За щастие Ейба познаваше Ню Орлиънс и настоя тя и Александра да останат при нейни познати в негърския квартал. Там щяха да са в по-голяма безопасност. Едва ли Джайлс щеше да се досети да ги търси там. Къщата беше малка и пренаселена, но на Александра й се стори като рай.

Щом отвориха банките Александра с неохота телеграфира в Ню Йорк да й изпратят пари. Сега Стен Луис със сигурност щеше да тръгне по петите й. Единствената й надежда беше, че щом веднъж напуснеше Ню Орлиънс, Стен Луис и Джайлс Джермън едва ли щяха да успеят да я проследят в огромния Тексас.

И така, тя рискува, поиска пари от банката си и потърси билет до Корпус Кристи, най-близкото пристанище до ранчото „Бар Джей“ в Южен Тексас. Имаше късмет. Една шхуна се готвеше да отплава след три дни, така че имаше достатъчно време да получи парите.

Преди да тръгне, даде на Ейба пари, за да й купи някакви дрехи, като специално й поръча да бъдат подходящи за езда и ботуши. Не посмя сама да тръгне по магазините, да не би да я открият Джайлс или мадам Льоблан.

Ейба отсъства през целия следобед, но накрая се завърна с множество пакети и кутии. Изглежда или не бе пожелала, или не бе успяла да й купи поне една семпла рокля. Всичките рокли бяха луксозни и скъпи, но нямаше време да се пазарува отново, така че Александра поблагодари на Ейба, доволна, че изобщо има някакви дрехи, които да вземе със себе си.

Остави коня и файтона на негърското семейство, което й помогна. На Ейба даде значителна сума пари, с които да успее да отиде на север.

Престоят на кораба й подейства добре. Пътуването беше приятно и спокойно. Свежият, солен въздух прочисти духа й от гнилата влага на умиращия Юг и й подейства като изцеление. Беше в една каюта с няколко жени от Севера, които се бяха отправили към Тексас, за да се присъединят към съпрузите си — войници, намиращи се във форта в Браунсвил. В Корпус Кристи жените щяха да бъдат посрещнати от военен отряд, така че те увериха Александра, че ще бъде много по-безопасно да пътува с тях, вместо да се опитва да наеме несигурни водачи.

Когато пристигнаха в Корпус Кристи, Александра се чувстваше по-щастлива и сигурна, и беше възвърнала до голяма стенем предишното си самочувствие. Сега оставаше да изпълни обещанията, дадени на Олаф и Елинър. Както се очакваше, войниците посрещнаха жените и бяха повече от щастливи да включат Александра в групата си. Имаше няколко каруци, в които да се качат жените, а така също и достатъчно място за куфарите им и за военните доставки, които бяха пристигнали с шхуната. Докато пътуваха към Браунсвил, разположен в края на Тексас, близо до Мексиканската граница, Александра се чувстваше в пълна безопасност. Получи уверенията на майора, че ще й осигури специална охрана, тъй като нямаше да минат през ранчото „Бар Джей“. Четирите дни път към Браунсвил бяха дълги, горещи и прашни, но в замяна на това тя се радваше на компанията на останалите жени и на очевидното възхищение на войниците. Особено внимание към нея проявяваше лейтенант Блейк. Винаги беше близо до нея, за да й помогне и да направи по-удобно пътуването й. Майорът дори му позволи да я придружи до ранчото „Бар Джей“. Александра се чувстваше напълно спокойна в присъствието на лейтенанта.

Изведнъж мислите й се върнаха към настоящето. В далечината съзря кирпичена постройка. Дали това не беше най-сетне ранчото „Бар Джей“? Равнинните прерийни земи й изглеждаха еднакви.

— Това е хасиендата на ранчото „Бар Джей“, мис Александра — заяви лейтенант Блейк, поглеждайки красавицата, която яздеше до него. Съжаляваше, че Александра не отива с останалите от групата към Браунсвил. Но смяташе, че едва ли една толкова красива жена би се задържала дълго в пустошта на Южен Тексас. Тук нямаше нищо, освен полумъртви от глад южняци, които бяха избягали в Тексас след войната и хиляди диви говеда и мустанги. Не, това място определено не беше за такава фина дама като мис Александра Кларк, но решението й да дойде тук беше непоклатимо. Най-сетне бяха успели да я доведат дотук невредима, но ако не пожелаеше да остане, щеше да бъде щастлив да я отведе обратно при другите.

— Не прилича на нито една постройка, която съм виждала — каза Александра, изучавайки кирпичената постройка. Поне не беше колиба, но трудно можеше да се нарече къща. Постройката беше в испански стил, с плосък покрив и входна врата с извит свод. Сградата подхождаше на местността. Цветът й се сливаше с околността, а формата й приличаше на еднообразната, равна местност. Слънцето припичаше. Вече беше горещо, твърде горещо за майски ден. Александра се зачуди дали тук изобщо става студено, дори през зимата.

— Съгласен съм, мадам. Вероятно сте привикнали на много по-хубави — рече лейтенант Блейк.

— Може би по-хубави, но не толкова практични — замислено отвърна Александра.

