„Всички жени означават неприятности, но тази май е по-лоша от останалите“ — помисли си Ламар.

— Не съм изминала целия този път дотук, за да видя него. Дойдох да се срещна с Джейкъб Джермън, сина на Елинър — гневно отвърна Александра.

— Но той не ви ли каза? Той е Джейкъб Джермън.

Александра едва не зяпна от изненада. Над стаята надвисна мъртва тишина. Очите й не можеха да се откъснат от суровия, безмилостен поглед на Джейк. Внезапно се почувства отпаднала. Джейк беше Джейкъб Джермън. Бил е в Ню Орлиънс. Бил е в плантацията, точно преди да я заведат там. Заминал е за Тексас. Разбира се, сега всичко идваше на мястото си. Как е могла да бъде толкова глупава, толкова сляпа?

— Аз… аз ще си тръгна — слабо рече Александра. — Не мога да остана тук с него.

— Разбира се, че ще си тръгнете — намеси се лейтенант Блейк с успокоителен глас, поддържайки Александра с двете си ръце. — Тук няма място за дама като вас.

— Махнете си ръцете от нея, лейтенант! — каза Джейк с мъртвешки спокоен глас, измъквайки револвера си.

Нямаше да допусне друг мъж да я докосне. Не можеше да го допусне, независимо колко я мразеше. Искаше отмъщение и не можеше да мечтае за по-добра възможност от тази, която му се предоставяше сега. Та тя сама бе дошла в ранчото. Тази малка мръсница не беше научена на тежка работа. Дори се беше представила за изискана дама пред този идиот, лейтенанта.

„Ако лейтенантът не си махне ръцете от нея, ще го убия“ — помисли си Джейк без всякаква логика. Винаги губеше разсъдъка си, когато беше замесена тази жена, и сега отново разбра, че не може да се овладее. Беше глупак. Знаеше, че е глупак, но все пак не можеше да позволи на друг мъж да я докосне. Нямаше да я пусне! Нямаше значение какво е направила. Желаеше я толкова отчаяно, колкото и преди. Проклета да е малката й, измамна душа, но все още я желаеше.

— Веднага се махайте, лейтенант, и никога вече не се връщайте. Дамата е дошла при нас и ще остане тук. — Джейк стисна здраво оръжието си.

Лейтенант Блейк се поколеба. Желаеше Александра, но животът му беше по-скъп. Можеше да разчете хладното изражение, изписано на лицето на Джейк — без съмнение този мъж би го убил, ако не си тръгнеше. Сега щеше да остави Александра, но нямаше скоро да забрави нито нея, нито този Джермън. Браунсвил не беше чак толкова далеч.

Лейтенантът отстъпи от Александра, отскубвайки се от ръцете й, които се бяха вкопчили в дрехите му. Взря се в отчаяните й очи.

— Този човек е насочил оръжие срещу мен, мис Александра. Не мога да ви взема с мен.

— Но аз не искам да остана. Не можете да ме изоставите просто така.

— Не мога да ви взема, а хората ми никога не биха зарязали жените си заради една млада дама, която е променила решението си.

— Връщам се с вас. Няма да остана.

— Отстранете се, лейтенант — заплашително рече Джейк, продължавайки да държи пистолета си насочен към него и пристъпи към Александра. Дръпна я грубо настрани. Знаеше, че я заболя. Искаше да я нарани и това не беше последната болка, която щеше да почувства, мислеше си мрачно той. Близостта и предизвика познатото напрягане в слабините му. Как бе възможно толкова силно да му влияе? Прокле слабостта си.

— Пусни ме, Джейк — прошепна Александра на човека, който я притискаше към себе си. — Ще се махна. Никога вече няма да се връщам. Само ме пусни.

— Не — отсече Джейк, без да прибира оръжието си, като погледна към лейтенанта, който излизаше от стаята.

Александра се дръпна рязко, опитвайки се да се освободи. Трябваше да избяга! Не можеше да остане тук с този мъж, под един и същи покрив.

— Пусни ме! — изсъска тя.

— Стой кротко, Алекс — разсмя се Джейк, — или ще застрелям лейтенанта още сега. Това ще ти хареса ли?

Александра веднага спря да се съпротивлява и вдигна разтревожен поглед към него. Наистина щеше да го направи. Усещаше го по стегнатото му тяло. Искаше да застреля лейтенант Блейк. Не, не можеше да причини смъртта на нещастния лейтенант. Отпусна се в ръцете на Джейк, твърдо решена да не се поддава на гнева.

— А сега се качвайте на коня и се махайте оттук, лейтенант. Дори не си помисляйте да се върнете за Александра. Тя ми принадлежи и ще убия всеки мъж, който се опита да ми я отнеме.

— Добре, Джермън, сега си ме хванал на тясно, но не мисли, че това е краят на историята.

— Не! Всичко е наред, лейтенант Блейк. Не се връщайте заради мен. Не бих искала да ви убие. А той ще го направи, сигурна съм — тихо рече Александра.

— Мога сам да се грижа за себе си, мис Александра. Не се безпокойте — отвърна лейтенант Блейк. Помисли си, че тя наистина се безпокоеше за него, щом се подчини на Джермън, за да запази живота му. Каква ли беше историята на тези двама души? Би дал много, за да узнае.

— Лейтенанте — рече най-накрая Ламар, — моля ви, повярвайте ми, че дамата ще бъде добре. Тя ни е роднина и Джейк винаги е считал, че е длъжен да я защитава. Често се карат. Но всичко това са семейни истории, както виждате. Повярвайте, всичко е наред.

