Намръщи се отново, а усмивката изведнъж изчезна от суровото му, решително лице. Много неща се бяха променили, след като южняците бяха победени в последните си опити да се защитят. Това беше смъртта на един начин на живот, на един начин на мислене и при все, че успя да съзре наближаващия край доста преди мнозина други, все още усещаше шока от първия си сблъсък с руините и разрушенията, в които сега бе превърнат Югът. Бахамските острови бяха на гребена на контрабандната вълна, но всичко беше приключило с падането на Юга и края на войната.

Поклати глава при спомена за жълтата треска, която опустоши Насо и Уилмингтън през фаталното лято на 1864 година. Измряха една четвърт от жителите на Уилмингтън, а Насо не беше много по-добре, тъй като контрабандистите разнасяха болестта навсякъде. Но заради притока на хора и пари Насо понесе епидемията по-леко от бедите през 1866 година, когато хората и парите изчезнаха. През онази година половината от останалото население бе покосено от тифна епидемия, а след това остров Ново Провидение беше пометен от ураган, който разруши повечето от новопостроените през войната къщи и взе много жертви. Разбира се, Насо страдаше, и островите не успяха да се възстановят. Не, 1867 година не даваше признаци за измъкване от депресията, която се ширеше на Бахамските острови и капитанът на „Летящия Джей“ не изгаряше от нетърпение да пусне котва там. Из Юга се беше нагледал на призраци за цял живот.

Ако не се задаваше бурята, нямаше да се наложи да спира на островите, понеже възнамеряваше бързо да достигне до Ню Орлиънс. Веднъж взел решение, той не се колебаеше, а освен това вече беше намислил да продаде изгодно „Летящия Джей“ в Ню Орлиънс. Там можеше да получи най-добра цена, а му трябваха всичките пари, тъй като възнамеряваше веднага да се върне в Тексас.

Мислите за Тексас разпалиха още повече кръвта му. Спомни си за обширните открити равнини, в които човек може да диша леко и свободно, и цял живот да прави каквото си иска. Преди много години би предпочел Юга, дори си мислеше, че харесва някогашната му спокойна красота. Но сега вече Югът не беше подходящо място. Там човек можеше да умре от глад, докато си припомня полузабравените си мечти. Истинското място беше Тексас — място, където един мъж може да си изгради империя, да натрупа състояние и да създаде собствени закони. Обичаше морето, но Тексас беше като океана — огромен, безкраен, вечно променящ се, вечно криещ предизвикателства. Да, щеше да пусне корени в Тексас — дълбоко в плодородната му земя.

— Какво е това, по дяволите? — изруга тихо той, щом действителността рязко го откъсна от мислите му.

Имаше нещо пред тях в океана, но не беше сигурен какво е. Напрегна взор и започна да различава някакви очертания.

— Капитане? Капитан Джейк? Това да не е русалка? — гласът на стария моряк прозвуча глухо, пронизвайки плътния, сребристосивкав сумрак.

Думите му бяха последвани от блясъка на светкавица и веднага след нея от силния тътен на гърма.

Моряците веднага прекратиха работата си. За миг настана пълна тишина, нарушавана единствено от поскърцването на „Летящия Джей“, докато моряците се взираха в свръхестествената, красива гледка във водата.

Над тъмните води на океана се носеше нереално блещукащо бяло тяло, около което се пилееха златисторуси коси. Изморените от плаването моряци гледаха със зяпнали уста привидението, докато то се приближаваше все по-близо и по-близо.

Магията разчупи старият моряк, който колебливо попита:

— Тя… тя мъртва ли е?

— Ще видим.

Енергичният отговор беше последван от няколко бързи команди, с които капитанът изпрати двама моряка зад борда, след което забави движението на кораба, докато той почти спря.

Над палубата на „Летящия Джей“ отново надвисна тишина. Мъжете неспокойно поглеждаха към небето, след това отново към тъмната вода, над чиито дълбини плаваше нереалното създание. Приближаващата буря, която беше скрила слънцето, беше достатъчно лоша, но това създание, което лежеше в дирята на кораба им, бързо им припомни всички морски легенди, които знаеха.

Двамата моряка бързо заплуваха към тялото. Щом скъсиха разстоянието, започнаха внимателно да го приближават. Видяха, че е жена, вкопчила се в тежко, дървено весло. Лесно можеха да придържат над водата такова дребно тяло, но как ли се беше озовала съвсем сама сред океана, само с едно весло, което да я крепи над водата? Никога не бяха виждали жена, която да е толкова красива и едновременно с това да е толкова близо до смъртта.

Единият моряк внимателно я издърпа от веслото, като придържаше главата й над водата и започна да плува към кораба. Другият се усмихна кисело и повлече веслото, като си мислеше, че никога нямаше късмет. Но може би късметът му се състоеше в това, че никога не бе докосвал жена, която очевидно принадлежеше на водните духове, а дали те щяха толкова лесно да се съгласят да им я отнемат? Погледна към оловното небе, чудейки се дали то не приближава последния им час. Дали океанът нямаше да ги погълне всичките, за да си възвърне онова, което му принадлежеше?

