— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш долу? — Процеди той с гневно святкащи очи. — Осъзнаваш ли, че ако не бях влязъл, можеха да се нахвърлят върху теб, да те изнасилят и Бог знае още какво?

Александра пребледня. Дори не бе помислила за тази възможност. Просто беше решила да защитава къщата.

— Глупачка такава! Имаш ли представа как изглеждаш с тази рокля, разкопчана почти до пъпа ти? За Бога, Александра, знам, че е горещо, но тези мъже долу са с буйна кръв.

— Не мисля така — изчерви се Александра. — Изненадах се като ги чух и просто слязох долу. Какво правят тук, Джайлс?

Джайлс се разсмя, но смехът му прозвуча някак фалшиво и неестествено.

— Ще направят с тази къща това, което са направили с много други. Купуват мебелите. Мога да получа добри пари за тях в Ню Орлиънс. Ако сега не ги продам, скоро държавата ще ги вземе всичко заради неплатените данъци. Разбираш ли това, моя хубава наследнице?

— Как… как го разбра? — прошепна Александра.

— Знам, че си Александра Кларк, богата млада наследница, тъй като преди много време Елинър ми разказа за твоето семейство. Не ме интересува какво правиш тук, работейки като слугиня, или какво търсеше в Ню Орлиънс като проститутка. Интересуват ме парите ти. Нуждая се от тях. Ще бъда добър съпруг, така че ще се омъжиш за мен.

— Никога!

Джайлс продължи, сякаш Александра не бе казала нито дума.

— Да, планът ми е да се оженя за теб и да получа богатството ти, но няма да го закопая в една плантация без никаква стойност. Югът е мъртъв, Александра, а с него и неговият начин на живот. Не съм чак толкова глупав, та да се опитвам да съживявам нещо, което вече е мъртво. Дядо никога не би го признал, но аз отдавна съм се примирил. Миналото си е минало, а аз възнамерявам да заживея с тебе. А сега, да оставим това. Ще оставя от семейните мебели тези, с които ще обзаведем една красива, изящна къща в Ню Орлиънс, но повечето ще отидат, за да купя тази къща. В момента в някои части на Ню Орлиънс къщите са евтини, така че възнамерявам да направя добра инвестиция и да преместя мебелите там. Както виждаш плановете ми са добри, ma chere, и ти си съществена част от тях.

— Никога! Никога!

— Ще се омъжиш за мен, Александра, независимо дали го искаш или не. А сега се върни при болните и стой там. Тази работа ще отнеме по-голямата част от деня и не искам отново да те виждам долу. Ще си в по-голяма безопасност в стаята при Елинър.

Джайлс отстъпи назад и плъзна похотлив поглед по тялото й, преди да я тласне към стаята на Елинър.

Александра се подчини, доволна, че ще бъде далеч от него. Джайлс беше толкова уверен в себе си, толкова сигурен, че бъдещето ще се подреди според неговите желания. Но едно беше сигурно — никога нямаше да се омъжи за него.

Дългият ден премина сред суматохата и гълчавата на работниците из къщата. Джайлс премести Елинър в спалнята на Александра с обяснението, че иска да запази тези мебели и да продаде обзавеждането от стаята на Елинър, запазвайки най-доброто за тяхната къща в Ню Орлиънс. Александра не му обърна внимание. Седеше до Елинър и наблюдаваше как силите бавно я напускат, сякаш нещо в самата нея също умираше. Вече не се чувстваше млада. Чувстваше се стара и изморена като самия Юг.

Сенките бяха започнали да се издължават, когато Джайлс най-сетне дойде в стаята при тях. Приближи се към нея. Беше мръсен и изглеждаше малко изморен. Повечето стаи не бяха почиствани от години. Върху него се беше натрупал праха на тези безнадеждни години. Застана до Александра и погледна към Елинър.

— Как е тя?

— Не е добре, Джайлс. Не знам още колко дълго ще е с нас. Не беше в съзнание почти през целия следобед.

— Отнесоха всичко — кимна Джайлс. — Ще го складират в Ню Орлиънс, докато получа най-добрата цена. Сега е по-благоприятно време за продаване, отколкото веднага след края на войната. Тогава другите продаваха на безценица на янките. Ще получа добра цена. Оставих най-хубавите мебели за нашия дом. Ще ти хареса в Ню Орлиънс, Александра. Ще видиш другия, по-различен начин на живот от онзи, който вече познаваш.

Александра не му отговори. Думите му не я засягаха. Изобщо нямаше намерение да живее под един покрив с него.

Джайлс излезе и тихо затвори вратата след себе си. След като мъжете си отидоха и Джайлс вече не й досаждаше тя дишаше по-леко. Скоро Ейба щеше да донесе храната за вечеря. Би й помогнала, но не искаше да оставя Елинър, в случай че й потрябва нещо.

Малко по-късно, когато и последните слънчеви лъчи изчезнаха, Ейба колебливо почука на вратата. Александра бързо стана и й отвори. И двете се чувстваха особено. Виждаше се краят на много неща.

Ейба погледна към Александра и поклати глава.

— Имаш нужда от повече почивка, дете. Приличаш на изсушена слива. По-добре върви да поспиш. Аз ще поседя с мис Елинър.

— Благодаря ти, Ейба, но искам да съм с нея.

— Разбирам, мила, но сега по-добре хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.

— Не съм много гладна, но все пак ти благодаря.

