На което тя раздразнено отговори:

— Защо не? Вече си го правил, нали?!

Това го отрезви. Погледа я още малко и промълви, повече на себе си:

— Толкова по въпроса за прословутия шербруковски късмет…

Повдигна чаршафа и легна до нея.

— Софи, не припадай и недей да се въртиш като побесняла, защото може да паднеш на пода. Успокой се, тази нощ няма да те насилвам да бъдеш моя. Лауданумът скоро ще подейства. А сега затвори очи и дишай дълбоко. Искаш ли да ти разтрия корема?

Не очакваше отговор, и не го получи. След малко дочу равномерното й дишане и разбра, че е заспала. Чак тогава улови ръката й в своята.



Небето просветляваше. Райдър и Софи стояха на палубата на „Харбинджър“.

— Не забравяй веднага да предадеш писмото на брат ми — за трети път й заръча той. — Не се безпокой, той ще се погрижи за вас с Джеръми. И изобщо не се притеснявай, ако майка ми се опита да ти създава проблеми — просто не й обръщай внимание, разбра ли? Не се съмнявам, че в лицето на Алекс ще намериш един добър съюзник. Прибра ли на сигурно място парите, които ти дадох?

— Да.

— По-добре ли е коремът ти тази сутрин?

— Да.

— Обещаваш ли в Саутхемптън да наемеш двама души за охрана?

— Да.

Той се намръщи:

— Сигурно си мислиш, че се отнасям с теб като с дете, нали?

— Да.

— Разбери ме, Софи, никога не съм имал жена, нито някакви отговорности, с изключение на де…

Той рязко млъкна и поклати глава. Толкова трудно му беше да се сдържа пред нея — ето, едва не се изпусна за децата. Е, рано или късно щеше да й каже, но когато сам реши.

Тя го изгледа, въпросително вдигна вежди, но той само поклати глава и продължи:

— Във всеки случай, вие с Джеръми сте моя отговорност и искам да съм сигурен, че ще бъдете добре.

— Ще се оправим, не се тревожи. Сигурен ли си, че семейството ти няма да ни изхвърли като мръсни котета?

— Не искам да те лъжа, определено ще са много изненадани. Изобщо не възнамерявах да се женя толкова скоро. Но ще ти бъда благодарен, ако създадеш у тях впечатлението, че поне малко ме харесваш, а не че ме смяташ за див звяр.

В този момент капитан Малъри изникна до Райдър. По широкото му, грозновато лице играеше усмивка:

— Време е да се оттеглите, мистър Шербрук. Ще се грижим за съпругата ви. А сега я прегърнете, целунете я и напуснете кораба ми.

Райдър се усмихна на Софи:

— Е, мога ли да получа една целувка?

Тя вдигна лице със стиснати устни. Той леко ги помилва, после я целуна толкова нежно, че сякаш едва я докосна. Почувства я как потръпва, но не разбра дали от страх, от нерви, или от желание. В последното, кой знае защо, се съмняваше.

— Бъди внимателна — заръча й още веднъж и я погали по бузата.

После се приближи към Джеръми, прегърна го здраво, разроши косата му и рече:

— Поддържай духа й, Джеръми. Връщам се в Англия веднага щом оправя нещата тук. Бъди добро момче. И не забравяй, че много те обичам. Пази се.

Райдър слезе. След него вдигнаха корабния трап. Изгревът изпълни небето. Над кораба ечаха командите на капитан Малъри. Райдър помаха за последен път на жена си и на шурея си.

Остана на кея, докато корабът се изгуби от погледа му, после се обърна и се усмихна. Тя беше в безопасност, в пълна безопасност. Заподсвирква си, яхна коня и пое към Кимбърли Хол.

А в един часа на обяд пристигна Шърман Коул. Райдър го наблюдаваше с усмивка как слиза от коня и приближава към верандата. Самюъл и Емил веднага излязоха от къщата.

— Каква изненада! — рече Райдър и широко се прозя, без да става. — Пак ли сте дошли да ни безпокоите? Или да ни заплашвате?

— Вървете по дяволите, Шербрук!

Райдър сви вежди:

— Моля? Май не съм ви ударил достатъчно силно.

— Сигурен бях, че ме лъжете. По дяволите, готов бях да се обзаложа на всичко, което притежавам, че сте ме излъгали. Значи наистина го направихте и спасихте малката мръсница, а?

— А къде са ти горилите? — побърза да се намеси Емил, преди Райдър да успее да скочи от стола и отново да простре Шърман Коул на земята.

— Търсят Томас.

— Обзалагам се, че и да го намериш, ще трябва добре да му платиш. Той едва ли ще ти повярва. Дълго ще трябва да го убеждаваш, че искаш да ти помогне да окачиш госпожица Статън-Гревил на въжето.

— Да му платя ли?! Ще го обеся това копеле! Той ме измами, направи ме на глупак!

Има някаква грешка в пиесата, помисли си Райдър. Това е комедия, а не трагедия.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Бърджис не е бил застрелян, нито намушкан, както казваше Шербрук. Бил е удушен с гарота. Така че, по дяволите, тя не е могла да го убие — не е чак толкова силна.

Обърна се, запъти се с тежки стъпки към коня си, яхна го и препусна, без да поглежда назад.

Райдър дълго стоя на мястото си вцепенен и най-сетне успя да промълви:

— Боже милостиви! Значи е нямало нужда да се женя за нея, нито да ги изпращам с Джеръми в Англия. Да си само на двадесет и пет години, и животът така да те изиграе!