Доплува до кораба преди приятеля си, който бавно го следваше и внимателно придържаше товара си. Малко след него той също достигна до борда. Застанал на края на въжената стълба, морякът още веднъж погледна към приятеля си, който измъкваше от океана младата красавица. Водата се стече като водна пелена от тялото й и разкри заоблените й форми. При тази гледка собственото му тяло се стегна и, проклинайки тихо наум, се заизкачва бързо и неловко нагоре по стълбата. Другият моряк преметна внимателно, доколкото можеше, младата жена върху широкото си, силно рамо, след което последва другаря си нагоре по стълбата.

Щом двамата моряци се изкачиха на палубата, бурята ги връхлетя. Но мъжете на борда почти не я забелязваха, тъй като вниманието им беше изцяло погълнато от едва прикритото тяло на младата жена, която внимателно беше положена в краката на капитана. Всички гледаха като хипнотизирани слабото издигане и спускане на гърдите й, добре очертани под изпънатата, мокра копринена тъкан. Беше жива.

Струпаха се в кръг около отпуснатото й тяло, преграждайки пътя на силния вятър, който започваше да вилнее около кораба. Александра бавно започна да идва на себе си. Червено-златистата й коса беше прилепнала към главата и тялото й, около съвършения овал на лицето й, разкривайки пълните й, бледи устни, които с връщането й към живота започваха да порозовяват. Най-накрая отвори очите си, обрамчени с тъмни ресници и се втренчи във високата все още смътна фигура на капитана, след това в кръга от моряци. От устата й се отрони неволен стон.

Моряците отстъпиха назад, смутени и объркани.

— Червенокоса… — промърмори един.

— Със зелени очи… — изръмжа друг.

— Бог да ни пази! — добави трети.

Чак тогава усетиха цялата сила на бурята и хубостта на красавицата от океана и въпросително погледнаха към капитана си. Дали щяха да оцелеят с нея на борда? Изглежда, че жената прочете мислите им по изражението на лицата им и скръсти бледите си, слаби ръце, като че ли искаше да се предпази. Движението й не остана незабелязано от капитана.

Навъсено заповяда на хората си да се върнат по местата си, след което се обърна към стария моряк, застанал до него:

— Отнеси я долу, Морли. Заключи я в каютата ми. След това ела горе. Ще имаме нужда от всички ръце, за да се справим с тази буря.

Старият моряк кимна, след което се наведе към изплашена Александра, за да я вдигне, но тя стисна зъби и сама се изправи в цял ръст на треперещите си нозе, доста по-ниска от двамата мъже, застанали пред нея.

— Аз… — прочисти гърлото си тя. — Мога сама да се справя с…

Но не успя да завърши думите си, тъй като върху палубата се стовари огромна вълна и морякът я грабна на ръце и се втурна надолу, към закрилата на каютата. Силата, с която я вдигна на ръце и ударът на вълната се оказаха прекалени за малкото й сили, и морякът я внесе в безсъзнание в капитанската каюта.

Спря за миг, щом я положи върху тясната койка, след което бързо смъкна мократа й дреха. Щом я видя съвсем гола, дъхът му секна за миг, защото не беше виждал толкова красива жена. Зави я, след което побърза да излезе на брулената от бурята палуба.

Трета глава

Някакъв звук разбуди Александра. Умът й започна да се прояснява. Спомни си ужасния кошмар на бурята, която вилнееше край нея. Беше заключена в каютата, сигурна, че тя е мъртва, докато корабът потъваше към дъното на Атлантика. А освен това се чувстваше зле, толкова зле, колкото никога преди не й се беше случвало през двадесетгодишното й съществуване. Сега се чувстваше слаба, но беше благодарна, че усеща лекото полюляване на кораба. Огледа стаята и ахна, щом забеляза един мъж, облечен в одърпани моряшки дрехи, който я наблюдаваше с хладен, нахален поглед.

И докато ужасена го гледаше, неспособна да помръдне от страх, видя как очите му оглеждат лицето й, след това преминават по-надолу, преценявайки извивките на тялото й. Оглеждаше я така, както един пират би оглеждал плячката си. Почувства, че поруменява от гърдите до шията, а след това лицето й се обля в яркочервено, тъй като едва сега осъзна, че завивката се е смъкнала до бедрата й и тя е съвсем разголена.

Гневно придърпа завивката до раменете си, с поглед втренчен в нахалния мъж, който небрежно стоеше до нея и дори имаше дързостта да й се усмихва, показвайки й белите си зъби.

— Как се осмелявате! — възкликна тя с треперещ глас.

— Какво да се осмелявам? — подигра й се той, а устните му се отпуснаха в лека усмивка.

Александра премигна няколко пъти, докато се мъчеше да разбере думите му. Те сякаш бяха изскочили от самото му гърло някак бавно и мързеливо. Разбра, че мъжът пред нея е южняк, един истински южняк, може би дори бивш войник на Конфедерацията. Никога не беше виждала южняк, затова го заразглежда с любопитство.