Ейба тръгна с бавни, изморени крачки през стаята и остави подноса на масата. След това се върна обратно до вратата.

— Тъжен ден е днес, дете, тъжен. Радвам се, че поне Елинър и мистър Джермън не могат да видят какво става с техния дом. Сега ще занеса храната на мистър Джермън и ще се погрижа да хапне нещо. Мистър Джайлс вечеря в столовата. Когато привърша, пак ще дойда при теб.

— Ще се опитам и Елинър да хапне нещо.

— Точно така, мила, опитай — тихо рече Ейба и излезе.

Александра въздъхна и стана. Приближи се до Елинър. Прошепна името й няколко пъти, след това заговори по-силно, но Елинър продължаваше да спи. Реши да не я безпокои, тъй като за първи път от няколко дни я виждаше заспала, без да бъде разтърсвана от силната кашлица. Отиде към масата. Взе купичката с гъста супа и парче царевичен хляб и започна да се храни с неохота.

Изведнъж ужасен писък раздра тишината в къщата. Александра скочи и остави купичката на подноса. Позна гласа на Ейба, идващ откъм спалнята на мистър Джермън. Опита се да потисне опасенията си за причината, предизвикала писъка на Ейба. Приведе се на Елинър. Продължаваше да спи. Изскочи от стаята и се сблъска с Джайлс, който изглеждаше изненадан и разтревожен. Двамата се втурнаха към спалнята на стареца.

Ейба седеше в люлеещия се стол до леглото му и тихо ридаеше. По целия под бе разсипана храната от падналия поднос.

Мистър Джермън лежеше в леглото си, блед и с изострени черти. Несъмнено беше мъртъв.

Александра се отпусна на най-близкия стол и се загледа в Джайлс, който се насочи към дядо си.

Джайлс й казваше нещо.

Сякаш гласът му идваше отдалече. Колко дълго бе седяла тук? Не знаеше. Вече нищо не изглеждаше съвсем реално, Ейба все още се полюляваше в стола и тихо нареждаше нещо.

— Александра!

Вдигна глава, Джайлс стоеше до нея. Вече не изглеждаше уморен. Усмихна се и всяка черта на лицето му излъчваше тържество. Очите му се забиваха в нея като светещи стрели.

— Той е мъртъв, Александра. Утре ще го погребем. Не можем да отлагаме по-дълго при тази топлина и влага. Освен това нямаме приятели или роднини, които да поканим. Те са мъртви. Само той се държеше, но накрая се оказа, че и той е смъртен. Сега сме свободни. Аз съм свободен.

Александра озадачено се загледа в Джайлс. Свободни ли? Нима Джайлс се беше чувствал свързан с плантацията, която ненавиждаше, заради дядо си, към когото не изпитваше никакви чувства? Може би Джайлс беше южняк, който щеше да оцелее, защото не боготвореше миналото, защото не изпитваше съжаление за онова, което е бил Югът? Може би умираха само онези, които бяха привързани към миналото? Не знаеше. Тези хора водеха такъв живот и мислеха по такъв начин, който Александра не можеше да разбере, а и не искаше. Беше направила всичко по силите си за мистър Джермън. Щяха да го погребат, както правеха на Юг, и всичко щеше да приключи. Нямаше да останат никакви следи, наистина нищо, което да доказва съществуването на онзи начин на живот и на хората, които бяха го създали.

— Не знаеш какво е да си окован тук в мъчително очакване за нов живот. За мен не остана нищо, но не можех да напусна плантацията преди всичко да е станало мое. Сега вече всичко свърши. Ейба ще го приготви. Ще го погребем утре на семейния парцел. Утре ще изкопая гробовете.

— Гробовете ли? — попита Александра, а по тялото й пролазиха тръпки.

— Разбира се. Щом ще се залавям с тази работа, по-добре да я свърша наведнъж. Елинър няма да изкара много.

— О, не, Джайлс. Моля те, не копай гроба й, преди да си е отишла. Не предизвиквай съдбата.

— По дяволите! Ще ги изкопая и двата. Няма да се проточи много.

Александра стана разтреперана. Не искаше да стои нито миг повече с Джайлс. Как можеше да е толкова студен, пресметлив, безчувствен? Беше загубил дядо си и чувстваше облекчение от този факт. А сега с нетърпение очакваше смъртта на Елинър.

Александра се отдалечи от него и застана до Ейба.

— Ейба, ще остана при Елинър, освен ако нямаш нужда от помощта ми. Може би тя ще има нужда от помощта ми, а тук вече нищо не мога да направя.

— Точно така, дете. Върви при нея. Погрижи се краят й да не дойде скоро.

— Не те разбрах — вдигна вежди Александра.

Ейба поклати глава и погледна над рамото й към Джайлс, който ги наблюдаваше внимателно.

— Върви, дете, и се опитай да си починеш. Почти всичко вече свърши.

Без да се замисля над важността на думите на Ейба, Александра изхвърли всички мисли от главата си и напусна стаята.

Задряма неспокойно, като често се будеше от странните звуци на старата къща и от шума, който вдигаха Ейба и Джайлс, докато се занимаваха със задълженията си. Но Елинър продължаваше да спи дълбоко, сякаш беше мъртва. Александра на няколко пъти проверява пулса й, за да се убеди, че все още е жива. Така цялата нощ премина подобно на сън, докато очакваше зората, която с ясната си светлина и топлина прави всичко по-хубаво.