Капитанът се поколеба за миг, като че завладян от някаква магия.

— Тук грешите. Дори без да притежавате нещо, все още има какво да предложите, стига да желаете.

На Александра й бяха нужни няколко секунди, за да разбере смисъла на думите му. Изчерви се и бързо отклони погледа си.

— Не се отнасяте към мене с уважение — нещастно рече тя.

— Напротив, моя скъпа лейди, отнасям се към вас с много по-голямо уважение, отколкото към повечето жени, които са попадали в леглото ми. Но, може би, днес съм твърде изморен, за да оценя напълно вашия чар. Някой друг път, може би.

— Моля ви, трябва… налага се да стигна до Ню Орлиънс — настойчиво рече тя, като го погледна умолително.

— Недейте — навъсено рече той, а сините му очи станаха ледени. — Свенливостта не ви подхожда. Оставете я на специалистките — на жените от Юга. По-добре играйте открито с мен.

— Трябва да отида в Ню Орлиънс.

— Имате ли пари за билет?

Беше изгубила на шхуната всичко, което беше взела със себе си от Ню Йорк — всичките си хубави дрехи, всичките си пари. Не можеше да рискува и да се свърже с банката си, за да поиска пари, тъй като Стен Луис незабавно щеше да я проследи и щеше да е невъзможно да се защити. Не. Нямаше пари, нямаше дрехи. Всъщност, за първи път в живота си изцяло зависеше от някой друг. Мразеше това усещане.

— Имате ли име? — попита тя.

— Джейк.

— Капитан Джейк?

— Аз съм капитан, но името ми е Джейк. Не прикачвайте всичко към него — заповяда дрезгаво той.

Мярна само проблясък на онова, което би бил неговият гняв, ако се насочеше срещу нея. Надяваше се никога вече да не го види. Знаеше, че е своенравна, но имаше усещането, че в сравнение с неговия нрав, тя е като питомно животно.

— Наричайте ме по име — тихо и настойчиво рече той.

Погледна го в очите и зърна дълбоко в тях топъл проблясък, който не можа напълно да разбере, но от него стомахът й изведнъж се сви, а краката й омекнаха и натежаха.

Погледна встрани и замислено прошепна:

— Джейк.

— Не ви чух.

— Джейк — повтори тя по-силно и погледна настойчиво в строгите му сини очи, а в нейните зелени очи проблесна странна светлина.

Джейк замълча за миг, а когато заговори отново, гласът му прозвуча неясно:

— Какво правите насред Атлантическия океан и коя всъщност сте вие?

Александра преглътна, мъчейки се да съобрази по-бързо.

— Искам да ви помоля поне засега да ми позволите да запазя в тайна самоличността си. За вас със сигурност това няма значение, но за мен има. Въпросът е на живот и смърт.

Говореше толкова сериозно, че Джейк повдигна учудено вежди и тихо каза:

— Добре. Запазете тайните си. Искате да отидете в Ню Орлиънс. Знаете ли къде се намираме сега?

Александра поклати глава.

— За нещастие намираме се на Бахамските острови, така че…

— На Бахамските острови? Но…

— Намираме се на Бахамските острови, така че мога да допусна, че вашата първоначална цел е бил Ню Орлиънс. Бурята не само ни отклони от курса, но освен това причини доста повреди на кораба. Откъдето и да го погледнем, денят не е добър и за двама ни.

Александра поклати глава, след това неочаквано заговори:

— Моряците…

— Да?

— Чух ги като си говореха. Мислят, че аз съм виновна за бурята. Няма да им позволите… — тя потрепери.

Капитанът я погледна внимателно.

— Да не ви е студено?

— Не.

— Те поначало са предубедени към жените на борда особено на кораб като този. Но няма да посмеят да ви причинят зло. Намирате се в безопасност, поне засега — добави той, като се ухили застрашително.

По някаква причина Александра не се чувстваше така спокойна, както би трябвало да бъде. Просто не беше свикнала да се справя с мъже като този. Той изглеждаше толкова див, толкова необуздан.

— Благодаря ви за малките удобства — заяви тя с леден глас.

— Между другото, трябва да сте щастлива, че ви взех на борда.

— Така ли? Бях започнала да мисля, че щях да се чувствам по-добре, ако бях останала в океана.

— Дори не си го помисляйте. Всъщност, тук имам неколцина приятели, с които се запознах по време на войната. Е, няма значение, но вече изпратих да донесат продукти и да намерят някакъв превоз до една плантация, която е недалеч от тук.

Александра го погледна изненадано, след това бързо огледа каютата. Значи в крайна сметка нямаше да бъде принудена да остане тук. Изпусна въздишка на облекчение.

— Не мислех, че сте толкова недоволна от квартирата си.

— Не е това — махна с ръка Александра. — Просто ще се радвам отново да стъпя на твърда земя.

— Разбирам какво искате да кажете — усмихна се Джейк. — Приятелят ми има сестра, на ръст горе-долу колкото вас. Сигурен съм, че ще е щастлива да ви помогне да се справите със затрудненията си.

За пръв път Александра му се усмихна — усмивка на щастие и благодарност, която правеше красотата и миловидността й ослепителни. Дъхът му секна за миг, след това се опомни и бързо се обърна.

