Но щом зората, розова и влажна, нахлу през отворените прозорци, страховете на Александра нараснаха. На дневната светлина стаята изглеждаше още по-неугледна и бедна отпреди. Лицето на Елинър сякаш беше станало още по-бледо, а чертите й — още по-изострени. С утрото се появи и задушаващата топлина на деня. Александра стана, протегна схванатото си тяло и започна да се разхожда напред-назад из стаята. Не можеше повече да седи на едно място. Чувстваше, че нещо ще се случи.

— Александра, Александра? — дочу се слабият, ясен глас на Елинър.

Александра бързо се обърна и се приближи към слабата жена, която я гледаше с напрегнати, горящи очи. Лицето на Елинър, с бялата изпъната върху костите кожа, приличаше на маска. Александра хвана слабата й, гореща ръка и се надвеси над нея, за да чува по-добре тихия й говор.

— Александра, обикнах те като дъщеря. Не ми остава още много.

— Не, Елинър!

— Шшт. Няма да съм още дълго на този свят. Имам една молба. Знам, че искам прекалено много.

— Всичко, каквото пожелаеш, Елинър, всичко.

— Аз, аз… — започна да говори Елинър, но тялото й внезапно се разтърси от силна кашлица.

Александра притисна към устните на приятелката си плътна памучна кърпа. Елинър вече беше твърде слаба, за да го направи сама. Когато най-сетне кашлицата престана, Елинър се отпусна назад, а лицето й сякаш беше пребледняло още повече. Александра бързо скри напоената с кръв кърпа от погледа й.

— Моля те. Александра, ще отидеш ли при сина ми? Върви при Джейкъб в Тексас. Той е при чичо си, Ламар Джермън, в ранчото „Бар Джей“ в Южен Тексас, някъде близо до Корпус Кристи. — Елинър спря за миг, за да си поеме дъх и продължи. — Искам двамата да се запознаете. Искам да му кажеш, че съм изживяла щастливо последните си дни благодарение на теб и съм умряла спокойна. Не трябва да оставаш сама. Една жена не трябва да живее сама. Знам го и още как. А също и един мъж. Синът ми, милият Джейкъб, не трябва да живее сам.

— О, Елинър! Ще замина. Разбира се, че ще отида в Тексас, но не мога да ти обещая какво ще се случи.

Елинър се усмихна немощно.

— Знам, скъпа. Любовта е голяма загадка, но все пак чувствам, че съдбата те е изпратила при мен… и при Джейкъб. Върви при него. С него ще си в безопасност. Не можеш да живееш сама. Светът е груб и безучастен, Александра. Ще те разбера, ако нищо не се получи, но те моля да отидеш заради мен и заради себе си. — Елинър спря и стисна силно очи, тъй като тялото й отново е разтърси от кашлица. Най-накрая успя да се овладее, но от челото й се стичаше пот. — Искам да му кажеш, че аз и дядо му винаги сме го обичали. Искам да знае, че никога не е бил отхвърлен от семейството си. В жилите му тече норвежка кръв, която може би е по-силна дори от южняшкото в него.

— Ще отида, Елинър. Ще му кажа всичко това. Ако мога да му помогна по някакъв начин, ще го направя. Обещавам ти.

Елинър се усмихна, а лицето й сякаш засия от щастие.

— Сега вече мога да умра щастлива, Александра.

— Елинър, моля те, не ни напускай. Ще отидем заедно в Тексас.

— Не, скъпа, моето време си отива.

Александра безпомощно се огледа. Докато двете жени си говореха, вратата се отвори и влязоха Джайлс и Ейба.

Елинър погледна към хората, застанали пред нея и кимна.

— Ейба, нали знаеш къде е кутията ми с бижута? Би ли ми я донесла?

— О, мис Елинър, знаете, че бих сторила всичко за вас — отвърна Ейба, преди да излезе от стаята.

Елинър се усмихна уморено.

— Не ми остава много, Джайлс. Бих искала да ти благодаря за всичко, което си сторил за мен през всичките тези години, които преживяхме заедно. Обикнах те като мой втори син и ако някога ти потрябва помощ, отиди при чичо си и брат си в Тексас. Те ще те посрещнат с радост и ще ти помогнат.

Джайлс се усмихна. По лицето му премина ледена сянка, но очите му останаха тъмни и сурови.

— Благодаря ти, Елинър, но тяхната помощ няма да ми потрябва. Ценя високо всичко, което си направила за мен. Наистина съжалявам, че не успя да отидеш при сина си в Тексас. Ще ни липсваш много.

Елинър затвори очи. Познаваше Джайлс добре, по-добре от останалите. Беше креол, южняк, за разлика от нея и сина й. Би оцелял във всяка ситуация, но не се знаеше на колко хора щеше да навреди междувременно. Изхвърли тази мисъл от главата си. Джайлс вече не я засягаше. Сега трябваше да мисли за Александра и Джейкъб.

Вратата на спалнята се отвори и за миг настъпи раздвижване, за да направят път на Ейба.

— Ето, мис Елинър. Не е останало много, както помните. Продадохме повечето, за да си купуваме храна.

— Благодаря, Ейба. Знам. Ще извадиш ли останалите бижута от кутията? Запазих си две, не толкова заради цената им, колкото от сантименталност. А, ето ги. Искам да вземеш тази брошка, Ейба. Беше на майка ми. Беше толкова добра и вярна през всичките тези години. Искам да я вземеш. Тази брошка е една семейна реликва.

