— Дете, радвам се, че дойде точно по това време. Мис Елинър отпада бързо, а настоява да работи. Господарят Джайлс дори пръст не помръдва. Постоянно ходи да играе комар в Ню Орлиънс. Мистър Джермън се е затворил в библиотеката и пресмята загубите от войната. Така всичко остава на ръцете на бедната мис Елинър и тя едва успява да свърже двата края. Аз готвя и чистя, но вече не съм толкова пъргава. Нямаме мъж, който да върши тежката работа.

— Как се справяте тогава?

— Трудно, дете. Трудно. Мистър Джейкъб току-що си тръгна, така че засега имаме дърва. Ремонтира някои неща из къщата. Той е добър работник, но едва ли скоро ще си дойде. Беше ужасно разстроен, че мис Елинър не иска да отиде с него. Сърцето й се къса, като си помисли, колко здрава и щастлива се чувства с него, а същевременно знае, че едва ли ще го види отново.

— Няма да го види отново ли?

— Докторът казва, че носи душа под наем. Щеше да изкара повече, ако живееше при по-сух климат и не й се налагаше да работи толкова много напоследък. Тази война я уби като куршум в сърцето.

— Толкова съжалявам — тъжно рече Александра.

— Виждаш, че не е добре. Почти се съсипа да се грижи за мистър Джейкъб, за да му доказва, че е силна както обикновено.

— А той повярва ли й?

— Сигурно. Той не иска да повярва колко болна е я. А и тя не иска мистър Джейкъб да се безпокои за нея. Освен това бързаше и не искаше да си губи времето с нея, за да я чака да умре. Разбира се, не би тръгнал, ако знаеше. Все пак никога не се е задържал дълго време. Не се разбира много с брат си и дядо си. Дете, нали няма да изоставиш мис Елинър?

— Няма, Ейба. Ще остана тук толкова дълго, колкото е необходимо.

Старата жена с облекчение въздъхна.

— Сваляш голям товар от плещите ми. Когато тя умре и аз ще си ида. Имам приятели на север. Дори бях уредила пътуването си дотам, но за нищо на света не бих оставила сама мис Елинър с тези двама мъже. Разбирате ли, когато мистър Джейкъб беше малък, се грижех за него така, както и за мистър Джайлс. Сега мога да кажа, че мистър Джейкъб ми беше любимец. Беше същински дявол, но и много добър. Постоянно правеше пакости, но не се криеше. А мистър Джайлс е креол и когато направеше някоя беля, се криеше като невестулка. Никога не трябва да вярваш на хубавото му личице — поклати глава Ейба и се усмихна на себе си. Те бяха нейни деца и щяха да останат такива.

— Виж, Ейба, нямам голям опит, но ще сторя каквото мога, за да помогна. Ако ми покажеш какво да правя, ще го правя с радост, стига да задържим Елинър в леглото.

Ейба бавно кимна, след това се усмихна широко.

— Съжалявам, че изпусна мистър Джейкъб. Имам някакво предчувствие за вас двамата в старите си кости — да, може би ще отидеш в Тексас. Той има нужда от хубава, силна жена като теб.

Александра се изчерви.

— Не си търся мъж, Ейба. Дойдох, за да изпълня обещанието, което дадох на Олаф Торсен, това е всичко.

Ейба не каза нищо, но вдигна вежди и тихо се засмя.

— Е, дете, сигурно мога да използвам помощта ти, но за това старо място не може да се направи много. Продадоха порцелановите съдове и сребърните прибори. Скоро ще започнат да продават мебелите и картините или ще продадат земята. Никога вече няма да бъде както преди, но с твоя помощ поне ще можем да поддържаме чисти и удобни няколко стаи.

— Тук ли са нещата ми? — попита Александра.

— Мистър Джайлс донесе една чанта. Много е забавно, че си го срещнала в Ню Орлиънс. Има нещо подозрително в цялата история, но няма значение. Никога не съм успявала напълно да разбирам мистър Джайлс.

Александра погледна встрани, защото се боеше, че Ейба би могла да прочете прекалено много в очите й. Джайлс! Само как го мразеше!

Четиринадесета глава

Задъхана и потна, Александра вдигна тежкия поднос с храна, за да го отнесе в къщата. Никога през живота си не беше работила толкова много, както този следобед в кухнята. Помещението беше голямо, старомодно и беше пригодено за много слуги. Сега бяха само двете с Ейба. Разбира се, не готвеха за много хора, но въпреки това работа за вършене не беше малко. Бяха готвили и чистили през целия следобед. Александра едва сега разбираше колко много работа е нужна, за да се поддържа една къща. Погледна зачервените си, подути ръце и разбра, че вече не са меките, бели ръце на дама. Но това сякаш нямаше никакво значение. Тези хора се нуждаеха от нейната помощ и тя се радваше, че може да им я окаже.

В кухнята беше неприятно горещо. Досега не беше попадала в подобен влажен въздух. Сякаш се задушаваше при всяко вдишване. Направо си беше за учудване, че Елинър е издържала толкова дълго.