— Имам работа — намръщено каза той. — Искам да стоите тук. Ще заключа вратата. Щом пристигне каретата, ще потеглим за плантацията.

И бързо напусна каютата без нито дума повече.

Четвърта глава

Здрачаваше се, когато ключът най-сетне отново се превъртя. Джейк бързо влезе в каютата, очевидно доволен от себе си и застана до бледата млада жена, която седеше върху койката му, увита с одеялото до шията.

— Побързайте, побързайте, мила моя. Трябва да тръгваме.

— Но аз не мога да отида никъде. Нямам какво да облека.

— Е, не се сещам за нищо, освен да ви увия в едно одеяло и да ви изнеса навън. Какво ще кажете?

Александра го погледна ужасено, като си представи как би изглеждала появата й по този начин в един изтънчен плантаторски дом.

— Никога — процеди тя.

— Скъпа моя, наистина се държите много неразумно, като се има предвид настоящото ви положение — продължи жизнерадостно Джейк, като отиде до сандъка си и започни да рови из него, докато накрая измъкна едно голямо вълнено одеяло в ярки цветове.

— Мисля, че това ще свърши работа — обърна се Джейк към нея.

— Не се приближавайте до мен с това нещо — извика тя и понечи да скочи от койката.

Но Джейк беше твърде бърз за нея и я уви хубаво в одеялото, преди да й остане време за повече възражения. Големите й, блестящи, зелени очи го гледаха укорително, но капитанът само се ухили.

— Може би това е най-безопасният начин да ви опазя — заяви Джейк, като седна на един стол с Александра в скута си.

— Как смеете да се държите по този начин с мене — запелтечи тя от ярост.

— Знаете ли, може би ще сте доста хубава, ако някога се измиете. Би трябвало да се видите. Представлявате интересна гледка. Освен това е казано, че много мъже намират техните съкровища в океана — завърши замислено той, след което се наклони напред и леко я целуна по малкото й, фино носле.

Александра направи гримаса на отвращение, което предизвика силен смях у Джейк.

— Мила моя, трябва да кажа, че определено не сте южнячка.

— Благодаря на Бога за това!

— Нека запазим тази възможност за друг път. Сега трябва да тръгваме. Знаете, че ни очакват.

— Как можете да ме водите някъде в такъв вид?

Джейк й се усмихна, стана и, носейки я на ръце, се насочи към вратата.

— Бих ви отнесъл навсякъде, Алекс.

Отварянето на вратата го затрудни, докато накрая му помогна Морли, който задържа вратата, така че Джейк да може да изнесе навън пленницата си.

— Погрижи се за каютата ми, Морли. Преди ме нападна и сега каютата е в пълен безпорядък. Човек не би предположил, че в нея има толкова сили.

— Не, капитане. Не изглежда твърде добре и това е самата истина. Погрижете се да се отнасят добре с нея — сериозно рече Морли и се усмихна окуражително към Александра.

— О, разбира се, че ще се погрижат. Ще се погрижат. Керълайн е там и…

— По-добре намери някой друг — промърмори Морли почти на себе, докато влизаше в каютата на капитана.

За първи път след бурята Александра вдишваше хладния, чист въздух и отново виждаше земя. Радваше се, че вече не е в търбуха на кораба.

Докато Джейк я пренасяше по палубата, всички моряци обърнаха глави към тях. Над кораба надвисна почти злокобна тишина и по тялото й пролазиха тръпки. Спомни си с каква сила бяха казани думите, който се отнасяха до нея и се зачуди дали наистина е в безопасност.

— Студено ли ви е? — попита Джейк.

— Не, не. Само… сигурен ли сте, че тези мъже…

— Те се подчиняват на заповедите ми. С мен ще бъдете в безопасност.

Александра кимна и отпусна глава върху силното му мускулесто рамо. По някаква причина се чувстваше в безопасност в ръцете му, докато той я носеше към въжената стълба. Във водата ги очакваше малка лодка.

Джейк застана за миг до перилата, гледайки надолу, към моряка, който придържаше лодката.

— А сега не се плаши, Алекс. Всъщност не е толкова високо.

Преди да разбере какво има всъщност предвид, той я пусна в ръцете на мъжа под него. Не й стана нищо, но се разгневи. Изгледа Джейк, който чевръсто слизаше надолу по въжетата, след което скочи в лодката до нея.

— Не беше чак толкова зле, мила, нали?

Беше твърде гневна, за да говори. Отвърна поглед и се загледа към хоризонта.

— Погледнете водата, Алекс. Виждала ли сте някога толкова чиста, толкова красива вода?

Александра неохотно погледна към спокойната, гладка повърхност на водата, която отразяваше последните лъчи на залязващото слънце и се усмихна, щом видя какво има предвид Джейк. Беше красиво. Гневът й изчезна така бързо, както се беше появил.

— Човек сигурно вечно може да гледа в нея.

— Може би — тихо каза Джейк.

Скоро приближиха брега и Джейк скочи в плитката вода, след което отново вдигна Александра на ръце, все едно че тя нямаше никакво тегло. Очакваше ги карета, върху чиято капра търпеливо седеше стар кочияш. Той мълчаливо се спусна долу и им помогна да се качат в каретата. Скоро бавно се движеха по тесния, прашен път.