— О, не, мис Елинър. Не мога. Аз…

— Не, недей да възразяваш, Ейба. Моля те, вземи я заедно с моята благословия.

— Благодаря ви, мис Елинър, благодаря ви. Няма да се разделям с нея — задавено рече Ейба и като притисна силно брошката към гърдите си, се отдалечи с несигурни крачки от леглото.

— А сега, Александра, това е нещо много специално. Това бижу е от семейството на баща ми. Виждаш ли, изработката е норвежка. То е за теб и ти си негова внучка и моя дъщеря. Той би искал да го имаш. А също и аз.

— Но Елинър, не би ли трябвало жената на Джейкъб…

— Вярвам, че съдбата ще се погрижи за това, Александра — усмихна се Елинър.

— Благодаря ти, Елинър. Винаги ще го пазя.

— А сега трябва да си почина. Този разговор ме изтощи. Вършете работата си, а аз искам да остана сама — каза Елинър, а дишането й стана шумно. Изведнъж се надигна и силно се разкашля.

Александра грабна кърпата, но Елинър я издърпа от ръката й и я притисна към устните си, върху които се беше появила кръв. Огледа стаята с невиждащ поглед. Тялото й се разтърси от един последен гърч. Падна назад върху бялата възглавница, а върху кърпичката, която слабата й, бледа ръка стискаше отчаяно, голямото кърваво петно започна да се увеличава. И така, Елинър беше мъртва.

Шестнадесета глава

Късно следобед въздухът стана тежък от влагата. Над малката групичка, която се беше събрала на семейното гробището на Джермън, надвиснаха сиви облаци. На хълма не подухваше вятър. Не се чуваше друг звук, освен глухите удари на буците пръст, които бързо покриваха простите дървени ковчези. Върху лицата на тримата, застанали до пресните гробове, не се четяха никакви чувства.

Джайлс тъкмо запълваше гроба на Елинър. Гробът на мистър Джермън вече беше готов, тъй като Джайлс не си беше направил труда да ги копае достатъчно дълбоки. Не бе счел за необходимо. Ейба стоеше над гроба на Елинър, а по бузите й се стичаха сълзи, докато мълчаливо оплакваше старата си господарка и приятелка.

Глухото тупкане върху ковчезите най-сетне секна. Джайлс се изправи, хвърли настрани лопатата и погледна Александра. Тя коленичи и постави върху влажната, мека пръст на всеки гроб по един малък букет пролетни цветя. След това отвори малката семейна библия, която откри в кабинета на мистър Джермън. Щом започна да чете, Ейба и Джайлс сведоха глави.

Джайлс не остави на Александра време да тъгува. Щом тя спря да чете от библията, взе ръката й и я поведе към оградата от ковано желязо, която заобикаляше семейното гробище. Сега, след като всичко беше привършило, Александра сякаш беше останала без чувства и сили и се остави Джайлс да я води. До портичката спря и се обърна. Ейба ги гледаше с тревожен поглед.

— Ейба, идваш ли с нас? — извика Александра, усещайки загрижеността на жената.

— Не, дете, искам да остана тук още. Ти върви. Аз ще дойда след малко.

Александра кимна и се обърна към Джайлс. Жалните звуци на песента, която Ейба запя, изпълниха въздуха и закръжиха край тях. Мелодията беше странна, а думите непознати и Александра предположи, че вероятно те са част от загадъчно африканско минало на Ейба. Вероятно беше обредна песен, която се изпълняваше при погребение.

Джайлс не отпускаше хватката си и продължаваше да я води през гъстата трева и лабиринта от дървесни клони с надвиснал мек, сив, мъртвешки мъх. Сякаш клоните се протягаха и се опитваха да я хванат с ноктите си и да я задържат в миналото на плантацията. Мекото, почти лепкаво докосване на мъха я отвращаваше. Опита се да разчиства пътя си, но мъхът изглежда растеше навсякъде и избуяваше в топлия, влажен климат.

Всичко беше приключило. Искаше час по-скоро да се махне оттук. За нея тук нямаше повече работа. Трябваше да се махне, но нямаше никакъв план. Не посмя да го стори, докато Елинър все още беше жива, а сега като че ли не беше способна да мисли. Но трябва да мисли, да реши какво да прави. Елинър я бе помолила да отиде в Тексас. Александра й обеща, но Тексас беше едно огромно пространство, толкова диво, толкова далече. Все пак беше дала дума. А може би можеше да се скрие в тази необятна пустош от Стен и от Джайлс.

Джайлс. Хвърли бърз поглед към красивия му профил. Както обикновено лицето му беше неразгадаемо, а очите му — съсредоточени върху някаква точка в далечината. Трябваше да избяга от него, но как? Той беше толкова силен, толкова решителен.

Щом наближиха почти празната, безжизнена къща, ръката му се стегна, сякаш усети мислите й. Александра уплашено се обърна към него и нервно се огледа, като че ли се надяваше неочаквано да се появи някакъв възможност за бягство. Джайлс безмилостно продължи да я влачи към къщата. Александра не искаше да влезе вътре. Не искаше да се среща с духовете, които я обитаваха. Страхуваше се от мъртвата къща почти толкова, колкото от Джайлс.

Скоро стигнаха до задната врата.

— Не искам да се връщам в тази къща, Джайлс — каза Александра.