Постави храната в средата на масата. Не възнамеряваше да сервира на всеки поотделно. Беше твърде изморена, а и не се налагаше. За щастие всички седяха в единия край на дългата маса. Трапезарията беше хубава, с масивни, тъмни мебели, които все още ярко блестяха от редовното почистване на Елинър. Обаче масата вече не беше украсена със сребърни прибори и хубав порцелан. Използваха най-обикновена съдове от кухнята.

След като освободи подноса, Александра седна на свободното място до Елинър. Обиколи с поглед останалите, всички гледаха към нея, като че ли очакваха още нещо.

— Не е нужно да сервирам на всеки. Изморена съм и можем просто да си подаваме блюдата един на друг. И без това не са много.

— Разбира се, мила — бързо рече Елинър, вдигна едно блюдо и го подаде на мистър Джермън.

Той го пое и гневно я погледна.

— Ако няма много да ви затрудни, нека първо се помолим, както правят добрите християни.

Елинър хвърли бърз поглед към Александра, давайки й знак с глава, че това е обичай в къщата, така че тя сведе глава. Нямаше нищо против, но можеха да й кажат за привичките в дома им. Мистър Джермън продължи молитвата толкова дълго, че накрая Александра реши, че яденето несъмнено ще изстине. Най-накрая молитвата завърши. Започнаха да си сипват от блюдата. Храната беше добра, макар и проста. Александра иронично си помисли, че проститутките в публичния дом на мадам Льоблан се хранят по-добре от изисканите плантаторски семейства. Старата аристокрация от Юга сигурно си мислеше, че светът се е преобърнал надолу с главата.

На масата не се водеха много разговори. Елинър се хранеше с малки хапки, като птиче, сякаш се боеше да не изяде прекалено много. Александра ядеше с апетит, чувствайки гневните погледи, които старецът често-често й отправя. Джайлс изглеждаше странно незаинтересован, което я озадачаваше. Не му обърна внимание, тъй като не искаше Елинър да узнае, че познанството им е повече от случайно. Но Елинър като че ли не забелязваше нищо на масата. Александра се досети, че вероятно се чувства много неудобно и с нетърпения очаква да привършат. Може би, ако й отнесеше поднос с храна в нейната стая, Елинър би изяла повече. Струваше си да опита. Атмосферата в столовата беше потискаща, а мистър Джермън и Джайлс изобщо не се стараеха да я разведрят.

Когато най-сетне вечерята приключи, мъжете бързо се отправиха към библиотеката за пура и бренди, сякаш никога не бе имало война и не бяха на ръба на бедността. Александра бе удивена от поведението им. На тяхно място отчаяно би опитвала да спаси онова, което бе останало от предишния й живот. Изхвърли проблемите им от ума си и започна да събира съдовете. Елинър понечи да й помогне.

— Не, Елинър. Трябва да се върнеш в леглото си. Почини си и може би утре ще се чувстваш достатъчно добре, за да свършиш нещо.

Елинър се усмихна приветливо, но лицето й бе засенчено от тъга.

— Благодаря ти, Александра. Толкова ми облекчаваш с оставането си тук. Утре ще съм отново добре и ще помогна на теб и Ейба.

— Първо да видим как ще се чувстваш — каза Александра, продължавайки да събира приборите на купчина върху тежкия поднос.

— В такъв случай, лека нощ — рече Елинър и нежно целуна Александра по бузата. — Все едно, че имам дъщеря. Толкова се радвам, че дойде.

Александра отнесе съдовете обратно в кухнята, където двете с Ейба ги измиха. Излезе от кухнята и се огледа. Над плантацията се беше спуснала нощта. Чуваха се нощните призиви на насекомите и животните. Леко потрепери от непознатите звуци и побърза към къщата. Стори й се, че в мрака вижда странни сенки наоколо, които се надигаха и се движеха на лунната светлина. Не беше привикнала към живота на открито. Тишината я потискаше и сякаш беше изпълнена със скрита заплаха.

Продължи бързо, без да гледа напред, с поглед вперен в земята. Изведнъж се заплете в мъхнати ластари, които висяха от всички дървета и изохка стреснато, опита се да ги махне от себе си, но само се оплете още повече. Усещаше меката им, прилепваща влага, те сякаш я впримчваха в клопка с цялата си сила. С много пъшкане успя да се освободи и хукна към къщата, далеч от всички тези покрити с мъх дървета, чиито клони стърчаха надолу, сякаш растяха в посока обратна на слънцето. Никога не бе виждала такова място или такива дървета. Ако не беше Елинър, не би останала тук.

Докато бягаше, отчаяно потърси с очи светлината, която трябваше да се вижда от вратата на къщата. Нарочно остави вратата отворена, когато излизаше, за да намери лесно обратния път, но наоколо не се виждаше никаква светлина. Дали някой не беше затворил вратата? В тъмнината се спъна в нещо и падна на земята, влажна от росата.

— Александра, chere, позволете да ви помогна. Изглежда, че сте се спънала в нещо.

Александра потисна желанието си да извика и се втренчи в тъмната фигура пред нея.

— Какво правите тук? — раздразнено попита тя.

— Бях вътре, ma chere, но нощта ме привлече — изсмя се Джайлс. — Не е ли прекрасно навън, на лунната светлина? Идеално време за ухажване на една красива жена, не мислите ли?

