Александра отново се изчерви, но този път от гняв.

— Мистър Джермън, не съм дете. Знам какво правя. Дадох дума на Елинър и винаги изпълнявам обещанията си.

Ламар се усмихна леко, като си помисли, че може би е преценил дамата твърде прибързано и че може би ще се окаже достатъчно силна за живота в Тексас. Поне имаше характер и не беше някое хленчещо момиче, което постоянно иска внимание и грижи. Е, времето щеше да покаже, но познаваше един мъж, който направо щеше да пощурее, щом видеше тази жена тук. Да, синът на Елинър нямаше да бъде особено доволен, че тази дама е дошла тук. По дяволите, откакто се върна от Ню Орлиънс Джейк беше толкова кисел и сърдит, че човек не смееше да се доближи до него. Характерът му никога не е бил приятен, но сега непрекъснато избухваше. Е, щяха да го преживеят за известно време. Разбира се, трябваше да я изпратят, преди да са подкарали добитъка към Канзас, но щяха да му мислят, когато дойдеше време. Ламар никога не обичаше да се тревожи предварително — от много грижи човек остарява по-бързо.

— Е, мис Кларк, щом толкова настоявате да се срещнете с него, може би ще успеете да се справите в ранчото „Бар Джей“. Чантите на онзи товарен кон ваши ли са?

Александра се усмихна, показвайки хубавите си бели зъби и пое дъх. Едва ли чантите щяха да имат същия вид, след като ги докоснеха ръце от „Бар Джей“. Нямаше никакво съмнение.

— Да, мои са. Не съм взела много багаж. Не знаех какво може да ми потрябва.

Ламар Джермън кимна, като си помисли, че жените никога не пътуваха с малко багаж, дори когато си мислеха така.

— Разтоварете ги, момчета — намеси се лейтенант Блейк, като хвърли неспокоен поглед към Ламар Джермън. Обърна се към Александра. — Разбирате, че тук няма да има други жени, освен може би мексиканки или индианки. Сигурна ли сте, че искате да останете.

Александра го погледна, а очите й потъмняха.

— Да, сигурна съм.

Чувстваше се по-решена от всякога да остане, особено след като видя, че тези мъже се съмняват дали изобщо ще оцелее. След онова, което бе преживяла и научила, би могла да се справи не по-зле от всеки мъж. „Тексас, място само за мъже!“ Щеше да им покаже!

Мълчаливо наблюдаваше как войниците свалят багажа й. Имаше само две по-големи чанти и една малка, но около багажа се суетяха и тримата мъже. Отнесоха чантите до хасиендата. Спряха пред входа, колебаейки се дали да влязат в къщата на бивши бунтовници.

Лейтенант Блейк забеляза колебанието им, разбра го и мислено изруга. Проклетите бунтовници бяха толкова горди, сякаш бяха по-добри от янките. Да, но Северът беше спечелил войната и беше доказал кой е по-добрият, а Югът сякаш не разбираше или не искаше да приеме този факт.

— Внесете ги вътре, за да не ги пече слънцето — остро заповяда лейтенант Блейк, като погледна Ламар Джермън в очите, очаквайки възражението му.

Ламар само надменно се усмихна.

— Вероятно вие и вашите хора бихте искали нещо разхладително, преди да продължите.

Лейтенант Блейк предпочиташе да откаже, но знаеше, че им предстои дълъг и горещ ден. Прие поканата заради хората си.

— Да, наистина. Благодаря ви.

Александра тръгна пред двамата мъже, разликата между тази страна и плантацията беше очевидна. Тук беше чисто и топлината сякаш действаше хигиенично, така че навсякъде изглеждаше свежо. Сухият въздух й харесваше повече от влажната, знойна топлина на Луизиана. Премина под високата арка, която образуваше входа на дългата кирпичена ограда, заобикаляща хасиендата.

Съвсем изненадващо въздухът в хасиендата беше хладен. Изглежда кирпичите бяха добра изолация срещу горещината и силната слънчева светлина. Влязоха в централното помещение, оскъдно обзаведено с тъмни, масивни мебели, умело изработени в испански стил. Подът беше покрит с пъстроцветни черги, които вероятно бяха мексикански или индиански. Подредбата на къщата я очарова, тъй като се различаваше толкова много от къщите в Ню Йорк или от плантацията. Всеки предмет в стаята имаше някакво практическо приложение и представляваше част от тексаската култура. Намираше се в един мъжки дом, в един мъжки свят. Но й харесваше.

— Александра, господа, моля седнете — любезно рече Ламар, посочвайки столовете.

Това, че той се обърна към нея с малкото й име, изненада Александра, но тя не възрази — накара я да се почувства между свои.

— Не, благодаря ви. Нямаме време — твърдо отвърна лейтенант Блейк. — Трябва незабавно да се присъединим към групата си.

— Разбира се. Разбирам ви. Един момент, моля.

Ламар се върна след малко, носейки поднос с чаши и бутилки.

— Налейте си, господа — каза той, поставяйки подноса на масата. — Ще се погрижа да напоят конете ви, докато вие се освежите.

Лейтенант Блейк подаде на Александра чаша вода. Александра бързо я пресуши и му се усмихна признателно. Лейтенантът замислено изпи водата си, като я наблюдаваше. Само ако можеше да остане сам с нея, преди да си тръгне!

Обърна се рязко към войниците си.

— Момчета, ако сте готови, вървете да се погрижите за конете. След малко тръгваме.

