Джейн Арчър - Непокорна страст

— Не знам какво да правя с вечерята — заговори Александра, прекъсвайки мислите на Ламар.

— Какво, мила?

— Вечерята. Джейк ми каза да сготвя, но не можах да намеря нищо. Всъщност нямам много опит в готвенето, но Джейк настоя, така че…

— Сигурен съм, че всичко ще е наред. Тук сме свикнали да ядем почти всичко. Преди в кухнята работеше една мексиканка, но след като Джейк се върна от Ню Орлиънс, тя напусна — изведнъж осъзна, че думите му съдържат неизречен намек. Джейк спеше с Роза, но когато се върна, не й обръщаше никакво внимание, така че тя напусна. Оттогава в хасиендата цареше бъркотия, но нямаха нито време, нито желание да се занимават с чистене.

— Имаш предвид Роза?

Ламар кимна неспокойно.

— Предполагам, че Джейк ти е казал за онзи мексиканец, Пекос — продължи Александра.

— Да, каза ми.

— Грешката не беше моя — отбранително рече тя.

— Разбира се. Нашите каубои и бандитите на Пекос не се обичат много. Изглежда, че не могат да устоят нито на говедата, нито на жените ни. Но нека това не те безпокои, Александра. Можем да се справим с Пекос и неговите hombres.

— Добре, Ламар. Няма да се безпокоя.

— Добре. Джейк ще дойде след минута. Можеш да сервираш, ако искаш. Тъкмо се миеше, когато влизах.

Александра кимна и се върна в кухнята. Изсипа боба в една голяма купа и го отнесе на масата. Сложи сушеното говеждо и чашите с кафе. Привършваше, когато Джейк влезе в стаята.

Изгледа я от главата до петите и се ухили.

— Дали тази рокля няма да е по-подходяща за някоя проститутка от Ню Орлиънс? Значи си тръгнала да се забавляваш, а не да работиш, нали?

Александра се изчерви силно.

— Ако това е най-доброто, което си донесла, ще трябва да потърсим нещо по-подходящо.

Александра му обърна гръб, решена да не се поддава на гнева си.

— Започвай да ядеш, Джейк — намеси се Ламар. — Споровете пречат на храносмилането.

След първата хапка двамата мъже първо погледнаха изумени към Александра, после се спогледаха и направиха гримаса. Чуха се странни звуци, щом започнаха да дъвчат. Александра ги изгледа озадачено.

Изведнъж двамата скочиха и хукнаха навън. След малко се върнаха, като се смееха сърдечно. Александра погледна първо единия, после другия с още по-озадачен вид. Какво ставаше?

Ламар заговори пръв, след една голяма глътка кафе, с която изплакна устата си.

— Ммм, изми ли боба, Александра? Махна ли камъчетата и бучиците пръст?

— Не — погледна го с изненада Александра. — Джейк ми каза да го сложа във вода и да го варя дълго. Това е всичко, което направих.

— Ха, дори не съм си представял, че си толкова глупава, та да не го измиеш. Нямаш ли капчица разум? — разгорещено попита Джейк, след това отново се разсмя. Ламар се присъедини към смеха му.

Това беше прекалено! Александра погледна двамата мъже, чувствайки как с всяка секунда гневът й нараства. След това се изправи. Изгледа Джейк с блестящите си, зелени очи.

— Не знам нищо за готвенето. Вече ти казах. Ще се науча, но няма да успея, ако някой не ми помогне. Ако искаш прилична храна, по-добре си намери някой, който знае да готви. Аз… аз… — гласът й секна за миг, но после отново набра сила. — Не знам как да готвя и ти го знаеш. Отивам да си легна. Можеш да правиш каквото искаш с тази помия — завърши тя и понечи да излезе от стаята.

— Александра! — спря я студеният глас на Джейк.

Тя се поколеба за миг, после се обърна. Очите му приличаха на два твърди сини кристала върху загорялото му лице. Александра се втренчи в него, чувствайки как вътрешно кипи от гняв. Вече бе видяла подобно изражение на лицето му при спречкването с мексиканеца. Беше способен да бъде безмилостен.

— Какво? — попита го тя с твърд глас.

— Изхвърли този боб. Измий нов и го сложи да ври. Утре ще трябва да ядем нещо. Тази вечер ще минем със сушено говеждо. И сложи малко сол и сушено месо в боба.