Александра започна да се изправя. Джайлс бързо й помогна, подхващайки я със силната си ръка.

— Оставете ме, Джайлс. Трябва да вляза вътре.

— Трябва ли? Не мисля така, Александра — твърдо рече Джайлс и я поведе настрани от къщата, към гъстата горичка.

— Не. Няма да дойда с вас. Прибирам се вътре.

— Не трябва ли да обсъдим някои неща, chere? Нямате ли някакви въпроси към мен?

Александра се поколеба. Искаше да поговори с него, но не тук, в мрака, съвсем сами.

— Аз… не знам.

— Е, аз пък знам. Елате, моя хубава Александра. Няма да ви нараня. Нима съм го правил някога?

— Да, мисля, че сте го правил.

Джайлс отново се разсмя тихо, продължавайки да я отдалечава от къщата.

— Елате с мене, мое малко гълъбче. Трябва да поговорим за много неща, а не искам да ни подслушват, нали?

— Сигурна съм, че има стаи…

— Не, няма. Нощем старецът броди из къщата, занича по ъглите, безпокои старите духове. Няма да позволи на миналото да бъде погребано — грубо рече Джайлс.

Александра се страхуваше от този мъж — този мъж, който бе използвал тялото й. Или може би сама му се беше отдала? Не знаеше, тъй като онази нощ беше като забулена в мъгла в съзнанието й, нереална, невъзможна, невероятна. Но решителността й се разколеба. Искаше да говори с Джайлс и въпреки това не смееше. От една страна го мразеше, от друга — не.

Джайлс я отведе обратно към дърветата, към гъстата растителност, повдигайки лепкавите мъхнати ластари, така че Александра да може да мине под тях. Между дърветата беше тясно и влажно. Усещането беше тягостно и я караше да се чувства апатична и отпусната. Това летаргично състояние започна да се засилва, докато продължаваха да се промъкват между дърветата, към една беседка. Някога беседката е била прекрасна — все още личеше бялата боя върху дървото. Все още изглеждаше хубава и романтична на лунната светлина. Но щом наближиха, Александра забеляза падналите дъски, белещата се боя и отново почувства как мъртвилото и разрухата на Юга се стоварват върху нея. Не искаше да стои на това място, заобиколено от скупчени дървета с натрапчиво силна миризма, докато влагата пронизваше тялото й. Не, тук не й харесваше. Искаше да се измъкне, да побегне и да забрави за безпомощното състояние, в което бе изпаднала.

Но Джайлс държеше ръката й здраво. Искаше нещо от Александра, а тук, в плантацията той винаги бе получавал това, което желае. Някога имаше стотици роби, които се подчиняваха на едно кимване или заповед. Никога нямаше да забрави на каква власт и подчинение се бе радвал тогава. Възнамеряваше отново да ги има, а ако не можеше да наложи волята си дори над една жена, значи не беше никакъв мъж. Спомни си за робините, с най-различен цвят на кожата, различни по ръст и форми, и кръвта му отново закипя. Тогава той беше техния господар и те трябваше да му се подчиняват. Белите му зъби проблеснаха в мрака при мисълта за нещата, които ги беше карал да правят или да му правят. Да, това беше живот — пари и власт, колкото поиска, жени, с колкото може да се справи. Защото имаше не само робините. В Ню Орлиънс го очакваха наслади и при възхитителната Бела Льоблан. Тя му принадлежеше така, както му принадлежаха робините, когато я откри в квартала на квартеронките. За съжаление никога не можа да проникне до дъното на душата й. Винаги една част оставаше скрита от него. Отначало я биеше заради това, но скоро научи, че боят не помага. А освен това съществуваше и Джейкъб. Видя очите на Бела, вперени в Джейкъб и разбра онова, което не трябваше да узнава. Не успя да намери никакви доказателства, но мисълта и до днес продължаваше да разяжда ума му.

Може би щеше да си намери жена, която да му роди деца и да стопанисва плантацията, но войната изпревари намеренията му. Войната промени всичко, сега отново имаше шанс да получи власт, пари и жена — жена, която желаеше. Погледна към раздалечените й зелени очи и устните му се изкривиха във вълча усмивка.

Александра видя изражението му и неочаквано си спомни за Стен Луис. Отдръпна се от Джайлс, но той я блъсна в беседката.

Вътре беше тъмно. Само неспокойната лунна светлина се процеждаше през безшумно полюляващите се клони на дърветата. На Александра й се стори, че чува шумоленето на хиляди малки създания навсякъде край нея. Плътната миризма на мухъл беше по-силна и проникваше навсякъде, дори в самата нея. Едва успяваше да диша в тежкия въздух. Почувства, че се отпуска и не може вече да се контролира, докато изведнъж не усети ръцете на Джайлс върху тялото си.

Отдръпна се от него, решена да не му позволи отново да я докосне. Но той беше още по-решителен и я тласна към стената на беседката. Застана пред нея, препречвайки й пътя за бягство.

— Не ме докосвай, Джайлс. Каза, че искаш да поговорим — отчаяно заговори Александра.

— Няма да те нараня, Александра — усмихна се Джайлс. — Но как бих могъл да забравя нощта, която прекарахме заедно? Ти тръпнеше от желание да почувстваш моите ръце, моите ласки, моите целувки…