— По-добре, че го направи — утеши го Самюъл. — Не се знае какво ще да предприеме Кол оттук нататък.

Но Райдър бе потънал в унили размисли за съдбата си. Е, може би пък нямаше да се окаже чак толкова лоша, а? Въздъхна, изправи се, поклати глава и повтори:

— Удушен значи… Негодникът бил удушен с гарота…

Отново поклати глава:

— Проклет да съм… — и се отправи към конюшнята.

12.

ЛАМАНША, СЕДЕМ СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО


Софи и Джеръми стояха на палубата, обгърнати от мъглата. Вятърът свистеше в лицата им и те се държаха здраво за дървените перила. Вълните на мощни тласъци люшкаха кораба.

Джеръми едва не се пръсна от гордост, защото пръв мерна в мъглата английския бряг.

— Грейвлънд! — извика той. На негово място Софи би викнала „Алилуя!“, защото тръпнеше едновременно в очакване й страх. Пристигаха си у дома, но не в своя дом във Фауи, а в дома на Райдър — Нортклиф Хол.

Пътуването бе дълго и спокойно. Капитан Малъри и помощникът му, мистър Матисън, едри шотландци с почти еднакво плешиви глави, през цялото време ги забавляваха с най-невероятни истории.

Софи се опита да оползотвори пътуването възможно най-добре. Всяка сутрин по един час занимаваше Джеръми по френски. Капитан Малъри го учеше на астрономия и навигация, а първият помощник — на география. Пак той им беше предоставил и колекцията си от романи и пиеси, които изпълваха малката му каюта. Джеръми успя да изчете творбите от периода на Реставрацията, а Софи — почти цялата библиотека.

Няколко дни по-рано Софи и Джеръми играеха шах в малката си каюта. По илюминатора леко барабанеше дъждец, беше горещо. Софи играеше с енергия и ентусиазъм, но й липсваше добра стратегия, докато успехите на Джеръми се дължаха най-вече на тактиката и търпението му. Той неизменно я биеше с огромно превъзходство, но играта им мъчително се проточваше и се съпровождаше от не една въздишка. Тя премести една пешка и рече:

— Скоро ще си бъдем у дома. По-точно в Саутхемптън.

— Райдър ми каза, че ако пътуваме с карета, ще стигнем в Нортклиф Хол само за един ден. Не искаше да преспиваме сами в някой хан. Твърдеше, че за да мога да те защищавам, трябва да порасна поне с още един фут.

После се усмихна и добави:

— Но той ще ме научи да се бия добре.

— Радвам се, че си толкова доволен, но повярвай ми, не винаги е нужно да ме защищаваш — не съм нито глупава, нито безпомощна.

— Да, разбира се, ти не си като другите момичета — съгласи се Джеръми, оглеждайки съсредоточено позицията си. — И Райдър знае, че мислиш така. Но смята сам да взема решенията, защото вече носи отговорност за нас.

— Искаш ли да поговорим за някоя от пиесите, които четохме?

Джеръми с лекота прие смяната на темата.

— Мистър Матисън ме видя да чета една от тях и ми се стори, че с удоволствие би я изхвърлил зад борда. Почервеня като рак и едва не ме окъпа в слюнка. Чак темето му почервеня — картинката беше забележителна.

Софи се засмя:

— Да, някои от тези пиеси наистина са доста пикантни. Добре е да ми показваш предварително какво смяташ да четеш.

Джеръми погледна сестра си и се намръщи:

— Софи, все някога ще трябва да науча всичко за мъжете и жените. В пиесите те се държат много глупаво и правят най-невероятни неща. Колкото до останалото, то просто ми се вижда странно.

— Прав си, че е странно — измърмори Софи.

Сети се за Райдър и почувства нещо като угризение, или може би вина. Или пък гняв? Не беше много сигурна. Все пак й липсваха умът и смелостта му, та дори и начинът, по който я дразнеше, докато очите й заблестят от гняв. При следващия ход на Джеръми тя вдигна поглед към него:

— Охо, май искаш да пробиеш защитата ми, а?

Премести съвсем ненужно офицера си, облегна се и скръсти ръце.

— Е, това ще сложи край на надеждите ти.

Както си играеше с топа, Джеръми отбеляза:

— Никак не изглеждаш добре, Софи. Липсва ти Райдър, нали? И на мен ми липсва. Направо е страхотен. Радвам се, че се омъжи за него. Радвам се и че напуснахме Ямайка — все пак сме си англичани. Но въпреки всичко ме е страх.

Най-сетне остави топа и премести една пешка.

— Смяташ ли, че семейството му ще ни приеме добре?

— Надявам се.

На нея също нямаше да й липсва Ямайка. Щастливите мигове, които бе преживяла там, можеха да се преброят на пръстите на едната й ръка.

— Не виждам защо да не ни харесат. Нали сме възпитани и знаем да си служим с приборите за хранене. Не биваше да местиш офицера си, Софи, беше грешка. Шах и мат.

— О, няма ли най-после да се науча! — викна тя.

Софи се откъсна от спомена. Всяка нощ се молеше да не би Дъглас Шербрук, деспотичният брат на Райдър, да ги изпъди, а после дълго гледаше пред себе си, без да знае за какво да се моли. Не можеше да си представи какво ще им донесе бъдещето.