Лейтенант Блейк изсумтя, мислейки си, че тя едва ли има представа къде е попаднала. Индианците бяха почти укротени, но мъжете в Тексас бяха диви и необуздани. Предполагаше се, че фортът в Браунсвил трябва да контролира и охранява района, но при тези обширни земи военните не можеха да сторят много. Мис Александра беше една невинна млада дама, която едва ли разбираше къде отива и не изглеждаше достатъчно силна, за да се справи с трудностите, типични в тези земи. Но инатът й беше равен на красотата й, а решението й сама да се увери в разказите изглеждаше непоклатимо, помисли си той. Е, след един месец щеше да се моли някой да я отведе оттук до някое по-цивилизовано място.

Спряха пред входа на хасиендата. Лейтенант Блейк сложи длан върху ръката на Александра, облечена с ръкавица и каза:

— Помнете, че ако имате нужда от помощ, винаги можете да я получите при мен, мис Александра. Ако дойдете в Браунсвил ще имате приятели. Запомнете това, моля ви.

Александра обърна поглед към лицето му. Загледа се в силния му профил и в напрегнатите му кафяви очи.

— Благодаря за любезността, лейтенант Блейк. Благодаря ви, че ме доведохте тук. Ако наистина ми потрябва помощ или реша да напусна ранчото „Бар Джей“ няма да забравя, че имам приятели в Браунсвил.

— Хей, приятели, какво ви води насам? — поздрави ги нечий глас.

От хасиендата към тях бавно се приближаваше един мъж. Александра го погледна, усещайки, че е дошъл нейният ред. Обърна поглед към лейтенанта, който бързо скочи от седлото, за да й помогне да слезе от коня. Ръцете му се задържаха на слабия й кръст по-дълго, отколкото беше необходимо, но Александра просто не го забеляза, тъй като вниманието й изцяло беше насочено към приближаващия се мъж.

— Е, казвайте какво е притрябвало на армията? — заговори провлечено мъжът, като застана до Александра и лейтенант Блейк и хвърли недружелюбен поглед към войниците, с присвити на силната светлина очи.

— Не сме дошли за нещо специално, сър — любезно отвърна лейтенант Блейк. — Придружаваме мис Александра Кларк до ранчото ви.

— Така ли? — бавно рече мъжът, а вниманието му се съсредоточи върху Александра. — „Каква хубава жена — истинска красавица“, помисли си той, оглеждайки я бързо от главата до петите. Но какво ли търсеше тук?

Александра се втренчи в мъжа, напълно забравяйки доброто си възпитание. Той излъчваше аристократичност, при все, че беше облечен доста странно — плътно прилепнали панталони, риза с отворена яка, ботуши с високи токове, а на врата му беше завързан червен шал. На главата си имаше шапка с огромни размери с нахлупена ниско периферия, под която святкаха чифт остри, черни очи, които внимателно я преценяваха.

— Е? — попита той, продължавайки да наблюдава Александра.

— Дойдох да се видя с Джейкъб Джермън и чичо му, Ламар Джермън.

Изражението на лицето му не се промени, но устните му леко потрепнаха.

— Ха, какво ли би могло да накара една млада янки да измине целия този път, за да види двама hombres10 като тях.

— Казвам се Александра Кларк — изчерви се Александра. — Току-що идвам от плантацията на Джермънови в Луизиана.

Мъжът стисна устни, но това не беше от приятелство или удоволствие.

— И какво от това?

Изглежда, че разговорът нямаше да е лесен. А всъщност какви основания имаше да се надява, че ще я посрещнат с отворени обятия? Но вече беше тръгнала и за нея нямаше връщане назад. Беше стигнала твърде далеч, за да се откаже.

— Елинър… — започна Александра.

— Елинър ли? — бързо я прекъсна мъжът, а чертите му се смекчиха за миг, след което лицето му отново стана студено и безизразно.

— Изпрати ме да се срещна със сина й и чичо му. Тя е мъртва.

Мъжът се обърна и направи няколко бързи крачки към хасиендата по отъпканата прашна земя. От устата му се заредиха ругатни. Юмруците му се свиваха и отпускаха, сякаш му бяха нужни много усилия, за да се овладее. Миг по-късно се върна обратно и бутна шапката си назад.

— Добре дошла в „Бар Джей“, мис Кларк. Щом сте приятелка на Елинър, значи сте и наша приятелка. Аз съм Ламар Джермън. Можете да ме наричате Ламар, както правят всички. Синът й е тук. По-късно ще можете да се срещнете с него.

Александра се усмихна в отговор, а сърцето й затупка облекчено. Бяха я приели!

— Значи оставате, мис Александра? — попита лейтенант Блейк разочарован.

Александра вдигна глава към него, след това обърна очи към Ламар Джермън.

— Да, ще постоя… ако ме приемат.

— Добре дошла сте — кимна Ламар, — но трябва да ви предупредя, че всички, които живеят в „Бар Джей“ сами се грижат за себе си. Не е подходящо място за жени. Тук няма да ви хареса.

— Да, разбирам. Ще направя каквото е необходимо, но, виждате ли, Елинър на смъртното си легло ме помоли да дойда тук. Искам да ви кажа някои неща и най-вече искам да поостана известно време тук — каза Александра с тих, умолителен глас, а зелените й очи се навлажниха.

— Щом Елинър ви е изпратила и сте изминали дългия път до Тексас, значи сте знаели къде отивате. Не, отново ви предупреждавам, Тексас не е място за една жена. Не и за жена като вас!