алтайлъ - Неверни кафяви очи

Истанбул, 2006 г.

Досадно беше, че въпреки гърмящата часове наред електронна музика, не можеше да се отърве от песента, която й беше влязла в главата. Умът й си сътворяваше своя собствена музика и променяше в бумтене, тропане, стържене, бръмчене и жужене всеки звук, идващ отвън. Ритъмът се лееше от мощните високоговорители, постоянно се повтаряше, не спираше да пулсира в стомаха, върху ръцете й, в нещастните й бели дробове и черния й дроб, но не успяваше да завладее ушите й. Причината да се чувства така беше или крайната умора, или литрите алкохол, течащ във вените й. Не знаеше кое време на нощта е. Колко часа бе прекарала в тази къща, колко чаши беше изпила, каква бе тази гърмяща музика, за какво говореха тълпите от хора около нея, кога бе облякла тази къса червена рокля, кой с кого си лягаше, деня, месеца, годината… Умът й беше под блокадата на неразличими звуци и загадъчни образи. Блуждаещите й очи гледаха и не виждаха; ушите й не чуваха, а устата й от доста време не беше проговорила. Сенките на около четиридесет души обикаляха голямата дневна с висок таван. Четиридесет уста, които викаха, за да заглушат звука на музиката, и хора, които все още имаха какво да кажат по това време на нощта… Тъй като блясъкът на грима отдавна се беше изтрил, единствено приглушените светлини и цигареният дим, увиснал като облак във въздуха, прикриваха дефектите на изморените лица. Очите, които вече не се фокусираха и неуместният смях не носеха друго значение, освен зов за съвкупление.

Гайе, Мемо, Йонджа и Бурак пушеха на отворената врата, която извеждаше към дългия, тесен балкон на дневната. Те от години бяха неизменните приятели на домакинята, Дениз, и постоянни гости на тези партита. Точно пред тях танцуваха две момичета. Когато едното от тях разпусна събраните високо на главата и коси и да започна да ги размята в такт с музиката, на Нарин й се стори, че целият свят е влязъл в тези коси и се люлее, и тя отклони поглед. Сервитьори, опитващи се да съберат празните чаши и пълните пепелници, пияници, избутващи настрани диджея и пробващи се да пуснат своя музика, хора, проснати от изтощение върху дивани и фотьойли, но нямащи никакво намерение да се прибират вкъщи, тълпа от познати и непознати… В един ъгъл, близо до входа, известен телевизионер страстно целуваше момиче, за което само преди минута твърдеше, че е най-близката му приятелка, а ръцете му изглеждаха отлично запознати с гърдите на неговата най-добра приятелка. Нарин се оглеждаше неразбиращо и без смущение. В крайна сметка, ако беше в състояние да се изненада, би упражнила това си право спрямо двойката рекламни агенти, които само преди година се бяха развели скандално, а сега седяха прегърнати точно срещу нея. Отдавна беше научила, че живее в свят, където всичко е възможно.

Очите й потърсиха Дениз, но не можаха да я открият. Дениз, най-близката приятелка на Нарин и домакиня на партито, не се виждаше наоколо. Разбира се, причина за това можеше да е, че на Нарин й бе трудно да види дори върха на собствения си нос. Наля си в чашата още малко водка и с олюляване се отдалечи от дългата маса, превърната в бар. Може би щеше да се разстрои, ако беше забелязала на какво е заприличала от разлети напитки масата, за която Дениз плати цяло състояние само преди две седмици, но сега използваше цялата си концентрация да върви, без да падне. В края на краищата ако една маса щеше да е маса на Дениз, трябваше да свиква с всичко това. Същото правило беше в сила за всички мебели и предмети, които имаха щастието или нещастието да влязат в тази къща. Не им беше писано да участват във весели семейни закуски, спокойни вечери или приятни разговори, завършващи в прилични часове. Те споделяха съдбата на стол в бар. Безкрайни купони, постоянна музика, пиене, цигари и така нататък… Даже баровете, след забраната на пушенето в заведенията, можеше да се смятат за санаториуми в сравнение с тази къща.

Два големи дивана бяха избутани до стените и в освободеното по този начин пространство бяха поставени три малки бар маси за улеснение на гостите да пият и разговарят. Нарин седна на дивана, от който бе станала малко по-рано и решавайки, че бе дошъл моментът да наруши дисциплината на партито, свали високите си обувки и опъна крака върху малката масичка. Знаеше, че Дениз няма да има нищо против, дори нямаше да забележи. Опря пулсиращата си глава на дивана и затвори очи, без да обръща внимание на това, колко високо се бе вдигнала късата й червена рокля. Движението на не по-трезви от нея хора и музиката караха стомаха й да се обръща. Опита се да диша дълбоко, но сега на стомаха й стана още по-лошо заради цигарения дим, изпълнил дробовете й. Да отиде до тоалетната и да повърне — това можеше да е решение, но се чувстваше прекалено слаба, за да го направи. Ще трябва да стане, да се придвижи до тоалетната, да повърне, да си измие лицето и ръцете… Какво усилие! Облегна се назад, опита да успокои стомаха си, но не успя. Веднъж като му прилошее на човек, не преминава лесно. Точно когато щеше да изгуби съзнание, мозъкът й като по чудо заработи отново, пое контрола и нареди строго: „Стани! Стани и веднага отиди в тоалетната! Иначе скоро ще оплескаш навсякъде!“

Полагайки забележителни усилия за човек в нейното състояние, тя свали тънките си крака от масичката и извика на къдрокосия млад мъж, който се канеше да седне до нея:

— Вдигни ме!

Мъжът, който не чуваше нищо заради шума, се наведе към нея и изкрещя в ухото й:

— Какво каза?