Изненаданите войници го погледнаха, допиха чашите си и излязоха.

Лейтенант Блейк се обърна към Александра и се усмихна.

— Мис Александра, моля ви, станете.

Тя го погледна учудено, след това се подчини на молбата, без ни най-малко да разбира младия лейтенант.

— Няма да ме забравите, нали? — попита тихо той, като взе ръката й в своята.

— Разбира се, че няма да ви забравя, лейтенант Блейк — отговори Александра.

— Добре. Аз няма никога, никога да ви забравя, Александра — прошепна той и я притегли към себе си.

Александра се изчерви от гняв. Всъщност лейтенантът възнамеряваше да я целуне. Нима искаше заплащане за услугите си?

— Ще дадете ли една целувка на войника, който ви обожава? — попита той с умолително изражение, придърпвайки я в обятията си.

Александра потисна гнева си — нещо, което преди никога не успяваше да направи — и му се усмихна нежно, отпускайки се леко в ръцете му. Знаеше, че ако започнеше да се противи, войникът щеше да стане още по-настойчив, както показваше досегашният й опит. Целувката му нямаше да продължи дълго, а след това завинаги щеше да изчезне от живота й.

Лейтенант Блейк не можеше да повярва на щастието си. Събра смелост и притисна плътно тялото й към себе си, за да усети твърдите й гърди. Наистина беше същински ангел. Докосна леко устните й. Откри, че са меки, податливи и, неспособен повече да се контролира, притисна силно устата си към нейната. Забрави всичко, напълно погълнат от тази пленителна жена. А тя също го желаеше. Можеше да го почувства.

— Лейтенанте! — нечий остър, властен глас раздра тишината на стаята. — Ако сте приключили с младата дама, предлагам да напуснете. Вашите хора са готови. Знаете, че янките не са добре дошли в „Бар Джей“.

Лейтенант Блейк се отдръпна рязко от Александра. Обърна се, намръщи се и с изненада чу стона, който се откъсна от гърдите й. Видя смаяното лице на мъжа, който ги гледаше.

— Не! О, не! — извика Александра, вперила поглед в суровите, сини очи. — Джейк?

— Самият аз, Алекс — рече той със сурово изражение, а сините му очи станаха почти сиви, докато я наблюдаваше. — Моля да ме извините, сър — обърна се той към лейтенанта. — Не се досетих, че получавате възнаграждение затова, че сте придружил дамата дотук. Ще се върна, щом привършите.

Джейк им обърна гръб и понечи да излезе от стаята.

— О, не, Джейк! — извика Александра и се опита да се втурне след него, но лейтенантът я сграбчи за ръката, точно в момента, когато Джейк се обръщаше.

— Искаше да кажеш нещо, Алекс?

— Аз… не разбирам.

— А аз разбирам много добре онова, което видях. Не разбирам, обаче, какво правиш тук, в „Бар Джей“.

— Дойдох да видя Джейкъб Джермън. Ти какво правиш тук?

Лейтенантът смутено премести поглед от единия към другия. Изглежда се познаваха, но очевидно не изпитваха особени приятелски чувства един към друг. Ръката му собственически обгърна кръста на Александра.

Джейк отметна глава назад и се разсмя с дрезгав, подигравателен глас. Погледна отново към Александра и очите му се плъзнаха по тялото й.

— Вижте, сър — намеси се лейтенант Блейк. — Не можете да се отнасяте по този начин с една дама като мис Александра.

— Дама! Наричате я дама? — подигравката в гласа на Джейк беше съвсем явна. — Изглежда и двамата се заблуждавате, но нямам намерение да ви осветлявам по този въпрос.

— Няма да остана, щом ти работиш тук — остро додаде Александра. — Още сега си тръгвам с лейтенанта.

— Така ли? — попита Джейк е такова непроницаемо изражение, че Александра не можа да разбере чувствата му. — Но аз мислех, че си дошла да се срещнеш с Джейкъб Джермън?

Александра се намръщи.

— Да, така е, но дори не съм си помисляла, че ще те срещна. Какво всъщност правиш тук? — гневно запита тя, раздразнена от самодоволния, хладен начин, по който Джейк се отнасяше с нея.

Джейк отново се усмихна и в ъглите на очите му се появиха бръчици.

— Аз живея тук, моя мила Александра. Тук работя.

— Не ти вярвам. Къде е Ламар Джермън? Той ще разясни това недоразумение. Ще те накара да си тръгнеш!

— Кого? Мен? — разсмя се отново Джейк.

— Някой попита ли за мен? — Ламар Джермън пристъпи в стаята. — Чух гласовете ви отвън. Какво става тук? Хората ви чакат, лейтенант.

— Знам, но изглежда, че тук възникна някакво недоразумение. Може би мис Александра ще се върне с мен.

— Така ли? — изненада се Ламар. — Какво става, Александра, нима ранчото вече ви омръзна?

— Какво прави този мъж тук? — избухна гневно Александра, посочвайки Джейк.

— Ами, тук живее.

— Е, значи няма да остана с него. Трябва да го уволните. Сигурно има достатъчно работни ръце. Във всеки случай един морски капитан едва ли е подходящ за работа в едно ранчо.

— Да уволня Джейк ли? Защо? — бързо попита Ламар, като погледна към Джейк, от чието лице нищо не успя да разбере, а след това отново към Александра. — Какво става тук? Изминала сте целия този път, за да го видите, а сега искате да го уволнявам. Не ви разбирам.