Елинър смело приела раздялата, като се утешавала с мисли за тяхното дете и за съвместното им бъдещето. Преместила се при баща си и зачакала вест от Джермън. Но вест все не идвала, нито пък получавала отговори на собствените си писма. Минало известно време и се родило бебето — син, но все още нямало вест от съпруга й в Луизиана. Олаф я съветвал да забрави мъжа, който я изоставил. Най-накрая тя била толкова отчаяна, че след един спор с Олаф избягала в Луизиана, за да търси съпруга си, когото обичала, като взела и сина им Джейкъб със себе си. Олаф никога повече не чул за тях, а гордостта му не позволила да ги потърси.

И сега, след всичките тези години, след кървавата Гражданска война, дали все още бяха живи? Дали ще успее да ги открие? Александра притисна тялото на Олаф по-близо към себе си, като си мислеше, че щом той поиска от нея да отиде при тях, да ги открие, значи тя трябва да го направи. И смъртта на Олаф нямаше да остане ненаказана. Щеше да си отмъсти. Щеше…

Изведнъж нечии силни ръце дръпнаха Александра нагоре. Тя се обърна бързо и очите й проблеснаха заплашително.

— Стентън Луис? — изненадано рече тя. — Какво правиш тук? — виждайки го до себе си, Александра изведнъж си припомни думите на Олаф за този странен, студен човек — опасен и безсърдечен. Наистина би трябвало да се пази от него, но всъщност тя никога не му беше вярвала.

— Идвах да те видя, Александра, когато забелязах вълнението на улицата. Дойдох да предложа услугите си, но открих теб. И Олаф — бавно добави той с равнодушен глас.

Александра го погледна несигурно. Отговорът му беше твърде спокоен, твърде уместен. Не му вярваше.

— Олаф… Не знам… — започна тя, усещайки как сълзите й пресъхват, а тялото й се вцепенява. Вече не се чувстваше топла и енергична, а студена и безжизнена, като Олаф. Но въпреки това имаше мисия и трябваше да бъде много внимателна, много предпазлива, ако искаше да я изпълни успешно.

— Ще те отведа у вас, Александра. Не трябва да стоиш тук на улицата, с всички тези хора. Щастие е за тебе, че минавах наблизо.

— Но Олаф…

— Ще се погрижа за всичко необходимо. А ти не можеш да направиш нищо повече — властно рече той, като я издърпа от Олаф, извън кръга от зяпачи, към каретата си.

— Но какво се случи? Не видях…

— Не си ли видяла какво се е случило? — бързо попита той.

Александра помисли, че в гласа му прозвучаха нотки на изненада и задоволство, но не беше сигурна. Спряха до каретата му и продължиха да разговарят.

— По-добре, че не си видяла, Александра. Прегази го една преминаваща карета.

— О, не! Те ли ти казаха.

— Някои от хората са били свидетели. Кочияшът не спрял, дори не се върнал да помогне. Никога няма да разберем кой е бил.

— Не — неопределено рече тя и вече не се съмняваше, че приятелят й е бил убит от нейното собствено семейство.

Стен Луис помогна на Александра да се качи в каретата, след което сам скочи до нея. Изминаха късото разстояние до дома й мълчаливо. Подаде й ръка и бързо я преведе по няколкото стъпала към голямата и разкошна къща — демонстрация на богатството на собствениците, което Александра считаше за съвсем излишно. След като я придружи до слабо осветената гостна и я настани на едно малко канапе, той позвъни на прислугата. Александра вътрешно не беше съгласна с това, че той се разпореждаше в дома й, но остана безмълвна.

Скоро прислужницата се завърна с две питиета, поставени върху тежък сребърен поднос. Стен ги взе, приближи се към Александра и седна до нея на канапето. Прислужницата дискретно затвори вратата, като ги остави сами.

— Ето, Александра, изпий това — тихо каза той, като й подаде чашата.

— Наистина не искам…

— Изпий го. Имаш нужда.

Александра взе кристалната чаша и само докосна течността с устни. Пареше. Бренди! Отпи още малко. Подейства й затоплящо и успокояващо. Започна да идва на себе си, но дори брендито не можеше да стопи леда в сърцето й.

— А сега, Александра… — заговори Стен, като се наклони към нея.

Александра вдигна очи и изненадано видя лицето му съвсем близо до своето. Сивите му очи излъчваха такава сила, каквато тя не си беше представяла за възможна. Дръпна се назад, без да може да познае в това лице Стен Луис.

— Александра — започна отново той, — няма нужда да се безпокоиш за Олаф. Ще се погрижа за погребението. Вече не е нужно да се безпокоиш за нищо.

Александра отклони погледа си, а сърцето й затупа бързо. Знаеше, че ще каже още нещо и не искаше да слуша тези думи. Интуитивно никога не беше вярвала на Стен, никога, дори преди Олаф да й разкаже за него — че е незаконен син на Селест, сестрата на братовчедите Кларк; как тя е била изнасилена на четиринадесет години; как неговото раждане бе убило младата му майка.