Лейтенант Блейк обходи с поглед присъстващите. Вече не знаеше на кого да вярва. Първоначално Александра беше казала, че идва да се срещне с Джейкъб Джермън, но не знаеше, че той и Джейк са едно и също лице. Не познаваше и така наречения си чичо. Не приличаха на джентълмени. Историята се оказа твърде сложна за него. Никога не бе виждал такава темпераментна фамилия. Е, по-добре да се маха оттук, преди да е станало късно.

— Не знам на кого да вярвам, но си тръгвам. Нямам друг избор. Но помнете какво ви казах, мис Александра — рече той и се насочи към вратата.

— Лейтенанте — обади се Джейк със спокоен глас, — по-добре вие запомнете какво ви казах.

Осемнадесета глава

— Проследи ги. Искам да съм сигурен, че са напуснали земите на „Бар Джей“ — каза Джейк.

Ламар кимна и бързо излезе от стаята.

На Александра й се искаше Ламар да не беше излизал и да не беше ги оставял сами.

— Винаги ли плащаш в натура за онова, което получаваш, Алекс?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Няма нужда да носиш пари, нали, скъпа?

— Имам пари, Джейк.

— Разбира се, че вече имаш. Парите, които си спечелила в публичния дом в Ню Орлиънс. Сигурно си натрупала добра сума там.

Александра прехапа устни. Беше повярвал на измислиците на капитан Съли.

— Няма откъде да го знаеш, Джейк. Направил си погрешни изводи. Бях при Елинър Джермън.

— Не намесвай майка ми в тази история! — гневно рече Джейк.

— Но, Джейк, точно затова дойдох тук. Тя ме изпрати.

— Лъжлива кучка! — дрезгаво викна Джейк и я отблъсна от себе си.

Александра политна, изгуби равновесие и се блъсна силно в стената. Свлече се на пода. Почувства се леко зашеметена. Наблюдаваше, без да помръдне, как Джейк се приближава и застава пред нея широко разкрачен. Гледаше го замаяна. Изглеждаше променен. Беше облечен като каубой. Дрехите му подхождаха — беше груб, жилав, силен. Нима наистина беше толкова жесток, колкото изглеждаше? На кораба не беше такъв, но там пред нея не стоеше този суров човек. Боеше се от него.

— Не споменавай майка ми. Не искам устата ти да произнася името й. Чуваш ли ме? — Джейк се изплю към нея и, докато прибираше с едната си ръка револвера си в кобура, посегна с другата към нея.

Александра се отдръпна назад, очаквайки, че ще я удари, но вместо това той я вдигна. Тежко се блъсна в тялото му. Усети мъжествената му миризма, усети топлината на тялото му. Помнеше, макар силно да искаше да забрави, как я караше да се чувства слаба и да копнее за ръцете му. Лицата им бяха близо едно до друго. Вдигна поглед към него.

Ръката на Джейк бавно, почти колебливо я прегърна. Сините му очи бяха все още сурови, но сега в тях се прокрадна някакво съмнение. Приближи лицето си още по-близо до нейното. Щом устата му докосна устните й и ги пое в огнена, копнееща целувка, Александра забрави всичко, което се бе случило преди малко. Не можеше да се овладее. Ръцете й се плъзнаха към шията му, докоснаха косата му, почувстваха силните му мускули. Езикът му се плъзна дълбоко в устата й. Джейк разпали в нея огнени пламъци и Александра отвърна на целувката му с цялата страст, която се бе натрупала, откакто избяга от кораба.

Изведнъж Джейк се отдръпна от нея, а веждите му гневно се свъсиха.

— Джейк — прошепна Александра, чувствайки се толкова слаба, че сякаш щеше да падне, ако не я придържаше.

— Проклета мръсница! Знаеш всичките номера, нали?

Очите й се ококориха разтревожено.

— Мислиш, че няма да ти причиня болка, ако ми дадеш онова, което искам от теб и което винаги съм искал. По този начин ли решаваш проблемите си?

Александра поклати глава в мълчалив, тъжен отказ.

— От самото начало ме използваш, нали? Разказа ми историята за онзи мъж, който те изнасилил, за да те накара да се омъжиш за него, така че да не се разгневя, когато открих, че не си девствена. А Съли? Платила си му с тялото си за пътуването, нали? И на мен плати за пътуването до Ню Орлиънс, нали? Но тогава не поиска да дойдеш с мен в Тексас. Искаше да изкараш пари в Ню Орлиънс, като продаваш тялото си и го направи!

— Не! Не, Джейк, не е вярно!

— Разбира се, че е вярно. Искам само да знам защо предпочиташ другите. Дори онова хлапе, лейтенанта, щеше да получи своето за това, че те докара дотук. Но когато си с мен, винаги, винаги се съпротивляваш. Защо, Алекс, защо?

— Не, Джейк. Нищо не разбираш — отчаяно извика тя, докато бръчките на челото му ставаха по-дълбоки, а юмруците му се свиваха. — Никога не съм сторила нищо такова. Аз не съм проститутка!

— Проклет да съм, ако не си. Сам те видях в дома на Бела в прегръдката на брат ми. Позволи на брат ми да те има, молеше му се да те обладае. Видях те. Чуваш ли ме? Видях те в леглото с брат ми — просъска Джейк с нисък, напрегнат глас.