— О, Джейк, изморена съм. Не ме интересува храната. Искам да остана сама поне за малко — нещастно отвърна Александра, но още докато го казваше разбра, че не би могла да не му се подчини. Щеше да я принуди да направи каквото искаше от нея. Беше много по-силен. Колко мразеше силата му!

— Направи каквото ти казах, Алекс — каза той с твърд, студен глас.

Без да вдига очи към мъжете, Александра уморено започна да събира паниците, опитвайки се да запази чиста хубавата си рокля. Отиде няколко пъти до кухнята и обратно, за да разчисти масата. Мъжете се бяха настанили в големите кресла и пиеха уиски. Не беше честно, просто не беше честно да я кара да работи толкова много, мислеше си тя, докато внимателно чистеше боба. Но щеше да се научи да готви!

В съседната стая Ламар без особен успех се опитваше да разбере какво става с Джейк.

— Не мислиш ли, че си малко груб с нея, Джейк?

— Стой настрана, Ламар. Алекс е моя работа.

— Може би, но…

— Не искам да го обсъждам. Кога мислиш, че ще имаме достатъчно голямо стадо, за да тръгнем?

— Ами, може би след около три седмици, дори по-скоро. Дотогава би трябвало да имаме към две хиляди глави. Няма да можем да се справим с повече, а пътят ще бъде дълъг, може би най-дългият, които сме изминавали досега.

— Да. Дано този Маккой в Ейбилийн да не ни е излъгал. Каза, че всички стада са добре дошли в Канзас и за агента му ще е по-добре, ако ни очаква — заплашително рече Джейк.

— Там ще бъде. В края на краищата той е човека, който продължи железопътната линия до онова място, наречено Ейбилийн. Ако успеем да откараме стадото до Чизхолм Трейл, ще имаме добър пазар за добитъка си, както тази година, така и през следващите.

— Трябва да се справим. Можем да продадем говедата в Сан Антонио по три долара на глава, но защо да не ги откараме до Ейбилийн и да вземем по четиридесет?

— Прав си. Времето е подходящо. Северът се нуждае от говеждо месо. Ако стигнем до Чизхолм Трейл, значи сме успели. Ще имаме достатъчно пари да направим това ранчо дяволски хубаво.

— Имаме най-добрите каубои в района — опитни, сигурни, готови да тръгнат с нас. Мустангите ни биха могли да бъдат по-добри, но просто ще трябва да ги дресираме.

— Сложи по петнайсет мили на ден за стадото. Ако успеем да тръгнем в началото на юни, трябва да сме там през септември.

— Няма причина да не тръгнем дотогава. Сигурен съм, че ще сме готови.

— Какво ще правиш с Алекс? Не може да тръгне на път с нас. Няма да оцелее с нас. Освен това не знаеш на какво ще попаднем — индианци, крадци на добитък, Бог знае още какво.

— Остави тази грижа на мен. Ще се погрижа за нея, щом му дойде времето — раздразнено отвърна Джейк и стана. — Лягам си. Утре ни чака дълъг ден.

— Джейк?

— Да.

— Ами Пекос. Мислиш ли, че ще ни причини някакви неприятности?

— За онзи глупак ще е по-добре да не го прави.

— Въпреки това ще гледам да не се отдалечавам много от Александра.

— Би било добре — каза Джейк, кимна на Ламар и отиде в кухнята.

Всичките му мисли сега бяха насочени към Александра. Тя беше единственото нещо, което можеше да го накара да забрави ранчото и най-важното — прехода с говедата. Погледна в кухнята и лицето му се отпусна. Седеше на едно малко столче, отпуснала глава в скута си пред паницата с боб и спеше. Все още носеше смешната си рокля. Джейк доля вода на боба. Вдигна Александра на ръце, но тя не се събуди. Беше толкова мъничка и лека, че за миг му се прииска да не беше се държал така грубо с нея. Не беше привикнала към този живот, дори не го искаше, но след това си спомни каква е и сърцето му се вкамени.

Отнесе я в стаята си, тихо затвори вратата и внимателно я остави на леглото. Разкопча дрехите й, мислейки си, че трябва да й намери по-подходящи. Докато я събличаше, Александра тихо изпъшка, разбуди се за малко и му се усмихна. След това се сви на кълбо под завивката и заспа отново. Джейк бързо свали дрехите си и легна при нея. Притегли към себе си малкото й, топло тяло. Почувства познатото напрягане в слабините си, но не се опита да я събуди. Просто изви тялото си по нейното, вдъхвайки сладкия й аромат и скоро сънят го обори.