При тези обстоятелства семейство Кларк беше избрало компромисно решение и даде на детето моминското фамилно име на баба му — Луис. Но Стен винаги беше пренебрегван, презиран, принуден да се бори за положението си и непрекъснато да доказва на какво е способен, за да компенсира ниското си обществено положение, за разлика от много други хора. Работеше повече от другите, учеше по-бързо, издигаше се по-бързо на постовете в компанията, докато накрая стана дясната ръка на Олаф при управлението на фирмата. И все пак, макар Олаф да разбираше какво движи Стен и го кара да полага такива изключителни усилия, морският капитан винаги усещаше в него нещо обезпокоително и нечестно, което се таеше зад съзнателното трудолюбие и работливост на Стен. И Александра го беше почувствала още като малко момиче. Може би сивите му очи бяха прекалено настойчиви? Дали тогава не бяха я гледали така внимателно, както сега?

Понечи да стане, но неочаквано се оказа в плен на желязната хватка на ръката му. Погледна към нея, след това вдигна очи към решителното му лице. Беше странно лице, без бръчки, с гладката бледа кожа, плътно изпъната върху издадената структура на костите. Единственият белег на възрастта беше сребристосивата коса, тук-таме прошарена с естествения й пясъчен цвят. Откакто го помнеше, косата му имаше този сребристопясъчен цвят, който в съчетание с пронизващите сиви очи му придаваше вид на вълк.

— Моля те, Луис, ръката ме боли — тихо каза тя.

— Съжалявам, Александра. Не исках да те нараня — рече той и отпусна пръстите, макар да остави ръката си върху нейната. — Искам само да ти помогна, както винаги съм се опитвал. Моментът не е най-подходящ да обсъждаме онова, което възнамерявам да ти кажа, но липсата на време налага този разговор.

— О! — възкликна тя, едва ли разбирайки, че е казала нещо.

— Ще се погрижа до три дни погребението да е приключило, Александра. След четири дни ще сме женени.

— Какво? — рязко издърпа ръката си. — Да не си луд? Не! Сто пъти не! — изкрещя тя със стиснати юмруци, като го гледаше с яростен поглед.

— Не ме отхвърляй толкова бързо, Александра — продължи Стен, без да показва, че е забелязал гнева й, а гласът му прозвуча приспивно, успокоително, докато я наблюдаваше как стои срещу него, с гърди, които се повдигаха и спускаха от вълнение. Не можа да потисне представата за нежната й, топла плът, когато най-сетне легнеше до него.

— Да не те отхвърлям ли? Отказвам ти, сега и завинаги! Махай се от дома ми — изсъска тя, а очите й блеснаха от ярост.

„Господи, та тя е красива!“ — помисли си той, а на глас заяви:

— Знам какво се е случило между теб и момчетата на братовчедите Кларк. Не те обвинявам, че не си пожелала да се омъжиш за някой от тях, но твой съпруг трябва да бъде само член на фамилията. Знаеш го много добре. От мен ще излезе добър съпруг, Александра. Не съм толкова стар, че да не мога да те направя щастлива и ще бъда нежен към теб, ако ми позволиш. Няма да се налага да се безпокоиш за нещо. Аз ще се грижа за всичко. Не би могла да желаеш по-добър съпруг, а аз реших, че ще те имам, още когато беше дете. Разбирам те напълно. Мога да те направя щастлива.

— Ти си планирал цялата тази история, нали — по типичния за теб студен, пресметлив начин? — попита тя, започвайки да прозира истината.

Стентън се засмя дрезгаво.

— Бих направил всичко, за да те имам, Александра, и най-сетне моят миг настъпи. Нямаш избор, скъпа.

Александра прекоси няколко пъти стаята, като се опитваше да се успокои дотолкова, че да измисли как да се отърве от присъствието му. Най-накрая се обърна към него:

— Мистър Луис, дори да се оженим, не е редно да се венчаем още на следващия ден след погребението на Олаф.

— Наричай ме Стен. По-подходящо е, защото скоро ще ти бъда съпруг. Слуховете ще затихнат. И без това не ме безпокоят.

— Няма да бъдеш мой съпруг нито като Стен, нито като мистър Луис — гневно извика Александра, като тропна с крак по скъпия вносен килим.

Стен се усмихна самодоволно, приближи се към нея и постави ръце на раменете й. Александра се опита да се измъкне, но той безмилостно стегна хватката си. Прехапа устната си, разярена от увереността му.

— За тебе аз съм единствен, Александра. Другите са твърде млади, за да те оценят, а освен това не ти давам право на избор. Ще се омъжиш за мен след четири дни.

Стен наклони лицето си към нея, но тя го отблъсна, изпаднала в отчаяние от затягащата се прегръдка.

— Грешиш, мистър Луис. Нямаш никакви права върху мен и няма да успееш да ме принудиш да се омъжа за теб.

— Не ме заплашвай, Александра. Не ме принуждавай да те нараня. Ще те имам по един или друг начин — дрезгаво каза той и притисна устните си към нейните.

Александра стегна устни, без да отговаря на целувката му, като несъзнателно стисна с отчаяна сила челюстите си. Почувства, че се задушава и в ума й се стрелна мисълта за бягството. Не би могла да отплува с някой от корабите на компанията. Трябваше да наеме отнякъде малка шхуна, която да я отведе надолу покрай брега, към Ню Орлиънс. Малък съд, който не би могъл да бъде проследен, за какъвто Луис дори не би си помислил. Трябваше да изтегли пари от банката, да опакова дрехите си, да наеме шхуната. И то за три дни. Но можеше да бъде направено. Трябваше да бъде направено!