Пристъпи навън в хладната привечер и красивата къща се извиси пред нея. Последните слънчеви лъчи я къпеха в златен дъжд, който прикриваше упадъка и бавното разрушение. Представи си как е изглеждала някога — меки гласове, носещи се в знойния въздух, песни откъм полята и колибите на робите. Сигурно животът е бил хубав за онези, които не са поглеждали извън къщата, към колибите зад нея или към дългите редици роби, работещи под палещото южно слънце.

Кухнята се намираше в отделна постройка, така че топлината и миризмите да не безпокоят хората, живеещи в къщата. Сега вече това бяха подробности. Разстоянието между двете сгради се стори ненужно голямо на Александра, която залиташе под тежкия товар върху изморените си нозе. Макар вече да нямаше причини за това, мистър Джермън все още спазваше порядките, така че на Ейба и Елинър се налагаше да изпълняват желанията му, независимо от това колко работа им се отваряше. Той все още беше глава на плантацията на Джермънови и те работеха за него, както бяха работили всички жени преди тях.

Ейба стоеше в кухнята, която сега й служеше за дом. Постройката беше достатъчно голяма. През зимата беше топла и в нея не духаше постоянно, като в главната постройка. Освен това тя беше негърка. Мистър Джермън никога не би й позволил да заеме стая в дома му, въпреки че вече не беше робиня. За него миналото не беше мъртво, а бъдещето беше без значение.

Александра с нетърпение очакваше срещата си с него, тъй като не бе видяла никой друг, освен Ейба и Елинър. Те й разказаха за него. Как ли щеше да приеме появата на нова жена в къщата? Е, определено нямаше да му бъде в тежест, тъй като работеше за поддържането на дома.

Не посмя да мисли за Джайлс. Просто не можеше да повярва, че и той е от семейство Джермън. Защо бе скрил този факт от нея? Какви ли други планове кроят с мадам Льоблан за нея? А може би вече са постигнали онова, което са искали? Не можеше да разбере нито тях, нито мотивите им, но беше твърдо решена скоро да открие тайната. При първата възможност щеше да се противопостави на Джайлс. Не се боеше от него, само се чувстваше смутена и любопитна, а най-вече изпълнена с омраза.

Следвайки указанията на Ейба, Александра побърза да влезе в къщата, като бутна с крак вратата. Жените вече не носеха поли с широки обръчи, но въпреки това голямата врата стоеше като спомен за отминалото време.

Ръцете я боляха от тежестта на подноса. Тръгна по слабо осветения коридор към стаята, за която Ейба й беше казала, че е главната столова. Задържа подноса с една ръка, с другата отвори широко вратата и влезе. Силната светлина я заслепи, така че се наложи няколко секунди да остане неподвижна, докато очите й привикнат.

Най-накрая отново можеше да вижда. Бързо се насочи към голямата маса, пренебрегвайки погледите, който чувстваше, че са вперени в нея и остави тежкия си товар. Избърса ръцете си в грубата памучна престилка, препасана около кръста й и огледа хората, насядали край масата. Елинър, която изглеждаше по-силна и отпочинала, й се усмихна. Джайлс изглеждаше много развеселен. Погледите им се срещнаха и веждите му леко се повдигнаха нагоре. Мистър Джермън я изгледа над очилата си и сбърчи нос.

— Това ли е момичето, Елинър? — наруши мълчанието мистър Джермън.

— Да, това е Александра Кларк, мистър Джермън, младата дама, за която ви казах.

— Не прилича много на такава. Защо е облечена така? Мислех, че ви е някаква роднина.

— Тя, тя помогна на…

— През целия следобед работих в кухнята ви, мистър Джермън. Някой трябва да свърши работата, а Елинър очевидно е твърде болна — Александра сама се изненада от думите си, защото избухването й бе неочаквано дори за самата нея. Беше изморена и разгневена, а високомерието на мистър Джермън беше последната капка, преляла чашата на търпението й.

Мистър Джермън отвърна очи от нея, сякаш видът й беше противен.

— Всички янки си приличат. Никаква почит и уважение към по-възрастните.

— Мистър Джермън… — намеси се Елинър.

— Е, щом иска да работи като слугиня в къщата ми, така да бъде. Предполагам, че така или иначе, тези проклети янки разбират само от това — продължи той, все още, без да гледа към Александра. — Добре, сервирай храната, преди да е изстинала, момиче.

Александра не можеше да повярва на ушите си. Какво нахалство! Искаше й се да хвърли храната в лицето му и да си излезе, но вместо това пое дълбоко дъх, за да се овладее и започна да вдига капаците от съдовете.

— Ще ти помогна, Александра — предложи Елинър и понечи да стане от стола си.

— Не, не, моля те, Елинър. Бих предпочела да не го правиш. И без това достатъчно дълго си сервирала на тази маса. Имаш нужда от почивка.

— Остави момичето да сервира щом иска, Елинър. И без това не можем да си позволим да храним още един янки за нищо — изръмжа мистър Джермън, впервайки поглед в Александра.

Александра видя, че Елинър заби поглед в скута си. Започваше да й става съвсем ясно какво й се бе налагало да понася сред това честолюбиво и непреклонно семейство. Никога не бе мислила, че ще издържи да се отнасят с нея като с по-низш северняк, независимо от причините. Но, ето, тя стоеше тук и мълчаливо приемаше думите и поведението на този човек. Да, имаше причини, поради които една жена можеше да изтърпи този начин на живот.