Нарин се опита да се изправи, опирайки се на страничната облегалка на дивана — чак тогава Къдрокоско разбра положението, хвана я под ръка и й помогна да се изправи. Щом се увери, че може да пази равновесие, Нарин се опита да си обуе обувките, които бяха долу до масичката, но по никакъв начин не можеше да улучи с крака правилното място и да успее да ги напъха в обувките. Къдрокоско извика в ухото й:

— Зарежи! — и Нарин осъзна, че има право. Всъщност, дори и да успееше да ги сложи, не беше сигурна, че ще може да запази равновесие на тези високи токчета.

Лъкатушеше боса с несигурни крачки в посока към тоалетната, не забеляза, че входната врата се беше отворила и бяха влезли двама души. Видя само един човек. Просто застана и зяпна мъжа. Не знаеше откъде, но беше сигурна, че го познава. Видът на мъжа обърка мозъка й, замъглен от пиенето, болката прониза сърцето и стомаха й. „Кой беше? Кой беше? Кой беше?“ Въпросът не преставаше да се удря в стените на черепа й. Не знаеше. Не знаеше и защо, когато го видя, очите й се насълзиха, защо скри уста с ръка, сякаш искаше да сподави писък. Дениз неочаквано се появи зад нея и започна да я дърпа към вратата, искаше да протестира, но тъй като нямаше сили да се съпротивлява, остави приятелката й да я влачи като клонка, уловена от течението. Дениз вървеше към новодошлите, силно развълнувана, от друга страна с полурадостен, полусърдит глас викаше:

— Най-после успяхте да дойдете! Наясно ли сте колко е часът? Идвате, когато всички си тръгват.

Избутвайки настрани неколцина пияни отпред, те си отвориха път да минат и стигнаха до вратата. До този момент Нарин не беше забелязала, че мъжът държеше за ръката едно момиче, и това момиче беше Ърмак. Докато Дениз прегръщаше сестра си, мъжът гледаше Нарин. С открити, безизразни, чужди очи, които носеха хлад от улицата… В погледа му нямаше и намек, че познава младата жена, но за Нарин неговите кафяви очи, ъгловато лице и прави вежди, бяха така познати, както собственото й лице.

Ърмак се измъкна от ръцете на сестра си, прегърна Нарин и започна да се оплаква:

— О, Нарин, моля те, накарай я да млъкне!

На Нарин й се стори, че гласът й е по-жизнерадостен от обикновено.

— Сякаш съм искала да закъснеем. Трябва да е благодарна, че дойдохме. Полетът се забави два часа, после куфарите ни не се появиха. Отидохме до къщи, преоблякохме се и хукнахме насам. Но сестра ми, вместо да е благодарна, че си дадохме труд да дойдем по това време, не спира да мърмори.

Видя, че Нарин стои без да реагира, обърна се към мъжа до нея и рече през смях:

— Това е Нарин! Най-близката приятелка на Дениз. Но сега е фиркана до козирката и не разбира за какво говорим.

— Не се дръж с приятелката ми като с пияна, тя разбира всичко, нали. Нар? — каза Дениз, като състрадателно оправи късата черна коса на Нарин, паднала върху лицето й. — Хей, нали искаше да видиш гаджето на Ърмак? Ето, той е тук.

Клатушкайки се, Нарин направи крачка към мъжа и протегна ръка:

— Здрасти, аз съм Нарин.

Каза го толкова неразбрано, че се наложи Дениз да повтори:

— Нарин!

— Аз съм Фърат — отговори мъжът и показа отлични рефлекси, като хвана Нарин, която щеше да се катурне настрани. — Добре, хванах те. Добре ли си?

— Добре съм… Добре съм… — измърмори Нарин и сякаш за доказателство се усмихна на Фърат, който я бе уловил здраво през кръста. След това, под изумените погледи на тълпата, повърна върху снежнобялата му риза.

Яслъхан, 1986 г.

Кварталът Муратели на прислонения в планината и с население от двайсет и пет хиляди жители Яслъхан, беше разделен от прашен, черен път. Докато не особено кротките жители на циганския Горен Муратели водеха весел, пълен с кавги, шумен живот в къщурките си до планината, обитателите на Долен Муратели живееха безметежно в онази част от района, която се намираше по-близо до града. Тъй като нито хората от електрическата компания, нито полицията дръзваха да стъпят в Горен Муратели, хората, които живееха там, не плащаха ток, и понеже хората от Долен Муратели смятаха, че са обременени с техните сметки, негодуваха остро. Точно поради тази причина двете страни на няколко пъти бяха имали истински дърпания, но нещата биваха уреждани преди да излязат от контрол. Всички знаеха, че добавянето на масло в огъня означава някой да си тръгне, а жителите на Муратели нямаше къде другаде да отидат. Ето защо всеки път се случваше едно и също нещо: викаха един срещу друг, крещяха си, а накрая казваха: „Всемогъщи боже…“ и продължаваха напред. Оттогава насетне, с изключение на младежи, които се счепкваха от време на време за някое момиче или деца за топката си, между тях нямаше прекомерна вражда, но не можеше да се каже и че бяха добри съседи. Според старите хора Муратели дължеше спокойствието си на това, че хората и от двете страни се държаха на разстояние. Това беше най-бедният край на Яслъхан. Цигани, скитници, хора, затънали в тресавището, онези, които никога не бяха видели бял ден, безделници и нещастници, бяха разделени с тънка линия един от друг, и с дебела от останалите райони на Яслъхан. Едноетажни или двуетажни къщи с олющена мазилка, голи улици с някое дърво тук-там, недохранени мършави деца, които тичаха на тумби, а майките им — с неизменната цигара в уста — се надвесваха до кръста през прозорците и крещяха…